вторник, 29 декември 2009 г.

2010 will be awesome ! just because i say so.

2009 беше една от най годините във всяко отношение. и, да, равносметка. и то за втори път в този блог. остаряваме бавно ?

~ януари 2009 ~
както всяко начало, януари беше един преход. преход между несигурната мен и онази, която предпочита да действа. между онази, която постоянно задава въпроси и тази, която не я е страх да даде отговорите.
запознанство с Дидо. доказа ми, че въпреки, че съм независима, може би всяка луничка си има нужда от слънчице. и спорове, спорове, спорове относно съдбата. най - хубавите. (:
осми януари - регистрирането ми в едно23. нещо, което по ирония на съдбата май преоъбрна доста неща, хм ? Стеф, гледай виновно, в ъгъла. (:
януари беше месецът, през който ме накараха малко да порасна. през който ми разкриха още по - тъмните кътчета на поезията. през който ме накараха да пиша, да мисля и да анализирам.
януари беше първото ми бягство, от идеалното, съдържащо всичко в себе си.
нима едно същество, което никога не е достатъчно добро, е достойно да държи в ръцете си самото съвършенство ?
знам, че няма нищо перфектно. но определено имаше частичка от перфектната комбинация недостатъци.
през януари косата ми все още беше дълга, а грешките - същите.

януари в звуци.
януари в картини.

~ февруари 2009 ~
първи реални стъпки в поезията. отрязах косата си и се отдадох на театър - на театралните постановки на силно осветената сцена и на играта зад кулисите - в истинския живот.
аз му показах себе си и той си отиде. а когато най - после започнах да се събирам, се върна, за да обърне всичко отново. и аз пак да падна.
в любовните триъгълници всички ъгли биват наранени. проблемът е, че накрая една от страните бива напълно изтрита, за да се получи просто ъгъл. една изгубена Мимс. а любовта не може да бъде просто ъгъл. те са остри, могат да нараняват. те са недовършени. любовта е кръг - завършеност и безкрайност. две осакатени любовни истории - една позакъсняла и една новородена. две любови на вятъра.
гледах closer и разбрах, че моят изход винаги е бил и винаги ще бъде "i don't love u anymore. so goodbye.".

февруари в звуци.
февруари в картини.
*

~ март 2009 ~
hello, stranger.
бях на ръба и ти ме върна.
един от най - светлите месеци, макар и напълно подчинен на илюзии. но и месецът на истините.
за мен. за маските. за хората.
- наранявам хората, които ме обикнат.
- как?
- оставям ги.
- защо?
- защото ме е страх.
- от какво?
- да не ме изоставят те.

последните дни на моето чмо в 35 - то. и вече нямаше с кого да се крия от 11 - токласниците и да се правим на стена.
и също така ...
но не да чувствам през призмата на страховете си. да чувствам така както само аз мога да си чувствам - с всяка глътка въздух. и сега напук на това, че в София се редуват студено слънце и сняг - в мен е лято. събрах късчетата от себе си и гордо ги държа в кутията, готова, когато положението наистина се закрепи, да наредя всичко наново.

защото аз все пак се влюбих, нали ? да. мисля, че аз все пак се влюбих. и ме беше страх. много. от силата на всичко, което се случваше в мен.

март в звуци.
март в картини.
*

~ април 2009 ~
месецът на очакването и навитачеството. всичко беше притихнало, като пред буря. и, всъщност, дочака.
още помня онова "Никъде няма да се местиш, ще учиш в 35 - то, докато не преповтаряш 9 - ти клас за 19 - ти път !". имах възможността да променя коренно живота и средата си, но благодарение на най - близкото ми чудовище направих правилния избор. да остана. може би все пак обичам София ?
първото ми ходене в зоологическата градина от наистина много време ... но въпреки всичко беше тъжен ден.
r.i.p., пухкава топчице ... знам, че си в заешкия рай и ядеш морковчета до насита.
помня и многоточието.
...
поезия, поезия и вяра.
вяра, че има нещо ... нещо, отвъд видимото ... видимо само за сърцето.
някой си тръгна, друг се завърна и запълни празнината.

април в звуци.
април в картини.
*

~ май 2009 ~
моят месец. от началото до края - незабравим.
добре дошъл отново, страннико.
всичко започна с първото ни парти. под претекст, че ще спя на вила - четвърти километър, illmate. неописуемо ! а после и изгревът над панчаревското езеро ... нищо, че беше хладно и тъмно. нищо, че гримът ми беше размазан.
след това девети май - слънчицето ми кацна в софия. и ми подари най - хубаво миришещата кутия на този свят. и цветни кламери. и картата. <3
потретът, който Блуп ми беше направила. за първи път някой ме беше нарисувал. и също така онова нейно писмо, което ме разплака.
рожденият ми ден. sweet 16 ? глупости. аз съм на тли и половина ! но пък наистина се получи три дни яли, пили и се веселили. и надали имам по - пренаситен с най - разнообразни пожелания рожден ден. само Стеф на колко места ми честити, хм ? ;d
сложих очила. голям шок, колко мрънках за тези две и половина далекогледство и на двете.
второто парти, което всъщност се провали, защото сме мъници и така и не ни пуснаха. и аз, две от най - близките ми чудовища и един полунепознат цяла нощ обикаляхме София. чувствах я с всяка фибра на тялото си. от "дъжда" в онази тоалетна на Петък до търченето за училище и час по руски при класната.
и майските лунички по лицето ми.
и един 30 - ти май. и един дъжд. и една усмивка, нарисувана с маркер, на врата ми.
и много поезия.

май в звуци.
май в картини.
*
*
*
*

~ юни 2009 ~
месецът, през който най - силно усещах липсата на разни хора. разни хора, които само емоционално бяха далеч и такива, за които ми се щеше да разцепя земята на две в стремежа си уж да спестя километрите.
ще запомня месеца най - вече с две пътувания.
едното - Банско. когато танцувах и пях. много. за пъри път ми изправиха косата. и скъсах последната наследница на Късметлийските гривни. когато имах обаждания по телефона до среднощ, защото, може би, липсвах.
и онова уж - бягство, състоящо се в "би трябвало да съм в Елин Пелин, обаче отидох в Пловдив". и усмивки. за първи път от много време отново пътувах с влак. и беше хубаво и сънливо. отляво валеше, а отдясно - не. и Ел и Блуп ми звъняха, за да не пропусна гара Подуене.

юни в звуци.
юни в картини.

~ юли 2009 ~
юли започна с обикаляне на улиците с Денис, който за пореден път злорадстваше, че съм, може би, единственото същество по - дребно от него.
летните рокли и Борисовата. от а до я.
юли, когато накарах Лили да ходим пеша от Плиска до Борисовата и всички ни подвикваха.
юли, когато ми подариха цяла кофа с шоколад, която с Янч, всъщност, не успяхме да изядем. но пък открих единствения човек, който би отреагирал наистина на "хайде да се видим, но си носи лъжица.".
юли, когато тръгнах отново на английски и открих, че винаги съм го обичала и дори любовта ми към френския не е способна напълно да го измести.
юли, когато се роди розовата русалка, която има нужда от целувка, за да й пораснат крака.
юли, когато пишех със замах, думите се лееха и си играех по детски на "обича ме, много ме обича.".
юли, когато ти започна да изстудяваш, а аз да те чакам да си тръгнеш.
юли - първият месец на лятото. или пък началото на края.
toujours cap.

юли в звуци.
юли в картини.
*

~ август 2009 ~
рожденият ден на сестра ми. <3
Али беше в София и аз моментално се превърнах в "пародия на човек" и знаех, че "пътят е натам, но просто не е редно да е натам".
два часа и половина, прекарани на гарата с Янч, в чакане на Стеф. но пък после няколко вълшебни часа с моя Питър Пан и търчене след разни автобуси.
ходенето до Мало Бучино и онази толкова далечна беседка, където се състоя най - забавната игра на "филми".
зоологическата градина. и захарния памук. и мармозетката.
за първи път напуснах границите на България. морето в Гърция с най - невероятното същество на света. и незабравимите спомени за хора, кланящи се в морето, разни двойници и, разбира се, губенето по пътя Олимпик бийч - Паралия - Катерини, когато българското "не" оплете конците. най - хубавото ми море досега.
отново пишех без усилие и нещата станаха изключително Пух Мечо - вски. бялата поезия за първи път.
и жестокото осъзнаване на това, че времето наистина е крадец на емоции.

август в звуци.
август в картини.
*
*

~ септември 2009 ~
последни дни лято, прекарани по възможно най - хубавия начин. с най - усмихнатите чудовища. с надписите по корема ми, относно патенца и обич. със съобщението "моля ви, не ми взимайте Мимито, ей сега се връщам." и отново блясък слънчице.
първото ми лятно кино, макар и в София.
началото на 10 - ти клас и заменянето на лятната летаргия с напоената с животворен дъжд есен.
сбогом, страннико.

септември в звуци.
септември в картини.

~ октомври 2009 ~
месец любов. съжалявам, че никога няма да се науча да бъда спокойна, сигурна и сдържана.
рожденият ден на моето извънземно и идеята с табелките на Янч.
и буф, Тедо.
последното писмо от 64 - те. кутията беше затворена, защото единствените писма, струващи си писането, са онези, струващи си и изпращането.

октомври в звуци.
октомври в картини.
*
*

~ ноември 2009 ~
ноември ? тъп месец. край ! няма да има ноември.
винаги съм била на този принцип. през ноември и февруари винаги губех посоката си.
но през този ноември луната беше посетена от един малък принц, който опитоми лисицата без да взима най - голямата й тайна.
и Кати, която ми подари шарено пони, хербаризира ми глухарче и беше причината за първото публикуване на нещо, за което съм допринесла.
също така един незабравим ден с Али и Кал. и аз в ролята на Джон Ленън. и онези многобройни снимки, които не исках, но, признавам, харесах.
всеки един ден беше красив.

ноември в звуци.
ноември в картини.
*
*

~ декември 2009 ~
и ако ме питате кое е най - голямото богатство, отговорът е лесен.
съществуването ти.
и три незабравими подаръка.
значката "everybody loves me. deal with it." от Янч.
китарата Моугън от майка ми, сестра ми и приятелят й.
и ключето - детелинка от Влади.

декември в звуци.
декември в картини.


2010
и сега ... на прага на новото, непознатото, изпълнетото с шансове и възможности, чаканата глъдка още по - различен въздух, аз съм щастлива.
щастлива с това, което имам и щастлива с това, което ме очаква.
защото това, което най - много искам от предстоящата година е съвсем простичко ...
... нека всичко бъде наред. (:


специално посветено на всички, които правят живота ми приказка.

неделя, 20 декември 2009 г.

освен тихото желание да се раздам до последния атом ...



... защото аз все още съм момичето, което иска да спука гумите на някой влак
и да боядиса тавана на лятното кино.

събота, 19 декември 2009 г.

последни акорди тишина.

не мога да пиша, когато си толкова близо до мен. когато усещам въздишките ти да кънтят из алеите на съзнанието ми.
не мога да измисля и думичка, докато лежиш върху леглото и ме гледаш с онази любопитна усмивка, а аз се мъча да запечатам върху бялото пространство цялата красота на съществуването ти.
не мога да движа ръцете си, докато са все още топли. топли от дъха ти, от дланите ти, от целувките ти.
не мога да свържа и изречение, докато пеперудите пърхат из тялото ми, докато гласът ти гали слуха ми, докато любовта ти изпълва сърцето ми.
не мога да побера в думи чувствата си, докато те все още преливат от тялото, от сърцето, от гласните струни.
не мога да разкъсам на срички двама ни.
не мога да притежавам едновременно и теб, и думите си.

но за първи път чувствам, че те изобщо не ми трябват.

понеделник, 14 декември 2009 г.

toi et moi.

* на малкия ми принц.

изписала съм целия ти гръб,
прилежно и хаотично,
отгоре до долу
с целувки и поеми
… до писване.
като струни на китара,
като тетива на лък,
като лунен лъч
опънах всичките си емоции
… до скъсване.
когато ме събуждаш с целувка,
държиш за ръка по обед,
галиш с дъх вечер
ме притежаваш
… до себе си.
хубаво ми е със теб,
хубаво е, че те има,
хубаво е, че си тук,
ще те пазя
… до завинаги.

неделя, 13 декември 2009 г.

be everything that u need.

облякох една от летните си рокли. за да почувствам отново ръцете ти, малко над талията ми.
завъртях се като петгодишна в средата на стаята и попитах онзи плюшен мечок, който ми подари, дали мисли, че съм красива.
и тогава осъзнах колко глупаво изглеждах сред онази купчина спомени. сякаш отново бях в прегръдките ти, а ти шептеше в дясното ми ухо да се смея по - тихо. почувствах ръцете, дъха, гласа, аромата. и бях готова отново всичко да подредя ...
роклята - в гардероба.
лятото - в календара.
мечока - в раклата.
теб - в онази далечна алея на съзнанието ми със забранен за посетители достъп, чийто духове разбужда единствено едно точно определено изгарящо мълчание в телефонната слушалка.

понеделник, 7 декември 2009 г.

красиво е като любовна сцена.

когато обичам ...
ноктите ми са лакирани в лилаво,
косата ми е мека и мирише на кокос,
имам четири специални усмивки,
забравям да забравя да дойда навреме.
когато обичам ...
гласът ми е нежен и спокоен,
мислите ми са разхвърляни и бурни,
сърцето ми е трепетно и живо,
бъдещето е сладък океан.
когато обичам ...
спира да ми пука, че не мога да плувам,
че не мога да летя и да готвя,
че не мога да свиря и да рисувам,
че не харесвам февруари и ноември.
когато обичам ...
харесвам всичките си познати,
усмихвам се на случайни минувачи,
съчетавам шоколада със солети,
играя на руска рулетка със сърцето си.

но най - вече,
най - често,
напоследък,
когато обичам ...
... обичам теб.

събота, 5 декември 2009 г.

sometimes there's so much beauty in the world i feel like i can't take it.

беше тихо и коледно. парк, алеи, звезди, две момичета и един нежен приятелски разговор. темите се меняха, емоциите се редуваха, смехът звънтеше ... и беше приказка.
- и както в онова стихотворение, което ти бях пратила, "тинтява" ... хората просто в един момент се замислят защо изобщо да бъдат такива. какъв изобщо е смисълът да бъда добър човек ?
няколко тона, принадлежащи на един симпатичен sony ericsson разбутаха тишината и аз се усмихнах на себе си, защото знаех откъде идва съобщението.
- да. това наистина е добра причина.

... имах свое собствено слънчице в десния джоб на панталона си.

вторник, 1 декември 2009 г.

je ne te quitterai pas.

"тъкмо тогава се появи лисицата.
- добър ден - каза лисицата.
- добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- тук съм, под ябълковото дърво ...
- коя си ти ? - каза малкият принц. - много си хубава ...
- аз съм лисица - рече лисицата.
- ела да поиграем - предложи й малкият принц. - толкова съм тъжен ...
- не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - не съм опитомена.
- ах, извинявай - каза малкият принц.
но след като помисли, добави:
- какво значи "да опитомиш" ?
- ти не си оттук - рече лисицата. - какво търсиш ?
- търся хората - каза малкият принц. - какво значи "да опитомиш" ?
- хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. много е неприятно ! те също така отглеждат кокошки. това е единственият им интерес. ти кокошки ли търсиш ?
- не - каза малкият принц. - търся приятели. какво значи "да опитомиш" ?
- това е нещо отдавна забравено. - каза лисицата. - означава "да се обвържеш".
- да се обвържеш ?
- разбира се - потвърди лисицата.- за мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. и нямам необходимост от теб. а и ти нямаш необходимост от мен. за теб аз съм само лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. за мен ти ще бъдеш единствен на света. за теб аз ще бъда единствена на света ...
- започвам да разбирам - каза малкият принц. - има едно цвете ..., мисля, че ме е опитомило.
- възможно е - каза лисицата. - на земята могат да се видят всякакви неща ...
- о, не е на земята - каза малкият принц.
лисицата бе много озадачена:
- на друга планета ?
- да.
- има ли ловци на тази планета ?
- не.
- това е интересно. а кокошки ?
- не.
- нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
но пак се върна към мисълта си:
- животът ми е еднообразен. аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. малко е досадно. но ако ме опитомиш, живота ми ще бъде огрян от светлина. ще разпознавам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. стъпките на другите ме прогонват под земята. твоите стъпки като музика ще ме викат да изляза от дупката. освен това погледни ! виждаш ли житните ниви ей там ? аз не ям хляб. за мен житото е безполезно. житните ниви не ми напомнят нищо. и това е толкова тъжно ! но твоята коса е с цвят на злато. и когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно ! житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. и ще обикна шума на вятъра в житата ...
лисицата замълча и дълго гледа малкия принц:
- моля те ... опитоми ме ! - каза тя.
- на драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - хората вече нямат време да опознаят нищо. купуват от търговците напълно готови неща. но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. ако искаш приятел, опитоми ме !
- какво трябва да направя ? - попита малкият принц.
- трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - първоначално ще седнеш малко по - далеч от мен, ето така, в тревата. ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. езикът е извор на недоразумения. но всеки ден ще можеш да сядаш малко по - близо ...
на другия ден малкият принц се върна.
- по - добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - ако дойдеш в четири следобед, например, аз ще започна да се чувствам щастлива още от три часа. колкото повече наближава часът, толкова по - щастлива ще бъда. в четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието ! но ако идваш без определен час никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си ... необходими са ритуали.
- какво е ритуал ? - попита малкият принц.
- и това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - именно то прави един ден различен от другите дни, един час, различен от другите часове. моите ловци, например, имат един ритуал. в четвъртък танцуват с момичетата от селото. затова четвъртък е един прекрасен ден ! аз ходя на разходка чак до лозята. ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг почивка.
така малкият принц опитоми лисицата. и когато наближи часът на заминаването:
- ах ! - каза лисицата. - ще заплача.
- това е твоя грешка - отвърна малкият принц, - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя ...
- разбира се - каза лисицата.
- но ще плачеш ! - рече малкият принц.
- разбира се - каза лисицата.
- тогава не печелиш нищо !
- печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.

[...]

и се върна при лисицата.
- сбогом ... - каза той.
- сбогом - каза лисицата. - ето моята тайна. много е проста: истински се вижда само със сърцето. същественото е невидимо за очите.
- същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.
- времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- времето, което съм изгубил за моята роза ... - каза малкият принц, за да го запомни.
- хората са забравили тази истина - рече лисицата. - но ти не трябва да я забравяш. ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. ти си отговорен за твоята роза ...
- аз съм отговорен за моята роза ... - повтори малкият принц, за да го запомни ..."

***

s'il te plaît ... apprivoise - moi.

неделя, 29 ноември 2009 г.

колко дълга е една минута ?

когато бях много малка и все още не познавах часа и нямах представа как точно се отброява времето, за мен една минута се равняваше на три изядени бонбона, разстоянието от нашия двор до този на най – добрата ми приятелка, петнайсет балончета от веро, едно нарисувано слънчице ... нямах никаква идея какво представлява тя, но знаех точно на колко е равна. и сега, години по – късно, се научих да запълвам моите минути с неща, които си струват отброяването.
всяка минута е от значение, винаги съм го знаела. сякаш несъзнателно бях направила онзи избор между живота без чудеса и този, в който приемаш всяко нещо за чудо, и в това превръщах моите шейсет секунди – шанс да ми се случи някое вълшебство.
минутите – вечности бяха точно преди да бие звънеца на последния ни час в училище, времето, което трябваше да мине преди да извадя термометъра, с който мама ми измерваше температурата, когато съм болна, чакането на автобуса през зимата или пък когато ме обхванеше меланхолията. сивите и дълги шейсет секунди, които ме деляха от нещо – от свобода, от човек, от цел. и колкото и упорито да се опитвах да препускам през тях, те пак се равняваха на наказанието да усещам как всяка стотна се търкулва по линията на търпението ми. време, което упорито трябва да пребориш и което услажда още повече това, което следва.
друг път тези сиви минути се равняваха на шейсет пъстроцветни секунди – първото потапяне в морската вода, първото блокче шоколад, първата целувка или пък когато някой си отиваше, точно преди влакът му да дойде. те са като един миг, изпълнен с усмивки, прегръдки и любов. миг, в който си се вкопчил с всички сили, защото той е като малка приказка, съчинена специално за теб, която не ти се ще да свършва никога. това бяха моите вълшебни минути – онези, които дори години след като са минали, аз все още преповтарях в главата си, стараейки да не забравям нищо и винаги ми се струваха ужасно недостатъчни за всички чувства и думи, с които исках да ги запълня. страдах, когато споменът за тях избледняваше и се чувствах като истинска късметлийка, когато успявах да прибавя към колекцията си по някоя такава, но в същото време всяка една беше специална и незаменима ... моите минутки, които съдържаха всички цветове, които познавах.
за мен най – голямата магия, на която съм способна, беше това да превръщам сивите минути в приказки, защото ако се замислиш, всичко зависи от теб. способен си ежеминутно да правиш себе си щастлив или околните, стига само да го поискаш. и за тези чудеса дори не се изискват някакви способности, магическата пръчка лесно може да бъде заменена с една усмивка, а пък заклинанията да бъдат опростени в няколко мили думи.
всеки знае, че една минута е равна на шейсет секунди ... но ако питаш мен, тя е точно толкова дълга, колкото ти сам я направиш.

вторник, 24 ноември 2009 г.

u're loved.

нека ти издам една тайна ...
защото ме четеш и ме чувстваш, защото понякога ме разбираш, а друг път наистина ти се иска да ме разбереш, защото се натъжаваш от мъката ми и ми даваш да ти предам от щастието си, защото понякога наистина ти се иска всичко и при мен да се оправи, а друг път аз самата успявам да те усмихна, защото ме караш да вярвам и просто защото за момент си приятел, с когото споделям.
защото въпреки всичко, което си извършил, което правиш в момента или което планираш ... ти си като мен, като тях, като всички нас. и защото онова вляво има само едно име - "сърце".

ти си обичан/а.

понеделник, 23 ноември 2009 г.

so who's going to watch u die ?..




някъде под тежестта на спомените, на раните, на болката, на разочарованието, на отчаянието, на сивото, на грешките, на теб, на мен, на него, на нея, на нас, на тях, на всички, на никого ... на скришното място, изгубеното, несъществуващото, липсващото, твоето, чуждото ... никога, винаги, някога ... ще бъдеш намерен.
"love is watching someone die."
трябва да го убиеш в себе си. защото когато някой си отиде, винаги взима по нещо. мечтите ти остават наполовина изпълнени, сърцето ти не трепти, а тъжно се свива наполовина, изминалите дни са наполовина цветни, усмихваш се само с краищата на устните си, наполовина ... цялата безкрайност, заради която душата ти е преливала от тялото ти, е длъжна да се раздели наполовина. а нима безкрайността може да бъде разделена точно на две ?
затова винаги остава по нещо. за спомен. ти оставяш нещо, някъде. и някой оставя нещо, в теб.
и когато дойде денят, когато на спомените им е отредено място единствено в мислите ти, но не и в сърцето ти ... трябва да смелиш частичките на прах и да го пуснеш по вятъра.
и на ръба на вярата, или в пропастта на загубата й, из тъмните дебри на безсмислието или затрупан от най - жестокия смисъл, убивайки себе си и другият в теб, ще бъдеш намерен.
защото такъв е животът. трябва да умреш, за да позволиш на всяка твоя частица да бъде вдъхнат нов живот.
трябва да се оставиш да бъдеш намерен ...
... защото чух, че там, някъде, някак, някой те търси.

вторник, 17 ноември 2009 г.

always love.

защото животът ни е побран в онези малки моменти, ...
... онези безумни пориви, ...
... онези тихи усмивки, ...
... онези първи целувки, ...
... онези споделени мигове, ...
... онези среднощни разговори, ...
... онези пеперудки, влезли с взлом, ...
... онези думи, които ни е трудно да изречем и ...
... онези думи, които имаме нужда да повтаряме всеки ден, ...
... онази ръка в твоята, ...
... онези приказни дни, ...
... онези два погледа, ...

... когато всичко е любов.

петък, 13 ноември 2009 г.

and everything seemed so easy, so simple, so free, so new, so unique.

сякаш валеше с месеци.
сезоните се бяха преплели в една цветна като есен, жива като пролет и нежна като лято зима.
и сред цялата вечност, която плавно очертаваха снежинките - същински падащи звезди, те лежаха на една поляна и изписваха с топлия си дъх думата "завършеност" на няколко пресечки от Малката мечка. тя се изправи, целуна го по клепачите и се облегна на ръката си, докато той топеше с ръка малките замръзнали капчици, попаднали в плен на косите й.
- нали знаеш, че това е невъзможно ?
- кое ? - разсеяно попита той.
- ние.
челото му се сбръчка, както правеше винаги когато му се налагаше да мисли за нещо неприятно.
- тогава какво правим в момента ?
- мечтаем.

***

ами ако любовта е просто състояние на духа и утре, когато се събудиш, не си в настроение да ме обичаш ?

сряда, 11 ноември 2009 г.

that i can't ignore the way i feel.

редиш пасианс в задния двор на подсъзнанието ми. ще ми се да извикам полицията на здравия разум, но как да им обясня, че доброволно отключих вратата, макар че не исках да влизаш и че думите ти ме раняват по - смъртоносно и от отровен куршум.
и сърцето ми се е свило в дъното на препълненото ми с горчилка тяло и, дори да искам, не мога да възспра и последните му удари с въпроса "какво чакаш ?".
защото само от тона то ще разбере, че колкото и всеки цвят да е толкова примамливо реален, то отново ще заспи само.
като кома която сама си пожелах, за да мога да виждам лицето ти.
вече освен, че чувам ... и слушам. и освен че слушам ... разбирам. и освен че разбирам ... чувствам. подари ми ужасът, затворен като калинка в шепите ти ... цялата палитра от чувства, на които съм способна, но няма как да не се запитам този път ...
... в крайна сметка понякога паякът оплита ли се в собствената си мрежа ?

понеделник, 9 ноември 2009 г.

whatever doesn't kill me simply makes me ... stranger.

най - силната си обсебеност развиваме към нещата, които ни унищожават.
дали ще вредиш на белите си дробовете, зъбите, черния дроб или сърцето ... притежаваш абсолютната власт сам да избираш.
ако това, което не ни убива, ни прави по - силни, то това, което ни убива, ни прави по - живи, предполагам.
и колко по - силна трябва да стана, за да спреш да ме убиваш ?

четвъртък, 5 ноември 2009 г.

the shorter story.

даже в кръстословиците те има.
"Краят" с шест букви.
сбогом.

вторник, 3 ноември 2009 г.

what would u think of me now ? so lucky, so strong, so proud ...

за момент го почувствах. беше някъде между онази улица, на която се срещахме и другата, по която избягах. някъде точно по средата стоеше ... беше като безплатен 24 - часов филм на ужасите, който се прожектира единствено в твоята глава, беше като изтъркана от преразказване приказка без happy end, беше като онези проклети песни, които ти се забиват в главата и чиито текстове повтаряш ден след ден, а дори не си сигурен дали ги харесваш. беше като теб и мен, като теб и мен през ноември.
аз срещнах кошмара, спомена и мечтата си на ъгъла на лъжата и безумието, малко преди да стане девет часа на девети ноември. и тогава дойде студът, син на моята любима приятелка носталгия. той извря от мен и прокуди снега, който го смекчаваше.
беше началото на ноември. и в мен валя с дни.
лежах под снега и се чудех дали ще ме задуши. беше като незабележима смърт в разгара на лятото ...
... и в същия този момент кръстосах пръсти и си пожелах да съм по - малко себе си и повече феникс.

събота, 24 октомври 2009 г.

... от думи припомнени ...

отне ми 209 дни, ...
... една кутия от обувки, ...
... 64 писма.

вече нямам какво да ти кажа.

неделя, 18 октомври 2009 г.

i don't believe that anybody feels the way i do about u now.

идеална съм в ръцете му - тежа точно 21 грама, защото цялата съм душа.
чаках го толкова време, сънувах го, мечтаех го ...
винаги е бил в главата ми, дарявах го с всичко, което имах, молех го за всичко, което исках - един танц, една усмивка, един шепот. окрасявах го с мечтите си, спасявах го всекидневно, преоткривах го ежеминутно, изпращах го, молейки го да се върне и го връщах, опитвайки се да избягам, опитвах се да го променям, надявайки се да си остане същия и го обичах - трудно, болезнено, непостоянно, точно както можех ...
и после той дойде. и след цялото чакане, припознаване, липса - аз не знаех какво да направя. опитах с думи, но те отдавна кънтяха празно из наситения с лъжи въздух. опитах с усмивки, но те бяха увяхнали под напора на ноемврийските дъждове. опитах с действия, но ръцете ми неумело рисуваха неправилни овали по небето, които наричах пълнолуния.
какво можех да му дам ?
освен душата си.

петък, 16 октомври 2009 г.

raw truth.



мислиш си, че можеш да промениш всичко това, нали ?
животът, ежедневието, хората около теб, себе си ...
изпадаш в моменти на безумно отчаяние, но на следващата сутрин, на дневната светлина, всичко изглежда с една идея по - ярко и се чувстваш като господар на Съдбата си, нали ?
но, всъщност, нищо не можеш да направиш.
и просто трябва да го приемеш - има наистина малко неща, които са способни да преобърнат живота ти.
и това едва ли е едно от тях.

p.s. вече не мога да пиша. съжалявам, че ще трябва да станете свидетели на бавната смърт на блога ми.

сряда, 30 септември 2009 г.

no hero in her sky.

истината е, че косата ми никога не седи като хората и очите ми редовно се насълзяват от вятъра. ръцете ми винаги са студени и дори не съм си и мечтала някога да бъда "кралица на бала". истината е, че когато съм тъжна, съм много, много мълчалива, а когато съм щастлива, лакирам ноктите си. не мога да плача пред хора, но пък редовно ми се иска да поплача на нечие рамо. истината е, че съм зависима от околните и нищо не мога да върша сама, затова дори когато случайно ми се наложи да почакам някой автобус, карам някой да ми говори по телефона. и препрочитам редовно най - натъжаващите ме моменти от "Пяната на дните".
истината е, че съм едно най - обикновено момиче.
години мечтаех да бъда уникална за някого. да преобръщам светове. да спасявам. да променям. да вдъхвам живот. да влудявам.
и един ден, ей така, го осъзнах ... аз бях едно най - обикновено момиче, което изглежда по един най - обикновен начин и се интересува от своите най - обикновени неща.
и въпреки цялата ми посредственост, има един уличен музикант, който винаги ми обръща специално внимание.
обитава онази улица, която веднъж имах щастието да извървя, държейки ръката ти. всеки път, когато минавам покрай него, за да стигна до парка, той започва да свири на своята китара "Бягство" и на минутата печели онази моя специална усмивка и всички монети, които открия в задния джоб на панталона си.
един ден се престраших да го попитам защо за мен подбира точно тази песен, а той отвърна, че му приличам на момиче, с което или трябва истински да се сбогуваш или с което завинаги да останеш.
а аз помислих, че може би, някой ден, с малко повече късмет, някой щеше да ме направи необикновена. все пак грозните патенца стават лебеди, гъсениците - пеперуди, а жабите - принцове ... нали ?
и защо пък поне веднъж най - обикновеното момиче не срещне едно най - обикновено момче и те не направят от цялата тази обикновена реалност една необикновена приказка ?

четвъртък, 24 септември 2009 г.

i used to live alone before i knew u.

тъжно е.
тъжно е, че така и никой не ме поздрави с песен по радиото.
тъжно е, че правя страхотен масаж и с удоволствие бих изслушала как е минал денят ти, но хората с мен или говорят малко, или не говорят изобщо.
тъжно е, че напоследък мога да спя само без възглавница, тъй като така гонех кошмарите като малка.
тъжно ми е да пиша писма, които никога няма да изпратя.
тъжно е, че съм започнала да споря с телевизора, а всъщност така ми се говори с някого.
тъжно е, че думите ми се губят и ще се задуша в това мълчание ... затова ако отново ме изведеш, колкото да кажеш, че си се опитал да ме разведриш, моля те, разбери тишината помежду ни.
тъжно е, че отново само моето рамо изтръпна.
тъжно е.

хубаво е.
хубаво е, че те чух по телефона и наистина ти благодаря, че се върна.
хубаво е, че за момент всичко беше наред.
хубаво е, че си позволих отново да почувствам някого.
хубаво е, че все пак май мога да спасявам хората.
хубаво е да си грижовно мече с луничка на коремчето, която свети.
хубаво е.

...

да, понякога все още ми се иска да можех да споделям вселените си с някого.

сряда, 23 септември 2009 г.

вече трябваше сама да се справям с кошмарите си.

п р а з н а .

няма нищо по - тъжно от това да изгубиш искрата.

вторник, 22 септември 2009 г.

believe in the small things.

искате ли да ви издам едно чудо ?
всяка вечер преди да заспя наум изброявам имената на хората, които наистина обичам.
след това и на тези, които наистина ме обичат.
винаги заспивам усмихната.

неделя, 20 септември 2009 г.

we're chained.

хващам химикалката и мигновенно усещам колко нелепо седи тя в ръката ми. някога беше като нейно протежение, а сега безжизнено лежи в дланта ми и ми напомня, че вече не я притежавам.
думите винаги оставаха, след всеки. не можех да ви опиша колко ви обичам, защото ме беше страх да не се изсмеете, но когато никой не слушаше можех с часове да разказвам колко държа на вас и колко ми липсвате. и тогава идваха те ... думите - мой отдушник и утеха.
дори тях ми взе. наниза ги една по една и ги окачи на врата си, а дори не ти отиват. и аз не ти отивах, с моя писклив глас и противно розов поглед към сивото, което ме беше хванало за гушата.
сърцето ми не е сувенир, за да го държиш на рафта над леглото си и чието съществуване скоро след това да забравиш. а то да потъва в прах, докато някой не те попита "хей, а това откъде е ?" и с любопитен поглед да изследва двете му камери, а ти разсеяно да отвърнеш, че вече не помниш. а и наситено червеният му цвят изобщо не седи добре на фона на тапетите ти.
направи си от мечтите ми мини панаир на суетата. грижливо оформи всяка от тях като човече, изпълнено с комплекси, а после с противните си стрелички, напоени с реалност, уцели малките им телца право в сърцето.
чувах те как пееш моите песни, казваше на глас моите мисли, а смеха ми успя да сгънеш във вътрешния джоб на якето си.
толкова ли съм миниатюрна наистина, че успя да ме побереш цялата в кибритената кутийка на масата в кухнята ? изхвърли ме на боклука ! така или иначе съставните ми части са грижливо подредени около теб, като част от интериора, достатъчно близо, за да ги консумираш веднага, когато поискаш.
и, всъщност, задръж ги. така или иначе не открих в нито едно упътване инструкции как да накарам душата си отново да функционира.

събота, 19 септември 2009 г.

u will squeeze the life out of me.

не смятам, че едно "обичам те." би могло да бъде следвано от "не те обичам вече.".
за мен тези понятия взаимно се изключват ...
все при едното трябва да си излъгал, не мислиш ли ?

понеделник, 14 септември 2009 г.

she acts like summer and walks like rain.

имам нужда да давам. имам толкова много идеи, толкова много истории, имам неща, които все още не съм споделяла с никого, има емоции, които искам да почувствам и имам любов ... имам толкова много любов.
имам нужда да се раздам до последния си атом, да разкривам вселени и да оцветявам светове. нека те накарам да се усмихваш, да се смееш и да вярваш. нека всичко бъде на игра с едно - единствено правило "Никого да не го боли.". нека нашата криеница всеки път да ни разкрива по нещо ново за другия. нека нашата гоненица никога да не прекрачва границите на забавлението. позволи ми да се науча на търпение, докато играя с теб на пръчки и ми покажи как да не се цупя когато ме победиш на "Не се сърди човече". знам, че съм много непохватна, но нека винаги сме в един отбор, когато играем на топка, а аз обещавам да се науча да правя палачинки в знак на благодарност, че при поредната ни загуба просто си ме целунал по челото.
позволи ми да съм плюшено мече и да заспивам в ръцете ти, ако трябва по цяла нощ ще ти разказвам приказки и ще се изправя срещу всяко чудовище, изскочило от под леглото.
позволи ми да се грижа за теб все едно си най - крехкото създание на света. знам, че и сам ще се справиш и знам, че нямаш нужда от помощ, но аз изпитвам необходимостта да те спасявам.
позволи ми да имам една любима приказка, в която ние сме главните герои. ще я запиша на някоя салфетка и ще ни нарисувам някак смешни отстрани. аз не мога да рисувам, а и ти си прекалено хубав, за да бъдеш пресъздаден, но искам да ни има някъде, заедно.
позволи ми да бъда глупава, досадна, ядосана, щастлива, нежна, топла, объркана, вярваща.
позволи ми да те направя моят Юг.

и ръцете ми винаги са толкова студени ...
подръж ги поне за няколко минути в своите.

тъжно е, че имам толкова много за даване, но може би просто не си заслужава взимането.

сряда, 9 септември 2009 г.

and they lived happily ever after.

- нека ти разкажа някоя приказка. - погалих нежно златните й къдрици, които все едно извираха от зелената възглавничка като водна лилия. - знам толкова много, а и обожавам тази за седемте лебеда ... или пък за Нал и Дамайанти ?
- преди няколко месеца с мама се прибирахме от пазар. купи ми най - хубавите червени обувки, които да си отиват с новата ми рокля. по пътя на една тиха уличка беше премазано малко котенце. ако беше живо, щеше да се побере в едната ми ръка ! до него седеше малкото му братче и плачеше с цял глас. тогава разбрах, че не всяка приказка завършва щастливо и спрях да вярвам.
взех я в обятията си, беше толкова крехка, едва шестгодишна. какво можех да й кажа ? та и аз бях просто хлапе. все още вярвах в силата на вярата си, смятах, че когато приема нещо за моето собствено чудо, то ще бъде такова. смятах, че си имам хора, които ме съпътстват в живота и огряват тъмнината, от която ме беше страх, като слънчица. аз исках да правя фър и да ям захарен памук до насита. вярвах, че някой ден ще летя, независимо по какъв начин и карах колелото си изправена и със затворени очи по притихналите нощни улици на квартала ми. смятах, че любовта е въздишки, пеперуди и нечий напевен глас, който тихо ми рисуваше несъществуващи светове, докато се топях в невидимите му прегръдки. бях просто хлапе, което щеше да спаси света с армията си от гумени патета, с невероятната си суперсила да усмихва хората и с непобедимата си вяра в доброто. хлапе, което щеше да докаже на всички, че мечтите са там и единственото, което трябва да направиш е да притвориш очи и да се заслужаш в ритъма на нечие сърце, нечие сърце, което чака да стане център на вселената ти и по чиято орбита да подредиш всичките си спомени, желания и усмивки.
та аз бях просто хлапе ...
и един ден, ей така, по детски, те обикнах.
и в онзи момент, пред това толкова зряло шестгодишно момиченце, на мен ми се идеше да се разплача с глас и да изкрещя, че ми се ще да не бях губила тази игра.

май въпреки всичко все пак се промених ...

but if u fall asleep in the snow, u don't feel death coming.


- гарите винаги са ме натъжавали, смятам, че са места, където хората се разделят. - започнах неуверено, а той като че ли все още не беше сигурен дали говоря на него. - виждаш ли онова момиче ето там ? - проследи ръката ми с поглед и кимна. - плаче, защото приятелят й се е преместил в друг град. цяло лято са се кълняли един на друг как ще се виждат често, ще си пишат и никога няма да се забравят, но ето, че в момента тя е сама на гарата, стиска медальона си от него и дави забравата си в сълзи.
- не можеш да си сигурна. - усмихна ми се.
- така е, но винаги съм обичала наум да изграждам историите на непознати хора.
- и какво измисли за мен ?
- имаш хубави тръпчинки, но рядко се усмихваш. всъщност не четеше книгата си, а слушаше песента по радиото, която ти напомни за нещо. пътуваш много, привикнал си с гарите и единственото, което напоследък искаш от хората, е да те оставят на мира. е ? - погледнах го самодоволно.
- печелиш шоколадче. - бръкна в джоба си и извади малко Своге от онези, които някога баща ми ми купуваше след работа, и ми го подхвърли.
без да се усетя започнах да му говоря за себе си. колко обичам числото 9 и как имам страх от тъмното още от малка. разказвах му за многобройните си приключения, продукт на ужасния ми късмет и как когато през лятото се прибирам късно вкъщи, минавам улицата ни със затворени очи. тръпчинките му съпровождаха всичките ми истории, дори онези, скучните, за любовта ми към зеленото, глухарчетата и самата любов.
той не вярваше в Съдбата, което ме накара да го прекъсна и да му разкажа една от смахнатите ми случки с безброй знаци в себе си. смяташе, че когато хората умрат, се превръщат в звезди и светят някъде горе, а аз бях доста нещастна, тъй като дори и през земния си живот, имах наглостта да се изживявам като луна. любимият му цвят беше синьото, защото някога е обичал момиче с небесни очи. а ако питате мен, все още го обичаше. песента по радиото е била първата, на която са танцували. били се скарали на път за вкъщи и тя му се сърдела, когато той я взел в обятията си и започнал да й я тананика.
неговият влак дойде и той бавно прибра книгата си и разроши косата ми за чао.
- виждаш ли ? казах ти, че гарите са места, където хората се разделят.

***

а аз винаги сънувам непознати.

неделя, 6 септември 2009 г.

always the summers are slipping away ...

не знам какво да правя с мислите си,
складирам ги грижливо в няколко кашона
и ги надписвам с печатни букви ...
чупливо ...
... като думите ми. разпиляха се по пода.
направи си от тях хвърчило,
което нехайно пробута на вятъра
в замяна на една усмивка.

не знам какво да правя с безсънието,
никакъв вид хапчета или молби
не могат да те прогонят
от сънищата ми ...
илюзия ...
... като приспивните песни, които използвам,
за да успокоя болката си
и да излъжа сълзите ми,
че са капки дъжд.

не знам какво да правя със спомените,
висят на простора и чакат да бъдат сгънати,
а аз все още не съм готова
да прибера в шкафа миналото си ...
страх ...
... като този отново да чувствам
след като вече чисто и просто
не остана нищо за чувстване.

не знам какво да правя със себе си,
пречиш ми да вдишвам страховете си
и да издрасквам с тях всяка една от стените
на многоъгълната ми любов ...
апатия ...
а лятото, през което всичко трябваше да бъде наред,
мина просто ей така ...
... за миг.

събота, 29 август 2009 г.

otherside.

отново се събудих трепереща,
стресната от топлината на ръцете ти.
отново във съня ми се разхождаш
и безнаказано крадеш подпорите
на дълго строената ми безчувственост.
наливам си чаша вода и паля цигара,
за да изчезне аромата ти от кожата ми
и да спре дъха ми да се накъсва
от предполагаемото ти съществуване.
през прозореца се виждат само очите ти,
от тавана на стаята е провесен единствено смехът ти,
а в цялата къща кънти един отдавна забравен глас ...
... викаш ли ме ?
отново те намерих във себе си,
вграден във всяка моя съставка, все едно, че не съм те пъдила.
отново чух сърцето си,
биенето му е станало толкова монотонно,
че понякога забравям, че някога е било
най – живият материал, от който съм изградена.
излизам на терасата, за да слея студа си
с този на въздуха и да изкрещя миналото си
на вятъра, който да го отнесе далече
и да го подари на някой бездомник за вдъхновение.
в мрака проблесна усмивката ти,
а някоя от песните ни се завъртя в главата ми
с онзи текст, който вече отдавна забравих, а пак си припявам.
... помниш ли ?
отново те открих в сърцето си
и за пореден път, стихнала в мрака,
те моля да си тръгнеш.
или пък да се върнеш.
кой знае ?
и може би пак ще вдигна телефонната слушалка,
за да бъда излъгана за шестнайсет минути,
че все пак една част от онова, което обичах,
все още е жива. и тъгува за мен.
а сърцето ми, което толкова пъти погуби,
напук продължава бавно да отброява
всяка секунда, в която
вече те няма.

петък, 28 август 2009 г.

we were made to fit together.

сетих се за онзи момент в City of angels, когато Никълъс Кейдж питаше душите, които отвежда, какво най - много им е харесало от живота им на земята ...
когато някой ден попитат мен, ще кажа, че е усмивката ти.

сряда, 26 август 2009 г.

u just have to have faith.

има приказки, принцове, принцеси, раци, пингвини, щастливи краища, филми, Съдба, знаци, ванилия, лято, щастие, приятели, любов, завинаги, лилаво, залези, Мечо Пух, цветни кламери, помагач - отварачки, понита, малкият принц, глухарчета, падащи звезди, сбъднати желания, мармозетки, слънчогледи, изгреви, зелено, луна, слънце, плюшени мечета, желирани мечета, грижовни мечета, захарен памук, поезия, хъскита, зайчета, съвпадения, море, сънища, тръпки, сърца, души, усмивки, смях, музика, изненади, хаос, градинки, пътешествия, сапунени балони, шоколад, хора, природа, красота, театър, гари, влакове, мрън, пък, буф, гъдел, целувки, прегръдки, виенски колела, вятърни мелници, зима, спрайт, улични музиканти, доброта, пеперуди, есенни листа, снимки, песни, люляци, възглавнички, думи, картини, маргаритки, Beatles, сладолед, котета, планина ...
има. разбира се, че има.
винаги ще има какво да върне усмивката ти.
и там някъде има някой, който да я сподели. единственото, което трябва да направиш ... е да имаш вяра.

казват, че във взаимоотношенията между хората винаги единият обича повече ...
нека бъдем различни.
нека се обичаме по равно.
моля те.

понеделник, 24 август 2009 г.

i just wanted to be sure of u

защо хората спират да се обичат един друг ?

събота, 22 август 2009 г.

love is.

хубаво е всеки път, когато се връщаш от някъде, да има кой да те чака и да ти каже, че си му липсвал.

***

винаги съм била твърде зряла в отношенията си с хората и ужасно незряла в чувствата си към тях.
и ако това в корема ми са пеперуди, вероятно замахът на крилата им е виновен за силните ветрове в областта на сърцето и опустушителният ураган в главата ми, който често ме оставя безмълвна.

***

и тогава той се усмихна закачливо по онзи начин, който не знаеше, че ме оставя без дъх и прошепна:
- Опиши любовта с едно изречение.
аз се загледах в залеза и след секунда се сгуших в него:
- Любовта е моментът, в който осъзнавам, че колкото по - далеч съм, толкова по - ясно разбирам, че мястото ми е точно тук. - и се притиснах още по - силно към гърдите му.

ами ти как би описал любовта с едно - единствено изречение ?

петък, 14 август 2009 г.

друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи ...

бях забравила колко много обичам София през лятото.
може би именно тези топли три месеца са единственият период, през който се чувствам наистина привързана към този град.
и всяка година, когато юни приключи ... аз се влюбвам отново и отново.
първо се влюбвам във вечерите. когато въздухът ми мирише на захарен памук и ванилия и когато небето придобива онзи специфичен лилав оттенък, който шепне "лято". когато се прибирам във вкъщи, минавайки през онази вълшебна детска площадка, където редовно ме среща съдбата. когато хората се усмихват.
след това се влюбвам в мириса на въздуха. сутрин винаги е на кроасани. улиците са пусти, а на мен ми мирише на кроасани и мислено ги съчетавам с шоколад. по обяд мирише на сладолед с ягодов сироп. от машина. винаги когато усетя този аромат, на мен също ми се дояжда, но рядко си взимам. тъжно ми е да ям сладолед сама. а вечер - ванилията. тази ванилия, която предразполага към нежност и влюбване.
градинките. и най - вече Борисовата. с всяка скрита беседка, всяка пейка, за която хвърлям толкова усилия при преместването ... сухото езеро, което вече не е сухо и ми прилича на гората на Мечо Пух. слонът и онези люлки, на които веднъж Мечо ме завъртя и аз пищях и се смях едновременно, когато се разплитаха.
дните. всеки ден София е различна. веднъж - спокойна и сякаш забравена от останалия свят, всички са се изпокрили от жегата, магазините са затворили, защото са във ваканция, а ти обикаляш безцелно улиците и се надяваш да не срещнеш никого, защото ще развали момента. друг път - цели тълпи от хора. едни отиват на мач, други - на концерт, а трети са чули за онова изложение, на което случайно попаднахме. глъч. но от онзи, приятният ... когато имаш чувството, че сред тълпата има някой, за когото си струва да си изгубиш гласа от викане.
улиците в квартала ми. малките криволичещи улички, които задължително са излезли от някой любовен роман. спускат се нежно надолу и винаги ме отвеждат точно там, където искам да стигна. по тях няма как да се загубя ...
училището ми. 38 - мо. осъзнах, че съм влюбена в София именно когато за първи път прекрачих прага му вече като ученичка в 35 - то. сграда, която е способна да ме усмихва ... пожелавам на всеки да намери по една такава.
и просто всяка ... всяка част от София, която по някакъв начин носи в себе си един отдавна забравен приключенски дух.
бях забравила колко много обичам София през лятото. колко жалко, че то е към края си.

четвъртък, 13 август 2009 г.

i'm hiding behind the words i speak.

имам две състояния, в които не мога да пиша - когато се влюбвам и когато разлюбвам.
каква ирония.
именно когато съм най - пълна с емоции, оставам безмълвна.

вторник, 11 август 2009 г.

someday, somehow.


някой ден ще те забравя.
тази мисъл ме ужасява, но така е устроен светът ни.
има някои хора, които просто не може да напускат живота ни. а пиесата се върти ... една и съща. първоначално е отричането. мисля, че има някакво количество болка, което сърцето ни е способно да изтърпи наведнъж. и като че ли мозъкът ни сам решава какво да блокира. избирателна пропускливост ? първо е усещането за свобода. най - лъжливото усещане за свобода. когато по някакъв начин се привържеш към даден човек, ти му даряваш част от света си, от душата си, от денонощието си. и когато той си тръгне, се чувстваш като птица. с малката подробност, че си в кафеза на собствената си болка. а дори не го осъзнаваш. после идват моментните избухвания. о, тази песен колко напомня ... а пък тази снимка ... и точно това изречениe ... от свободна птичка се превръщаш в приземяващ се самолет, който от време на време попада в турболенция. от време на време сърцето ти ще се свива. и ще си спомняш. а последен, както обикновено, е моментът на пълното осъзнаване. винаги идва в някой най - обикновен ден, в който няма знаци, нито спомени, нито нищо особено. и там е проблемът ... в този ден вече го няма. усещането го няма. човекът го няма. болка, празнота, сивота, яд, разочарование, съжаление, ненавист ... чувства. палитра от чувства, а след тях - нищо. сякаш всичките ти усещания са притъпени. този миг от живота ти е приключил, човекът си е тръгнал, приказката е свършила, а ти още чакаш началните надписи ... колко глупаво.
а после другите хора. и другите случки. и другият Ти, когато минаваш през всичко това.
и онази болка си стои заключена някъде в лабиринта на спомените ти и само от време на време все по - вяло напомня, че е било там. и че е било истинско.

някой ден ще те забравя.
тъжно, но факт.

понеделник, 3 август 2009 г.

(без)крайност

"И всички срещи изплачи навън,
по - хубаво - завинаги раздяла,
отколкото един измамен сън,
отколкото сълза, на камък спряла.

Веднъж добър, отново после лош,
веднъж: смирение, веднъж: жарава,
о, изплачи ме ти през тая нощ,
о, изплачи ме ти като забрава.

След капките на твойте сълзи
жестоко многоточие остава ...

Евтим Евтимов"


нещо старо ...
... аз в проза и в мъжки род ...


видях я много преди тя самата да ме забележи. когато все пак го направи, тръгна към мен с такава предпазливост, все едно очакваше всеки момент да й сторя нещо. а аз определено вече имах нещо наум - исках да я държа в прегръдките си, което ме предизвика несъзнателно да направя няколко нетърпеливи крачки, и, по - важното, исках да ни разкарам от тази проклета гара. беше тъжно, че се срещахме на място, предназначено за раздели.
очите й говореха. трагичната трескавост, с която ме търсеха, вече се стопяваше в облекчение. когато плахо застана пред мен все едно с поглед ме попита „Красива ли съм ?”, а аз просто стоях и я гледах. тя помръкна, тълкувайки грешно езика на тялото ми и беше силно изненадана, когато я прегърнах и прошепнах в косата й „Остави ме без дъх.”. хванах ръката й и я поведох нанякъде. нямах идея накъде отиваме. не познавах този град, дори не го харесвах, но копнеех да останем сами и до край да се насладя на присъствието й.
тя не спираше да говори. беше загрижена дали съм пътувал добре и как вървят нещата при мен, разказваше ми със завиден ентусиазъм какво е преживяла през малкото часове, които бяха изминали от началото на деня. аз просто се наслаждавах на гласа й, който звучеше още по – сладък, ненарушаван от пращенето на телефонната слушалка.
разсмя се. спрях на място. сякаш всички стихии се събираха в смеха й и без да се усетя към него прибавих и моя. „Къде ме водиш ?” попита накрая. как можех да й обясня ? знам, че със сигурност исках да я заведа някъде. някъде, където можех да бъда себе си, където тя можеше да бъде себе и където, най – вече, можехме да бъдем заедно. където нямаше време, нямаше разстояния и нямаше край. нищо нямаше край.
„Някъде.” усмихнах се загадъчно. „Глупчо !” каза тя и смехът й отново ме обгърна. от този момент се оставих тя да води – посока, разговори, мисли. исках да запомня всичко. точно как вятърът развяваше косите й, колко сладка беше когато се нацупи и колко красива, когато широко отваряше очи от изненада и ме питаше „Ти май наистина ме обичаш ?”. а аз мълчах. парфюмът й миришеше на цветя. беше букет от всички сезони и растения, които познавах, а косите й миришеха на кокос. но по – сладък от всичко бе дъхът й, на когото, ако можех, щях да посветя цяла една вечност.
докосна леко бузата ми и прошепна в ухото ми „Мисля, че е време да тръгваш.”. „Гониш ли ме ?” попитах засегнато. тя се нацупи „Знаеш, че ако можех, бих целувала глупавата ти муцунка вечно.”.
изпрати ме, потънала в мълчание, но дори то по някакъв начин беше вълшебно. в него нямаше напрежение или очакване, а едно неизречено „Ще ми липсваш.”, което знаеше, че не трябва да ми казва, защото ще ме заболи.
разроших косата й и си помислих „И ти ще ми липсваш.”.
както всяко сбогуване и това беше наситено с тъга. очите й можеха и да плачат, но тя се усмихваше.
с усилие се качих в сивия влак, знаейки, че той пак ще ме отдели от нея. ще ме отведе някъде, където нямаше да мога да усещам аромата й или да търся себе си в чувствените й очи, в които отражението ми за първи път изглеждаше завършено.
„Обичам те !” изкрещях през прозореца, но стоновете на тъжните железници заглушиха думите ми.
някой ден щях да й го кажа. някой ден щях да бъда там. но този път – без сбогувания.

вторник, 28 юли 2009 г.

след теб

след теб и птиците забравиха да пеят,
мълчи небето в своя нежен полет,
разлюби слънцето луната и се леят
умиращи звезди от тъжния й поглед.

след теб сезоните забравиха реда си
и дните все един със друг се сливат,
изгорих аз всичките часовници,
намразих монотонното им биене.

след теб сърцето ми забрави да трепери,
то само бавно и болезнено се свива
напук на болката, стреми се да напомни,
че някога във него те е имало.

след теб самата аз забравих да съм себе си
и теб издирвам в неспокойните си сънища,
по струните ми свирят цветни спомени,
след теб ... аз няма да съм същата.

неделя, 26 юли 2009 г.

cap ou pas cap ?

хайде да играем на една игра.

аз ще те чувствам с цялото си сърце, тъй като никога не съм можела да разбирам хората, а ти ще влагаш цялото си сърце в това да ме разбереш, докато аз те поправям кой всъщност е любимият ми цвят и кое е любимото ми цвете.
когато се скараме, аз ще те разсмивам, карайки те да забравяш всичко, а ти ще ме целуваш докато все още съм ти ядосана, докарвайки на лицето ми несъзнателна усмивка.
аз ще се вслушвам в дишането ти преди да заспиш, а ти винаги ще ми пожелаваш лека нощ.
аз ще говоря, когато ми се говори, а ти ще мълчиш, когато ти се мълчи.
аз ще помня всичко, а ти ще се стремиш да не забравяш нищо.
аз ще те прегръщам, когато си тъжен, а ти ще ме държиш в ръцете си през цялото останало време.
аз ще ти разказвам по цяла нощ безкрайните си истории, а ти ще променяш сюжета на твоите все едно че винаги по някакъв начин съм била част от живота ти.
аз ще те карам да вярваш, а ти ще ме предизвикваш да побеждавам страховете си.
аз от време на време ще бягам, за да ми показваш, че искаш да се върна.
аз ще си пея тихо любимите ми балади, а ти ще ме каниш на танц под съпровода на собствения ми глас.
аз всеки ден ще съм нова, а ти нито един ден няма да си същия като предишния.
аз ще загубя играта, а ти няма да я спечелиш.

навит ли си или не ?

***

хайде да играем на една игра.

обичай ме.

навит ли си или не ?

петък, 17 юли 2009 г.

guess it wasn't real after all

една звезда, две звезди, три звезди ...
падаща.
вероятно ако бях мигнала в този момент, нямаше да я видя. нямах свои желания, но можех да помоля звездата да направи някого другиго щастлив ... нали ?
кръстосах пръсти.
сетих се, че някой ми беше казал, че щяло да има звезда, която за няколко седмици щяла да грее колкото цяла луна. помня, че много се бях ядосала ... не беше честно да има две луни. затърсих я с поглед и доволно открих, че все още я няма.
затворих очи и си спомних, че преди много време ми звънеше в същия час просто, за да ме чуеш. усмихнах се вяло, осъзнавайки, че все пак с надежда докоснах телефона ми, който тихо спеше в десния ми джоб.
усетих присъствие и смутено се огледах.
близо до мен право стоеше малко момиченце с къдрава златисто - кафява коса. носеше невероятно сладка рокличка на цветя, в която предполагам, се чувстваше като принцеса. гледаше към небето и явно търсеше онова, което беше заинтригувало толкова много самата мен.
стори ми се, че съм я виждала някъде ...
когато усети, че я гледам, отвърна на погледа ми, усмихна се и протегна ръка към мен, за да ми подаде цветенце.
взех го от ръцете й, а тя каза "Брой.".
да броя ли ? какво можех да броя ?
явно усети колебанието ми, затова посочи цветенцето и отново повтори "Брой.".
най - после осъзнах какво искаше от мен. внимателно започнах да късам листенцата на цветето, повтаряйки "Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича ...".
въпреки че бях доволна, че най - после съм схванала какво е искало малкото момиченце от мен ... то ме изненада. нацупи се и дръпна цветенцето от ръката ми, повтаряйки "Не, не, не !".
малките й пръстчета продължиха пъргаво да късат листенца, но тя отброяваше по друг начин. "Обича ме, много ме обича, обича ме ..."
ето откъде я познавах ... сетих се за онзи ден, когато на връщане от училище, я бях видяла пред блока ми с една маргаритка.
когато остана едно - единствено листенце, тя ми върна цветето и каза "Много те обича.".
аз откъснах последното листенце и го стиснах в юмрука си. докато съсредоточено го гледах се сетих, че сърцето ми е голямо, колкото него. приближих го до лявата половина от тялото си, а след това отворих ръка и подарих моето "Много те обича." на вятъра.
разроших косата на малката принцеса и прошепнах едно "Благодаря.", а след това станах от бордюра и тръгнах към къщи.
по пътя отнякъде върху косата ми падна малко цветче, което внимателно разплетох и загледах замислено.
безсмислено е да отнемаш душите на толкова много цветя ...
... той не те обича.

сряда, 15 юли 2009 г.

някой пак е преравял душата ми и е прогонил хлапето от нея ...

понякога наистина се замислям колко хубаво би било, ако можех за момент да бъда невидима.
не че щях да го използвам, за да бъда близо до някого, нито пък, за да разкривам нечии тайни. нямаше да върша геройства. нямаше да спасявам света.
всъщност понякога толкова много ми се иска за момент да бъда невидима, за да мога да бъда сама. истински.
и за да мога да плача. без никой да гледа.
за да може светът за момент да забрави за мен, защото по - жестоко е да ми показва, че знае, че съм там, а в същото време просто да ме игнорира.
и не е проблемът, че е спрял да се върти. върти се. както винаги. заради това, че знае, че трябва да се върти или защото му доставя някакво удоволствие ... а може би даже, защото танцува някакъв свой си танц с луната ... но той непрестанно се върти.
може би просто не е в правилната посока.
а може и аз вече да не чакам нищо.
не винаги има какво да те тласка напред, но винаги има какво да те дърпа назад.
тъжно, нали ?
даже не е нужно нещо да ми напомня. аз самата съм спомен. така става, когато допуснеш някой да стане част от теб, предполагам.

иска ми се да можех да сложа табелката "няма ме" и хората просто да ме забравят. за момент.
не би трябвало да е толкова трудно.
все пак ти успя.
нали ?

понеделник, 13 юли 2009 г.

gone

и тогава ти ме погледна и каза "нали знаеш, че те обичам ?", а аз отвърнах на погледа ти и се запитах "знам ли ?".

went

аз казах: аз съм от онези хора, които някой ден ще направят Море от любов, вратата ще се отвори и отзад няма да има никой.

да, има и такива хора.
които правят цяло море от любов за някого. а другият доволно плува там и го дави ... уж на шега.
всичко е в рамките на шегата.

откритие за деня: имам чорапи с Мечо Пух.
второ откритие за деня: първото откритие едва не ме разплака.

извод ? трябва ми лекар.
нямам пари за лекар, но имам пари за водка.
и после как хората се пропивали.
нека изпием морето от любов, за да забравим, че сме забравени ... току - виж помогнало.
и жалко, че не мога да псувам. моментът изглеждаше подходящ.

неделя, 12 юли 2009 г.

go

болката ти не е нещо ново.
вече е била изживявана. и ще бъде причинена на някого отново. даже в момента някой може да преминава през същото. може даже да е твой близък.
думите, с които описваш тази болка, са банални. песните, в които се откриваш, са писани от други хора, които, вероятно са чувствали същото. филмите, които все едно са снимани за теб, по същата логика са създадени за още хиляди други души.
болката ти не е уникална.
не си единственият човек, който може или не може да премине през това. не си единственият, който се бори. не си единственият, когото го боли.
болката ти няма да промени света.
дори да учиш другите от грешките си, дори да я опишеш по най - красивият начин, дори да й отдадеш всяка част от душата си ... дори да защитаваш.
тя е твоята болка. радвай й се както можеш. използвай момента, за да се оплачеш. използвай минутите, за да бъдеш слаб. използвай поуките, за да не те боли пак така. макар че ... човек никога не се учи от грешките си, нали помниш ? и се усмихваш горчиво.
това е твоята болка. наслади й се. остани сам, защото хората само пречат. те ще те съжаляват, ще те гледат съчувствено и ще те прегръщат. а в прегръдките им няма да има нищо повече от признателност, че някога си правел същото за тях. ще ти казват, че всичко ще бъде наред ... не им вярвай. никога нищо не е наред. важното е да е нередно по онзи подреден начин, когато земята все пак се върти, а ти все пак чувстваш.
това е твоята болка. бъди благодарен, че все още чувстваш.

а това ... това е моята болка.
истината понякога боли, нали ?

p.s. ще се радвам, ако нямам повече последователи. наречете го ... суеверие.

вторник, 7 юли 2009 г.

любовта ни вечна е, нали ?


най - после мога да ям две топки белгийска ванилия с бисквити и шоколад без да се разболявам.
вече мога и да се прибирам вечер както аз си знам ... със затворени очи и мислейки си, че летя, а всъщност просто вятърът да ме обгръща.
мога да виждам звездите.
ще докосна морето.
няма да спя, за да препрочитам любимите ми моменти от онези ужасно разстройващи книги, а сутрин ще закусвам течен шоколад, гледайки поредния американски сериал.
накратко ... лято е.
но напук на всички клишета ... през лятото имам твърде много време да бъда сама.
сладоледът все пак ще си е сладолед, но винаги ще ми изглежда тъжен и самотен със своята една - единствена лъжичка.
и лошото на това да ходиш вечер със затворени очи е, че често се препъваш, а няма кой да те хване.
звездите ... красивите звезди. а какво да си пожелая като видя падаща ?
и въпреки неописуемата ми любов към морето ... аз съм ужасно лош плувец.
а плача на тези книги и филми, защото са далеч по - истински от нещата, които самата аз изживявам.
накратко ... липсваш ми.

събота, 4 юли 2009 г.

всичко бе, сякаш не е било


понякога лежа, гледам тавана и си спомням.
и не че лампата изведнъж започва да дразни зрението ми, и не че въздухът изведнъж бива засмукан от невидим вакуум ... но и задушаването и сълзите са на лице.
спомням си как някога можехме да си говорим, да се откриваме един друг и да обикваме това, което виждаме.
някога имаше значение дали съм там и някога не пропускаше възможност да ми кажеш, че ти липсвам.
някога можех да ти кажа, че те обичам.
някога щеше да ми отвърнеш със същото.
понякога лежа, гледам тавана и се чудя ... дали и ти понякога лежиш, гледаш тавана и мислиш за мен ?

и сега какво ? да подпиша ли с целувка смъртната си присъда ?

вторник, 30 юни 2009 г.

театър от сенки

мълчание. убийствено мълчание.
кънтяща безпощадна тишина.
за илюзиите ми – живо наказание,
за любовта ми – смъртна предигра.

а във вените ми хилядите думи,
преплетени в сонетен словоред,
трептят и чакат нерешителните устни
да прошепнат чисто нов сюжет.

един единствен път във стар театър
да оживеят моите цветове,
след всеки акт да има южен вятър,
слънчоглед след всяка сцена да расте.

и там, сред сенките, отново да те видя,
последна реплика, а после – бърз поклон.
наум повтарях я ... оркестъра засвиря
и заглушава любовния ми стон.

петък, 26 юни 2009 г.

натрупани мълчания


пътувах, за да открия, че няма начин да отида там, където искам.
върнах се, за да разбера, че нищо не ме очаква вкъщи.
обичам да бягам не защото ме кара да се чувствам свободна, а защото спирам да бъда уязвима. някак нещата са под мой контрол, когато бягам. или поне така си мисля. истината е, че съм под контрола на страховете ми ... и ако не с баналности, то поне съм изпълнена със страхове. и оправдания. оправдания, че пак бягам.
вече не пея. песните ми нямат думи. думите ми нямат смисъл. побирам целия ужасен предсмъртен ураган от остатъчните ми емоции в глупавите изречения, които няма никакво значение дали ще прочетеш или не, защото съм далеч. емоционално.

петък, 19 юни 2009 г.

представа нямаш само как те помня.


мрънкам, когато не получа нещо и тропам с крак, когато се инатя.
пищя ентусиезирано, когато се радвам и за рождения си ден искам пони.
смея се силно, винаги на глупости и рядко се замислям преди да кажа нещо.
избухвам лесно и казвам неща, които не мисля, а после заради милия ми поглед ми прощават всичко.
гледам анимации и плача на приказките на Андерсен.
не мога да заспя, ако не ми пожелаят лека нощ и все още ме е страх от тъмното.
обиквам лесно и често досаждам.
говоря много и рядко казвам нещо смислено.
да, все още съм дете.
а ти ще си отидеш ли, спасявайки гордостта си на възрастен ?

неделя, 14 юни 2009 г.

i'm not the one reflected in ur eyes.


има нещо красиво в непознатите хора.
обичам да ги наблюдавам и да се чудя как ли живеят и за какво ли си мислят в момента.
и винаги, когато видя някой непознат, се надявам, че има някой, който го обича.
има нещо още по - красиво в малките дечица.
начинът, по който се смеят, е по - различен от всеки друг смях.
начинът, по който се чувстват като истински герои, защото карат сладките си коли - играчки, ме кара да настръхвам.
имаше време, в което вярвах, че мога да спася света.
сега вярвам единствено, че поне мога да опитам.
нека, нека светът се завърта накъдето иска ... а аз просто ще плувам. нямам сили да се боря с течението и нямам сили да губя. или просто ще спра и ще се удавя в сивотата. изборът е един - да обичам или да не обичам ? това е въпросът ... а пък хороскопът ми казва да направя избора си.
е, хороскопът ми казва и че ще намеря любовта в средата на месеца, тъй че ... кой му вярва ?
трябва да познаваш всички нюанси на сивото, за да започнеш да сънуваш цветно. а аз виждам много красота в мечтите, за да се оставя да ме удави реалността.
някой ден ...
някой ден ще ви разкажа за чувствата ми.

моята кутия на Пандора е кутията ми със спомени.
всъщност са две и едната можем да я наречем направо кашонче.
там е всичко - коя бях, коя съм, коя искам да бъда, кой е бил с мен, кой не е бил, кой искам да бъде ... там са глупавите бележки от часовете, картичките от рождените дни, любовните поеми, цветята, които съм получавала ... какво съм давала, какво съм искала да дам, какво съм получавала. там съм аз.
аз всичко помня.
а ти ?

петък, 12 юни 2009 г.

теория на струните

четири стихии във мен враждуваха,
метеорит земята ми разстърси,
морета от въздишки пак бушуваха ...
ти беше там. видях те. и подминах те.

аз още помня цветовете на мечтите ти
и как тълкуваше най – кратките ми сънища,
в мълчанието ти мъничките истини,
как влях във теб аз всичките си пътища.

за миг си спомних малките ни бягства,
един живот не сбираше копнежите ни.
и всеки спомен лекичко нагарча ...
ти беше там. видя ме. и подмина ме.

сряда, 10 юни 2009 г.

i have nothing but love for u.


колко глупаво, но ... замисляли ли сте се, че ако задате на някого въпроса какво би направил, ако това е последният му ден, той почти винаги отговаря, че би казал на някого, че го обича ?
кога хората ще се научат да казват "обичам те" не заради празник, лични облаги, тъжни поводи, благодарност, апокалипсиси ... а просто защото го чувстват ?
аз не искам да чакам края на света.
обичам те.

вторник, 9 юни 2009 г.

how far can u send emotions ?


задушавам се. разстоянията ме задушават. километрите раздират душевността ми, манипулират мечтите ми и подкупват усмивките ми. влаковете забравиха гарите си, а гарите изоставиха своите пътници на произвола на Съдбата. таблото на чувствата ми е пълно със закъснения, а май вече никой не приютява емоции втора употреба. няма как да дойда при теб, няма и начин да се върна вкъщи. сама се зазидах на тази гара, вградих спомените си в тъжните й релси, думите си разпилях из вагоните, които завинаги безвъзвратно са изгубили посоката си ...
а на гишето вече не продават билети за влаковете, защото никой не желае да ме изпътува. изкарвам прехраната си, играейки пиеси на входа ... макар че не го правя за пари. аз просто ти подарявам душата си.
***
имах калинка на прозореца. малка цветна калинка. имаше толкова много точки, че можех да наименувам всяка моя мечта на някоя от тях. мисля, че беше изгубила пътя си, защото несигурно и объркано обикаляше по перваза, но аз я сложих в дланта си и й помогнах да отлети ...
сигурна съм, че полетя към теб.

събота, 6 юни 2009 г.

вече трябваше сама да се справям с кошмарите си.


знам, че няма да го видиш тук.
знам и че няма да ме слушаш, ако реша да ти го кажа.
липсваш ми.
помниш ли когато си правехме срещите в градинката на Райфайзен ? винаги бързах толкова много, защото имахме малко време. а ти винаги отиваше първа. всъщност, май навсякъде стигаше първа.
обяснявах ти и най - малката глупост от деня си. ти си първият човек, който ме караше да чувствам това - нуждата да разкажа на някого деня си. и ти наистина беше там. слушаше ме, смееше се с мен и ме гушкаше, когато се чувствах сива.
ти беше първият човек, на когото показах творчеството си. знаеш ли защо ? защото ритъмът и римата не бяха от значение. нито пък думите. важно бе единствено чувството, което бях вложила там. а ти винаги чувстваше с мен - радваше се и страдаше с мен.
летата. Господи, помниш ли летата ни ? когато можехме да бъдем по цял ден навън - без посока, без цел ... оставяхме се на краката ни да ни водят и на сърцата ни да говорят. и колко смях, хвърляне във фонтани, висене в даскало и любов имаше в тези лета. и колко много ми липсваше, когато заминаваше. и колко често се чувахме, когато аз пък бях далеч.
помниш ли смеха ни ? за разни видри и гейовци, които биха прозвучали безумно във всеки друг разговор. но не и когато беше с теб.
а помниш ли когато започвахме да пеем една и съща песен в една и съща секунда ?
помниш ли как споделяхме щастието си, когато се влюбвахме и как се прегръщахме, когато разлюбвахме ?
как плакахме, когато животът се опита да ни раздели ?
и как му го позволихме ... сега ... ?
помниш ли как те обичах ?
липсваш ми.
мисля, че след като изгубих теб ... съм способна да изгубя всеки.

четвъртък, 4 юни 2009 г.

if i don't say this now i will surely break ...



и пак романи. и пак филми. и пак стихове. а в реалността - нищо истинско. и ми омръзна от лъжливи приказки, които свършват още преди да са започнали.
"и те заживели щастливо." кои са те ? и в какво се изразява тяхното щастие ? защото това незавършено и неуточнено изречение не ми прилича на никакъв щастлив край.
напоследък осъзнавам кой е най - големият ми проблем. позволих на толкова много хора да ми казват неща, които да нося с години в себе си и да си втълпявам колко са били прави и да се самообвинявам защо съм такава ...
но, такава съм. такава съм, да. не карам никой да ме обича, нито дори да ме понася ... просто съм такава. и ако реално си готов да ме опознаеш, обикнеш и да бъдеш до мен ... аз никого не гоня. най - много да си отида два - три пъти. защото просто съм такава.
и ще бъде лято. напоследък искам само това.
дните ще се равняват на вечности и всеки един ще е нов. ще обикаляме парковете все едно опознаваме света, ще сядаме в тревата и ще ядем шоколади. ще се смеем, така че да ни гонят от автобусите и ще се правим, че всяка секунда научаваме по нещо ново за себе си. ще пътуваме и косите ни ще миришат на сол, а вечер ще заспивам с глава в скута ти. и ще обичаме ... обещай ми, че ще обичаме.
"бъди посоката на моите лета." или просто бъди там.
а когато дойде есента ... тъжната носталгична есен, която ще изпие с дъждовете си последните капки слънце по кожата ни ... пак бъди там. ако искаш.
разбърквай струните ми ... единствен ти знаеш мелодията.

неделя, 31 май 2009 г.

за твойто тихо идване, което все още в мен отеква като гръм ...


последният ден на май.
тъжно е, че това е последният ден от моя месец в моята година. и още по - тъжно е, че прекарах по - голямата част от него, мечтаейки да върна март.

" ако някога си тръгнеш,
ще разпродам душата си
на отминаващите цигани
и сам ще скоча
във последната каруца ...
ще отпътувам във посока
неизвестна, едновременно позната,
като очите на икона вечер ...
ще лазят насекоми в мен,
из ъглите ще търсят нещо, -
а мен отдавна няма да ме има. нека !
каквото си намерят, да го вземат !
ще съм пребродил хиляди пътеки ...
ако някога си тръгнеш,
във мене няма да ги има
и робинзоните, и птиците,
и всички други хора,
които ти така харесваше
доскоро ... "

страх ме е да говоря със своите собствени думи. май този път ще кажа твърде много. (:
нека !
какво ще правя непреходната аз в този свят на преходност ?

понеделник, 25 май 2009 г.

за принцът без роза и лисицата без принц



така малкият принц опитоми лисицата. и когато наближи часът на заминаването:
- ах! - каза лисицата. - ще заплача.
- ти си виновна - отвърна малкият принц - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя ...
- разбира се - каза лисицата.
- но ще плачеш! - рече малкият принц.
- разбира се - каза лисицата.
- тогава не печелиш нищо!
- печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.

някой беше прав.
нека го наричаме просто "някой", защото вече го казаха толкова много хора, че мисля, че им позабравих имената. това е живот, не е приказка. истинско е, не е измислено. реалност е, не е филм.
и странно, но ... именно там му е най - хубавото.
то наистина се случва. не се докосваш само до разни букви или кадри, а до човешки съдби. виждаш хората както са - без гримове, специални ефекти, отрязани гафове. думите няма как да бъдат изтрити с гума или махнати от някой изнервен редактор. и няма дубли.
такъв е животът. казваш, правиш и цял живот живееш с това, което си сторил. защото така трябва да е. трябва да избираш пътища и да ги следваш. и да се бориш. да се бориш за своите рози, лисици и принцове, които притежават едно нещо, което никой холивудски актьор не би могъл да ти даде - сърце, което можеш сам да чуеш как тупти за теб.

нещо ми липсваше от това време.
нали знаете ? каквото и да правите, постигате, печелите, намирате ... винаги ще има нещо, което ще ви дърпа назад. и това няма да се случва, защото сте сбъркали пътя си или защото сте направили грешка, когато сте поели по него, а защото просто такова е миналото.
миналото е кучка.
вършиш разни неща, казваш нещо, натискаш едно копченце, обръщаш се за секунда в дадена посока ... и това нанася такъв непоправим удар върху настоящето, бъдещето и, най - вече, миналото ти, че не можеш да повярваш как едно камъче, хвърлено по пътя ти може да преобърне колесницата. стига ти да позволиш.
понякога ми се струва, че трябва да съм супер герой с някакви ненормални способности, за да подритвам камъчетата с цялото нехайство на света. а не трябва да е така. не е честно да е така.
защото не е задължително винаги да е трудно. нещо е отминало ? ами добре. но беше хубаво ? беше хубаво, нали ? ти беше там и беше хубаво. и около теб имаше разни хубави хора, които споделяха щастието ти. имаш и разни глупави фотографии, които са се опитали да запечатат невидомото. и имаш разни нескопосани стихове, които вече си научил наизуст. но това беше там. имаше го. и ми се ще нещо наистина да можеше да го запамети, защото вече дори собственият ми мозък не успява да задържи красотата му.
защото някога спомените носеха изпълнена с невъобразимо щастие усмивка.
а сега същата тази усмивка, съдържа цялата болка, побрана в струните ти.
и колкото и да е тъжно ...
... понякога ...
... понякога ми се ще да забравя.

не се опитвай да ме опитомиш.

четвъртък, 21 май 2009 г.

летище за бездомни птици

като леден вихър смразяваш душата ми,
отвявайки прахта от забравени улици.
тих дъждец нашепва словата ми –
нямо моля те пак да не тръгваш.

знам цената на всяко сбогуване
и никой край не е ново начало,
то е жестоко наивно залъгване
за сърцата от болка наказани.

знам цената на всяко очакване,
което никога няма да свърши,
до болка познавам тъжните влакове,
които често се късно завръщат.

когато отново в простора с разперени
криле от огън ти нов път поемеш,
на връщане пътеките ще бъдат намерени,
но сърцето ми дали ще откриеш ?

понеделник, 18 май 2009 г.

if u jump, i'll break ur fall.


мразя да се събуждам.
идеята е там, че вече трябва да се питам "Какво всъщност имам да върша днес ?", а другата идея е там, че рядко отговорът ме задоволява.
искам някой да ми върне март ... моля ви, моля ви, моля ви.
през март нещата определено не бяха наред, но бяха някак. а сега нищо не се случва или поне нищо, което се случва не е това, което трябва да се случи. през март знаех накъде съм тръгнала, какво правя, защо ставам, защо лягам, какво сънувам ...
през март всичко беше наред. беше наред по онзи нереден начин. когато нещата непрестанно се случват и те преобръщат, но ти си на върха и се усмихваш.
през март всичко беше наред и нищо не беше наред, но беше хубаво. и ме правеше щастлива. и се чувствах цяла ... за първи път от половин година.
така че, моля ви, ако можете, върнете ми март. защото нощем обикалям сънищата на хората и ги умолявам да ми го върнат обратно, но те само ме подминават, защото си искат настоящето, а аз мечтая някой да ме върне назад.
а в случай, че никой не е способен да върне моят март, то поне ще ми повторите ли част от него ? колкото да съм сигурна, че не съм го сънувала целия, защото по - болезнено от това да съм го изгубила, би било това никога реално да не е съществувал.
аз бях там ... бях там и го живях. живях го и го чувствах. и вдишвах първите пролетни дни.
та ... вече знаете ... ако откриете един загубен цветен март, пратете го при мен ... аз го чакам.

петък, 15 май 2009 г.

Нереална

Да те получа, за да те изгубя,
да те повярвам, а да се окажеш сън.
Да те изстрадам, после да се върнеш,
макар че само пролет е навън.

Да те желая и никога да имам,
да търся себе си и да намирам теб.
Пред теб - усмихната, разпиляна всъщност,
наум крещейки, че бил си ми отнет.

Да те намразвам от любов наивна,
да те проклинам ... Или всъщност мен ?
Да се лекувам, за да ме убиваш,
да се руша по малко, ден след ден.

Да викам името ти вечер на тавана,
да му разказвам кой някога си бил за мен.
Да се лъжа, че забравен си отдавна,
чакайки до мен отново да полегнеш уморен.

always and forever


чудя се ...
дали понякога глухарчетата плачат ?
дали след всички желания, които самите те изпълняват, понякога не се натъжават, че няма кой да сбъдне техните ?
дали не проронват някоя сълза малко преди да вятърът да отнеме пухчетата им ?
дали глухарчетата плачат когато разберат, че всичко, на което са се надявали и в което са вярвали, е толкова безумно невъзможно и глупаво, че чак плачейки да се усмихнат на наивността си ?
а дали глухарчетата се влюбват ?
и дали когато някой унищожи тяхното сродно глухарче, те не се предават сами на ураганите ?
или дали едно глухарче не изминава пътя си винаги само ?
дали с цялата преходност на крехкостта си ... след него не остава нищо ?
и дали понякога на глухарчетата не им е тъжно, че не могат да изпълнят всяко желание, защото в живота не винаги има happy end ?
дали им е трудно да спят нощем, когато през деня са се запознали със съдбите на толкова много безнадеждни Ромеовци и Жулиети ?
глухарчетата наслаждават ли се на всеки изгрев и залез ?
оцеляват ли след всеки дъжд ?
...
глухарчетата имат ли все още сили да плачат ? ...

понеделник, 11 май 2009 г.

she loves u.


какво влагам в своето "обичам те." ?
в моето "обичам те." аз влагам себе си. влагам мечтите си, копнежите, желанията. влагам вярата си. влагам цветовете си. влагам добротата си. влагам ръбовете си. влагам ежедневието, дните, нощите. влагам същината и безсънието.
в тези думи вливам чувствата си с всичките им странности. влагам страховете и смелостта си. влагам миналото, настоящето и бъдещето си. влагам днес, утре, завинаги и никога.
в моето "обичам те." аз влагам всичко, което притежавам. нещо по - ценно от любимите ми вещи, нещо повече от материалното ... всичко, което е в мен. всеки свят и всяка вселена. всяка планета и всяко съзведие. всяка градина и всяко гробище. всяка пропаст. в тези думи преплитам всичките си роли, разпръсквам безумните сценарии, разливам репликите по чисто новите си струни и ги огласям с песните си.
съжалявам, че съм лош певец.
от моето "обичам те." аз чувствам, мисля и мечтая всяка дума. но не на глас.

а ти какво би вложил в своето "обичам те." ?

неделя, 10 май 2009 г.

и всички птици и цветя за теб говорят.


не бих искала целият ми май да премине в стихове, защото ми липсва вдъхновение. извличам празни думи от разни спомени.
преди време си мислех, че една важна чувствена част от мен ме напуска. онази, която влагаше всичко каквото и да получава в замяна, защото тя винаги си повтаряше, че просто не е намерила човек като нея и затова хората са си отивали. но после, когато същата тази част се сблъска с друга като нея и тя също я изостави ... мислех, че ще я игубя. но не.
аз имам чувства. все още имам чувства. опитах се да мисля повече, отколкото да чувствам, но не мога. и имам много чувства. ежеминутно те се изменят, променят силата и посоката си, но съществуването им е константа. винаги ще ги имам, защото съм изтъкана от тях. оставам ги да ме владеят, да ме унищожават, да ме направляват, да ме мотивират ... и винаги ще се оставям на тях. затова ... не ме молете да мисля.
ако вярвам в нещо и ако това нещо е безумно, ако нещото не съществува и вие имате хилядите си доводи за липсата му ... запазете ги за себе си. защото имам, имам нужда да вярвам, имам нужда да гоня пухчета и в тях да вливам копнежите си.
имам нужда да съм глупава и да се качвам на автобуси, без да знам накъде ще ме заведат. имам нужда да съм смешна и да се спъвам дори седнала. имам нужда да се смея 15 минутни на най - глупавото нещо и когато спра, да се усмихвам, без да знам защо.
и имам нужда от теб.
мечтите ми са глухарчета, вдъхновението ми са люляци, любовта ми е маргаритка.
и в мен е пролет. всичко отново ще разцъфне, защото аз вярвам ...

усмихни се, има хора, които никога не се разделят.

четвъртък, 7 май 2009 г.

Твоя

Тази роля е единствено за тебе,
с кръв от сърцето си сценария изписах,
душата ми е гола, за костюми нямах време,
виж какво зад преградата таи се.

Показах се, раздадох, примирих се,
уязвима да съм, но нека също твоя
и да вярвам, пак да вярвам остави ме,
това е моят избор и единствена опора.

Каквото си харесаш, прибери си го,
когато то не стига, пак тръгни си
и на раздяла кажи ми нещо истинско,
ти познаваш из основи струните ми.

И знам, че пак ще дойдеш, няма да е късно,
защото в себе си аз винаги те нося.
Понякога – в сърцето си разкъсано,
друг път – в усмивка истинска и само твоя.

понеделник, 4 май 2009 г.

il m'aime pas du tout

не ме отделяй от затвора ми,
аз пак във него ще се върна,
отдавна предпочетох страховете си
пред болезнената мисъл да те губя.

погледай ме откъм решетките,
стените са ми близките приятелки,
леглото изградено е от призраци,
с които вечер правя си театри.

научих репликите наизуст,
ще разчувствам даже съдията.
на премиерата бъди ми гост,
на бис не ще излезе ми душата.

и тази вечер ще ме видиш там,
ще играя като за последно.
актьорът винаги умира сам,
макар и пищно да е после погребението.

неделя, 3 май 2009 г.

Мечтателно

на Стеф,
защото ти върна вярата ми в мечтите.


Притежавах някога свят,
изрисуван със цветни въздишки,
в приказки тайно живях
и носех рокля от слънчеви нишки.

В косите си вплитах цветя,
наблюдавах вечер звездите,
но винаги лягах сама,
в мекотата на поляните скрити.

Без покана, без никакъв знак
ти преоткри моя свят на мечтите,
и сякаш с моите очи припозна
в патето на белия лебед чертите.

В моето царство на вечни лета,
тънещо в тъжна забрава,
където някога живеех сама,
вече властваме двама.

четвъртък, 30 април 2009 г.

добрите феи са самотници


някога някой беше казал, че в този свят на самотници твърде егоистично е да си самотен сам.
не е ли по - егоистично да си самотен с друг ?
никой не иска полета от въздишки. хората не търсят несигурност. метафорите не биват разбирани. а страховете не биват преборвани. ние сме различни с еднаквостта си и еднакви с различността си. и наистина, наистина е толкова тъжно, когато изгубиш поезията от своето уравнение.
някога някой беше казал, че хората непрестанно си отиват.
аз пък ги пазя в спомените си. защото е лесно да си тръгнеш, а колко трудно е да знаеш, че оставаш.
някога някой беше казал, че любовта никога не е достатъчна.
но когато живееш достатъчно време без нея, разбираш, че е. защото една сива минута се равнява на пропиляни 60 пъстроцветни секунди.
някога някой беше казал, че не си струва да имаш нещо само наполовина.
струва си да имаш дори само четвърт. заслепени от желанието да притежаваме всичко, не оценяваме как в един момент всъщност сме го притежавали. но не сме разбрали. а сега моментът го няма. "where enough is not the same it was before ..."
някога някой беше казал, че не може да ти липсва нещо, което никога не си притежавал.
но е възможно да го обичаш. възможно да го нямаш. съответно ... и възможно да ти липсва?
някога някой ми беше казал, че има глухарчета, в чиито пухчета все едно можеш да побереш всичките си желания.
и аз му повярвах.

не бях ли аз този някой?
бях.

единственото неегоистично нещо в този свят е да позволиш на някой да се настани в теб, така че никога повече да не си сам.
хората постоянно се завръщат.
любовта е повече от достатъчна, стига да й позволиш.
струва си и да нямаш нещо, ако знаеш, че по принцип го има.
липсва ми.
не ми трябват никакви златни рибки или феи, ако притежавам поне едно глухарче.

и някога някой ми беше казал, че ме обича.

не беше ли ти този някой?