вторник, 30 юни 2009 г.

театър от сенки

мълчание. убийствено мълчание.
кънтяща безпощадна тишина.
за илюзиите ми – живо наказание,
за любовта ми – смъртна предигра.

а във вените ми хилядите думи,
преплетени в сонетен словоред,
трептят и чакат нерешителните устни
да прошепнат чисто нов сюжет.

един единствен път във стар театър
да оживеят моите цветове,
след всеки акт да има южен вятър,
слънчоглед след всяка сцена да расте.

и там, сред сенките, отново да те видя,
последна реплика, а после – бърз поклон.
наум повтарях я ... оркестъра засвиря
и заглушава любовния ми стон.

петък, 26 юни 2009 г.

натрупани мълчания


пътувах, за да открия, че няма начин да отида там, където искам.
върнах се, за да разбера, че нищо не ме очаква вкъщи.
обичам да бягам не защото ме кара да се чувствам свободна, а защото спирам да бъда уязвима. някак нещата са под мой контрол, когато бягам. или поне така си мисля. истината е, че съм под контрола на страховете ми ... и ако не с баналности, то поне съм изпълнена със страхове. и оправдания. оправдания, че пак бягам.
вече не пея. песните ми нямат думи. думите ми нямат смисъл. побирам целия ужасен предсмъртен ураган от остатъчните ми емоции в глупавите изречения, които няма никакво значение дали ще прочетеш или не, защото съм далеч. емоционално.

петък, 19 юни 2009 г.

представа нямаш само как те помня.


мрънкам, когато не получа нещо и тропам с крак, когато се инатя.
пищя ентусиезирано, когато се радвам и за рождения си ден искам пони.
смея се силно, винаги на глупости и рядко се замислям преди да кажа нещо.
избухвам лесно и казвам неща, които не мисля, а после заради милия ми поглед ми прощават всичко.
гледам анимации и плача на приказките на Андерсен.
не мога да заспя, ако не ми пожелаят лека нощ и все още ме е страх от тъмното.
обиквам лесно и често досаждам.
говоря много и рядко казвам нещо смислено.
да, все още съм дете.
а ти ще си отидеш ли, спасявайки гордостта си на възрастен ?

неделя, 14 юни 2009 г.

i'm not the one reflected in ur eyes.


има нещо красиво в непознатите хора.
обичам да ги наблюдавам и да се чудя как ли живеят и за какво ли си мислят в момента.
и винаги, когато видя някой непознат, се надявам, че има някой, който го обича.
има нещо още по - красиво в малките дечица.
начинът, по който се смеят, е по - различен от всеки друг смях.
начинът, по който се чувстват като истински герои, защото карат сладките си коли - играчки, ме кара да настръхвам.
имаше време, в което вярвах, че мога да спася света.
сега вярвам единствено, че поне мога да опитам.
нека, нека светът се завърта накъдето иска ... а аз просто ще плувам. нямам сили да се боря с течението и нямам сили да губя. или просто ще спра и ще се удавя в сивотата. изборът е един - да обичам или да не обичам ? това е въпросът ... а пък хороскопът ми казва да направя избора си.
е, хороскопът ми казва и че ще намеря любовта в средата на месеца, тъй че ... кой му вярва ?
трябва да познаваш всички нюанси на сивото, за да започнеш да сънуваш цветно. а аз виждам много красота в мечтите, за да се оставя да ме удави реалността.
някой ден ...
някой ден ще ви разкажа за чувствата ми.

моята кутия на Пандора е кутията ми със спомени.
всъщност са две и едната можем да я наречем направо кашонче.
там е всичко - коя бях, коя съм, коя искам да бъда, кой е бил с мен, кой не е бил, кой искам да бъде ... там са глупавите бележки от часовете, картичките от рождените дни, любовните поеми, цветята, които съм получавала ... какво съм давала, какво съм искала да дам, какво съм получавала. там съм аз.
аз всичко помня.
а ти ?

петък, 12 юни 2009 г.

теория на струните

четири стихии във мен враждуваха,
метеорит земята ми разстърси,
морета от въздишки пак бушуваха ...
ти беше там. видях те. и подминах те.

аз още помня цветовете на мечтите ти
и как тълкуваше най – кратките ми сънища,
в мълчанието ти мъничките истини,
как влях във теб аз всичките си пътища.

за миг си спомних малките ни бягства,
един живот не сбираше копнежите ни.
и всеки спомен лекичко нагарча ...
ти беше там. видя ме. и подмина ме.

сряда, 10 юни 2009 г.

i have nothing but love for u.


колко глупаво, но ... замисляли ли сте се, че ако задате на някого въпроса какво би направил, ако това е последният му ден, той почти винаги отговаря, че би казал на някого, че го обича ?
кога хората ще се научат да казват "обичам те" не заради празник, лични облаги, тъжни поводи, благодарност, апокалипсиси ... а просто защото го чувстват ?
аз не искам да чакам края на света.
обичам те.

вторник, 9 юни 2009 г.

how far can u send emotions ?


задушавам се. разстоянията ме задушават. километрите раздират душевността ми, манипулират мечтите ми и подкупват усмивките ми. влаковете забравиха гарите си, а гарите изоставиха своите пътници на произвола на Съдбата. таблото на чувствата ми е пълно със закъснения, а май вече никой не приютява емоции втора употреба. няма как да дойда при теб, няма и начин да се върна вкъщи. сама се зазидах на тази гара, вградих спомените си в тъжните й релси, думите си разпилях из вагоните, които завинаги безвъзвратно са изгубили посоката си ...
а на гишето вече не продават билети за влаковете, защото никой не желае да ме изпътува. изкарвам прехраната си, играейки пиеси на входа ... макар че не го правя за пари. аз просто ти подарявам душата си.
***
имах калинка на прозореца. малка цветна калинка. имаше толкова много точки, че можех да наименувам всяка моя мечта на някоя от тях. мисля, че беше изгубила пътя си, защото несигурно и объркано обикаляше по перваза, но аз я сложих в дланта си и й помогнах да отлети ...
сигурна съм, че полетя към теб.

събота, 6 юни 2009 г.

вече трябваше сама да се справям с кошмарите си.


знам, че няма да го видиш тук.
знам и че няма да ме слушаш, ако реша да ти го кажа.
липсваш ми.
помниш ли когато си правехме срещите в градинката на Райфайзен ? винаги бързах толкова много, защото имахме малко време. а ти винаги отиваше първа. всъщност, май навсякъде стигаше първа.
обяснявах ти и най - малката глупост от деня си. ти си първият човек, който ме караше да чувствам това - нуждата да разкажа на някого деня си. и ти наистина беше там. слушаше ме, смееше се с мен и ме гушкаше, когато се чувствах сива.
ти беше първият човек, на когото показах творчеството си. знаеш ли защо ? защото ритъмът и римата не бяха от значение. нито пък думите. важно бе единствено чувството, което бях вложила там. а ти винаги чувстваше с мен - радваше се и страдаше с мен.
летата. Господи, помниш ли летата ни ? когато можехме да бъдем по цял ден навън - без посока, без цел ... оставяхме се на краката ни да ни водят и на сърцата ни да говорят. и колко смях, хвърляне във фонтани, висене в даскало и любов имаше в тези лета. и колко много ми липсваше, когато заминаваше. и колко често се чувахме, когато аз пък бях далеч.
помниш ли смеха ни ? за разни видри и гейовци, които биха прозвучали безумно във всеки друг разговор. но не и когато беше с теб.
а помниш ли когато започвахме да пеем една и съща песен в една и съща секунда ?
помниш ли как споделяхме щастието си, когато се влюбвахме и как се прегръщахме, когато разлюбвахме ?
как плакахме, когато животът се опита да ни раздели ?
и как му го позволихме ... сега ... ?
помниш ли как те обичах ?
липсваш ми.
мисля, че след като изгубих теб ... съм способна да изгубя всеки.

четвъртък, 4 юни 2009 г.

if i don't say this now i will surely break ...



и пак романи. и пак филми. и пак стихове. а в реалността - нищо истинско. и ми омръзна от лъжливи приказки, които свършват още преди да са започнали.
"и те заживели щастливо." кои са те ? и в какво се изразява тяхното щастие ? защото това незавършено и неуточнено изречение не ми прилича на никакъв щастлив край.
напоследък осъзнавам кой е най - големият ми проблем. позволих на толкова много хора да ми казват неща, които да нося с години в себе си и да си втълпявам колко са били прави и да се самообвинявам защо съм такава ...
но, такава съм. такава съм, да. не карам никой да ме обича, нито дори да ме понася ... просто съм такава. и ако реално си готов да ме опознаеш, обикнеш и да бъдеш до мен ... аз никого не гоня. най - много да си отида два - три пъти. защото просто съм такава.
и ще бъде лято. напоследък искам само това.
дните ще се равняват на вечности и всеки един ще е нов. ще обикаляме парковете все едно опознаваме света, ще сядаме в тревата и ще ядем шоколади. ще се смеем, така че да ни гонят от автобусите и ще се правим, че всяка секунда научаваме по нещо ново за себе си. ще пътуваме и косите ни ще миришат на сол, а вечер ще заспивам с глава в скута ти. и ще обичаме ... обещай ми, че ще обичаме.
"бъди посоката на моите лета." или просто бъди там.
а когато дойде есента ... тъжната носталгична есен, която ще изпие с дъждовете си последните капки слънце по кожата ни ... пак бъди там. ако искаш.
разбърквай струните ми ... единствен ти знаеш мелодията.