skip to main |
skip to sidebar
най - силната си обсебеност развиваме към нещата, които ни унищожават.
дали ще вредиш на белите си дробовете, зъбите, черния дроб или сърцето ... притежаваш абсолютната власт сам да избираш.
ако това, което не ни убива, ни прави по - силни, то това, което ни убива, ни прави по - живи, предполагам.
и колко по - силна трябва да стана, за да спреш да ме убиваш ?
даже в кръстословиците те има.
"Краят" с шест букви.
сбогом.
за момент го почувствах. беше някъде между онази улица, на която се срещахме и другата, по която избягах. някъде точно по средата стоеше ... беше като безплатен 24 - часов филм на ужасите, който се прожектира единствено в твоята глава, беше като изтъркана от преразказване приказка без happy end, беше като онези проклети песни, които ти се забиват в главата и чиито текстове повтаряш ден след ден, а дори не си сигурен дали ги харесваш. беше като теб и мен, като теб и мен през ноември.
аз срещнах кошмара, спомена и мечтата си на ъгъла на лъжата и безумието, малко преди да стане девет часа на девети ноември. и тогава дойде студът, син на моята любима приятелка носталгия. той извря от мен и прокуди снега, който го смекчаваше.
беше началото на ноември. и в мен валя с дни.
лежах под снега и се чудех дали ще ме задуши. беше като незабележима смърт в разгара на лятото ...
... и в същия този момент кръстосах пръсти и си пожелах да съм по - малко себе си и повече феникс.
отне ми 209 дни, ...
... една кутия от обувки, ...
... 64 писма.
вече нямам какво да ти кажа.
идеална съм в ръцете му - тежа точно 21 грама, защото цялата съм душа.
чаках го толкова време, сънувах го, мечтаех го ...
винаги е бил в главата ми, дарявах го с всичко, което имах, молех го за всичко, което исках - един танц, една усмивка, един шепот. окрасявах го с мечтите си, спасявах го всекидневно, преоткривах го ежеминутно, изпращах го, молейки го да се върне и го връщах, опитвайки се да избягам, опитвах се да го променям, надявайки се да си остане същия и го обичах - трудно, болезнено, непостоянно, точно както можех ...
и после той дойде. и след цялото чакане, припознаване, липса - аз не знаех какво да направя. опитах с думи, но те отдавна кънтяха празно из наситения с лъжи въздух. опитах с усмивки, но те бяха увяхнали под напора на ноемврийските дъждове. опитах с действия, но ръцете ми неумело рисуваха неправилни овали по небето, които наричах пълнолуния.
какво можех да му дам ?
освен душата си.
мислиш си, че можеш да промениш всичко това, нали ?
животът, ежедневието, хората около теб, себе си ...
изпадаш в моменти на безумно отчаяние, но на следващата сутрин, на дневната светлина, всичко изглежда с една идея по - ярко и се чувстваш като господар на Съдбата си, нали ?
но, всъщност, нищо не можеш да направиш.
и просто трябва да го приемеш - има наистина малко неща, които са способни да преобърнат живота ти.
и това едва ли е едно от тях.
p.s. вече не мога да пиша. съжалявам, че ще трябва да станете свидетели на бавната смърт на блога ми.
истината е, че косата ми никога не седи като хората и очите ми редовно се насълзяват от вятъра. ръцете ми винаги са студени и дори не съм си и мечтала някога да бъда "кралица на бала". истината е, че когато съм тъжна, съм много, много мълчалива, а когато съм щастлива, лакирам ноктите си. не мога да плача пред хора, но пък редовно ми се иска да поплача на нечие рамо. истината е, че съм зависима от околните и нищо не мога да върша сама, затова дори когато случайно ми се наложи да почакам някой автобус, карам някой да ми говори по телефона. и препрочитам редовно най - натъжаващите ме моменти от "Пяната на дните".
истината е, че съм едно най - обикновено момиче.
години мечтаех да бъда уникална за някого. да преобръщам светове. да спасявам. да променям. да вдъхвам живот. да влудявам.
и един ден, ей така, го осъзнах ... аз бях едно най - обикновено момиче, което изглежда по един най - обикновен начин и се интересува от своите най - обикновени неща.
и въпреки цялата ми посредственост, има един уличен музикант, който винаги ми обръща специално внимание.
обитава онази улица, която веднъж имах щастието да извървя, държейки ръката ти. всеки път, когато минавам покрай него, за да стигна до парка, той започва да свири на своята китара "Бягство" и на минутата печели онази моя специална усмивка и всички монети, които открия в задния джоб на панталона си.
един ден се престраших да го попитам защо за мен подбира точно тази песен, а той отвърна, че му приличам на момиче, с което или трябва истински да се сбогуваш или с което завинаги да останеш.
а аз помислих, че може би, някой ден, с малко повече късмет, някой щеше да ме направи необикновена. все пак грозните патенца стават лебеди, гъсениците - пеперуди, а жабите - принцове ... нали ?
и защо пък поне веднъж най - обикновеното момиче не срещне едно най - обикновено момче и те не направят от цялата тази обикновена реалност една необикновена приказка ?
тъжно е.
тъжно е, че така и никой не ме поздрави с песен по радиото.
тъжно е, че правя страхотен масаж и с удоволствие бих изслушала как е минал денят ти, но хората с мен или говорят малко, или не говорят изобщо.
тъжно е, че напоследък мога да спя само без възглавница, тъй като така гонех кошмарите като малка.
тъжно ми е да пиша писма, които никога няма да изпратя.
тъжно е, че съм започнала да споря с телевизора, а всъщност така ми се говори с някого.
тъжно е, че думите ми се губят и ще се задуша в това мълчание ... затова ако отново ме изведеш, колкото да кажеш, че си се опитал да ме разведриш, моля те, разбери тишината помежду ни.
тъжно е, че отново само моето рамо изтръпна.
тъжно е.
хубаво е.
хубаво е, че те чух по телефона и наистина ти благодаря, че се върна.
хубаво е, че за момент всичко беше наред.
хубаво е, че си позволих отново да почувствам някого.
хубаво е, че все пак май мога да спасявам хората.
хубаво е да си грижовно мече с луничка на коремчето, която свети.
хубаво е.
...
да, понякога все още ми се иска да можех да споделям вселените си с някого.
п р а з н а .няма нищо по - тъжно от това да изгубиш искрата.
