сряда, 25 февруари 2009 г.

обичам да вървя по тези стъпки, които водят сякаш някъде към теб


изписвам името ти по редовете на тетрадките. безумни драсканици в момент на слабост. издълбавам го, а всъщност вече има го на сърцето ми с перманентен маркер. и плача често. винаги за глупости. за нещо дребно, нещо наше, нещо истинско. избърсвам сълзите, те просто не помагат. а аз актриса съм и моят съд е журито. а улиците ... проклетите ни улици. всъщност никоя не е към тебе пътят. и всъщност той да е, страхът безумно вкопчва се в душата ми от теб обгърната. и всъщност няма те, а всяка моя крачка твоя е. и всъщност нямам те, а всеки дъх на теб обричам. думи - до лудост преговаряни, мълчание - истинският смисъл. боли ме, но от болката щастлива съм. венозно вкарам я в моето сърце. което твое е, задръж го, няма смисъл да притежавам цвете, неспособно да расте.
и ако сън е, не, не ме събуждайте. и ако реалност е, не искам пак да спя. и ако лъжа е, оставете ме в заблудата, че е истина и няма да умре.

четвъртък, 19 февруари 2009 г.

за маските и хората



нещо като за мишките и хората, но не съвсем ...

ако искаш викай, думите ти нямат власт над мен,
а от римите ти нищо в мене не помръдва.
и цигара след цигара – приемаш ги за лек,
лекарство, което всъщност те убива.

кой е истински? и по колко пъти на ден е себе си? всичко ли е съградено върху гордост и предразсъдъци? и има ли изобщо някакъв смисъл проклетата маска да се снеме?
защо хората изобщо си мислят, че те познават? че могат да те анализират? та аз самата не се познавам. всеки ден съм различна. всяка минута. емоциите ми преливат една в друга, карайки ме да плача до изнемога, да се смея с глас, да мразя почти толкова силно колкото и да обичам ... непрекъснато съм нова. мечтите, копнежите, желанията ... те непрестанно се обновяват.
и какъв е смисълът? на всичко? на болката? на избора? на копнежите? на истината? на любовта? на живота? какъв е? какъв е, ако всичко те наранява? ако всичко е грешно? ако хората лъжат? ако няма изход?
къде е изходът на безизходната ситуация? в сградите винаги правят по един авариен. а нашият, нашият къде е? не може ли да има просто една малка, скрита вратичка, която да не води до Тайна градина, а до нещо много по - хубаво ... да кара болката да спре.
може би има определен брой сълзи, отредени ни да изплачем за даден човек. а може би броят им единствено се увеличава. може и винаги да ни карат да плачем. може и никога да не са. а и, всъщност ...
сълзите никога не помагат.
просто поредното жалко отражение на жалките ми емоции.
кой, по дяволите, ще ме обича такава ... счупена. и празна.

понеделник, 16 февруари 2009 г.

i don't want to waste another moment of my life without u in it.


осъзнах, че всъщност в моментите, когато съм се чувствала най - самотна, винаги е имало кой да ме държи за ръка и да ми казва, че всичко ще бъде наред.
и тази буря отмина. най - голямата буря в живота ми досега. най - нараняващата. най - животопреобръщащата. и най - безсърдечната. надали реално осъзнавах, че една привидно спокойна вечер на морето, може да разбие живота ми за шест месеца, но успя. а аз я преборих. и за първи път, може би, не се скрих просто в килера, чакайки ветровете да затихнат, а се изправих срещу проблемите, срещу всички, срещу себе си и победих.
бях се затворила и самовглъбила толкова много, че дори не забелязах, че въпреки странното държание, безсмислените плачове и честите безпричинни истерии, толкова много хора останаха до мен ... без да имат идея какво и защо става. останаха просто защото имах нужда от тях. по своя малък отблъскващ извратен начин. ^^
и надеждата се върна. както и вярата. защото те винаги се връщат. каквото и да става, колкото и неща да се провалят, колкото и хора да си отидат от живота ни и колкота и да останат в него, но да ни променят завинаги - аз все още съм си аз, а животът все още си е мой, филмите ми все още се прожектират тайно в сънищата ми, а мечтите ми са по - цветни от всякога. все още чувствам песните така, както ги чувствах преди и все още книгите успяват да разтърсят душата ми из основи. опитвайки се да преборя всички тези гадости и цялата тази злоба около мен, аз всъщност по един начин им се предадох и за малко им дадох да притежават чувствата ми. но те също са мои. всъщност, те са единственото нещо, което е толкова истински мое.
i'm still me. :]

вторник, 3 февруари 2009 г.

Преходност

Преходност
03.02.09 г.

На сцената един отровата поглъща,
умирайки за нещо по - силно от страха
и със същата любов му другият отвръща,
телата им, преплетени, потъват в прахта.

А паднат ли завесите, свалят ли се костюмите,
затихне ли последният сонет за любовта,
гримирани единствено със своите предразсъдъци,
потъва тихо всеки във свойта самота.

***

Времето отне им спомена,
че и те някога обичаха така.
Отговорете ми, веднъж забравиш ли,
каква е на живота стойността?

неделя, 1 февруари 2009 г.

dear God, please, make lovers DIE. amen.


честито начало на месеца на любовта, dudes. ^^
9 причини да се радвам, че съм САМА [не самотна]:
1. не ми пука как изглеждам, защото няма кой да ме гледа.
2. не прекарвам почти целия си ден в пържене на любовна скара "Ама той защо не ми пише ?!", "Дали ми се сърди за онова ?!", "Дали си има друга ?!"
3. не трябва да правя онази толкова, толкова, толкова трудна чистка на sms-и, които фактически са напълно еднакви.
4. мога да се прехласвам по всеки пич, който видя.
5. мога да обичам Logan. <3 и иначе мога. но сега мога да съм абсолютно тотално обсебена.
6. не ревнувам.
7. мога да целуна всяко тъпо момче в близката градинка без да очаквам драми после. [е, освен ако той си няма гадже, i guess.]
8. мога да обвинявам за всичко момчетата.
9. мога да използвам свободното си време за нещо по - интересно от държане на ръката на някакъв мухльо.
е, влюбени клинични случаи, отивам да се тъпча като прасе, защото не ми пука дали ще кача някой килограм и да гледам нещо по - смислено от малоумни романтични бози.
и не забравяйте - щедър човек, смърдяща тоалетна.
опитвайте се да имитирате тения и бранете световния мир! ;]