за маските и хората

нещо като за мишките и хората, но не съвсем ...

ако искаш викай, думите ти нямат власт над мен,
а от римите ти нищо в мене не помръдва.
и цигара след цигара – приемаш ги за лек,
лекарство, което всъщност те убива.

кой е истински? и по колко пъти на ден е себе си? всичко ли е съградено върху гордост и предразсъдъци? и има ли изобщо някакъв смисъл проклетата маска да се снеме?
защо хората изобщо си мислят, че те познават? че могат да те анализират? та аз самата не се познавам. всеки ден съм различна. всяка минута. емоциите ми преливат една в друга, карайки ме да плача до изнемога, да се смея с глас, да мразя почти толкова силно колкото и да обичам ... непрекъснато съм нова. мечтите, копнежите, желанията ... те непрестанно се обновяват.
и какъв е смисълът? на всичко? на болката? на избора? на копнежите? на истината? на любовта? на живота? какъв е? какъв е, ако всичко те наранява? ако всичко е грешно? ако хората лъжат? ако няма изход?
къде е изходът на безизходната ситуация? в сградите винаги правят по един авариен. а нашият, нашият къде е? не може ли да има просто една малка, скрита вратичка, която да не води до Тайна градина, а до нещо много по - хубаво ... да кара болката да спре.
може би има определен брой сълзи, отредени ни да изплачем за даден човек. а може би броят им единствено се увеличава. може и винаги да ни карат да плачем. може и никога да не са. а и, всъщност ...
сълзите никога не помагат.
просто поредното жалко отражение на жалките ми емоции.
кой, по дяволите, ще ме обича такава ... счупена. и празна.