четвъртък, 23 февруари 2017 г.

истина

истината винаги излиза наяве, Вятъре.
тя е по-опустошителна от смрачаващия се огън, по-притегляща от океанския бунт и по-заземяваща от покълналата пролет.

жонглирах с идеи, концепции, презумпции, съмнения, теории, знаци, заключения
денонощно.
и в една слънчева стая, в най-примамливото от всичките безвремия, осъзнах как зная всичко, което имам необходимостта да зная, и не откривам повече нито една причина или очакване да се застоявам тук.

известна съм с лекотата на пътуванията си. нося малко багаж, но истината е, че е всичкият ми. аранжирам чисто нова вселена с помощта му, поставям ни в центъра и ако плочата прескочи, танцът се спъне или някой колабира изнемощял от умора - знам как с достойнство да притичам в здрача, когато удари полунощ.
защото не нося нищо със себе си, освен всичко.
и защото никога в последствие не изпитвам страх, отегчение, неприязън или нежелание отново да се върна на дансинга.
това е моята суперсила. това е единственият самонадеян момент, в който се чувствам някак близка до боговете.
когато с наслада преоткривам, че винаги когато има зов любов, който резонира със сърцето ми, ще бъда прилив.
със същия замах, с който ще бъда отлив.
само глупаците остават в проскърцващата лодка на брега.
предпочитам да възпея забравата с русалките.

петък, 10 февруари 2017 г.

Моите чувства


"12 септември 2003
Скъпи Оскар,
Пиша ти това от летището.
Имам да ти казвам толкова неща. Искам да започна от самото начало, защото го заслужаваш. Искам да ти разкажа всичко, без да пропусна нито една подробност. Но къде е началото? И какво означава всичко?
Сега съм старица, но някога бях момиче. Истина е. Бях момиче така, както ти си момче. Едно от задълженията ми бе да донасям пощата. Един ден имаше бележка, адресирана до нашата къща. Върху нея нямаше име. Помислих си, че колкото е моя, толкова е и на всички. Отворих я. Цензорът бе заличил много думи от текста.
14 януари 1921
Който И Да Получи Това Писмо
Казвам се ХХХХХХХ ХХХХХХХХХ и съм ХХХХХХХХ в турския трудов лагер ХХХХХ, блок ХХ. Разбирам, че към късметлия ХХ Х ХХХХХХХ, че изобщо съм жив. Реших да ти пиша, без изобщо да знам кой си. Моите родители ХХХХХХХ ХХХ. Братята и сестрите ми ХХХХХ ХХХХ, главното ХХХХХХ ХХ ХХХХХХХХ!
Пиша ХХХ ХХ ХХХХ ХХХХХХХ всеки ден, откакто съм тук. Разменям хляб за поща, но все още не съм получил отговор. Понякога ме утешава да мисля, че не изпращат писмата, които пишем.
ХХХ ХХ ХХХХХХ или поне ХХХ ХХХХХХХХ?
ХХ ХХХХХ Х ХХ през цялото ХХХХ ХХ.
ХХХ ХХХ ХХ ХХХХХ и ХХХХХ ХХ ХХХХХ ХХ ХХХ, без веднъж да ХХХ ХХ ХХХХХ, ХХХ ХХХХХХХ ХХХ ХХХХХ кошмар?
ХХХ ХХХ, ХХ ХХХХХ ХХ ХХХХХ ХХ! ХХХХ ХХ ХХХ ХХ ХХХ ХХ ХХХХХ да ми напише няколко думи, бих бил толкова благодарен, колкото изобщо не бихте могли да си представите. Някои от ХХХХХ ХХХХ получиха поща, затова знам, че ХХ ХХ ХХХХХХХ.
Моля, изпратете ми своя снимка, както и името си. Пишете за всичко.
С огромна надежда,
искрено ваш,
ХХХХХХХ ХХХХХХХХХ
Занесох писмото направо в стаята си. Сложих го под дюшека. Никога не споменах пред баща ми и майка ми за него. Седмици наред по цяла нощ лежах и се питах: защо този човек е бил изпратен в турси трудов лагер? Защо писмото пристигна петнайсет години след като е било написано? Къде е било през всичките тези години? Защо никой не му е отговорил? Другите са получавали писма, казва той. Защо е изпратил писмо до нашия дом? Откъде е знаел името на моята улица? Откъде е научил за Дрезден? Къде е научил немски? Какво е станало с него?
От писмото се опитах да науча възможно повече за човека. Думите бяха съвсем прости. Хляб означава единствено хлюб. Поща си е поща. Големи надежди са големи надежди. Остана ми почеркът.
Затова помолих баща ми, твоя прадядо, когото считах за най-добрия, най-милия човек, когото познавах, да ми напише писмо. Обясних му, че няма значение какво ще ми пише. Просто ми пиши, казах му. Напиши каквото и да е.
Мила моя,
Помоли ме да ти напиша писмо и затова ти пиша писмо. Не знам защо пиша това писмо или за какво ти е това писмо, но въпреки това го пиша, защото много те обичам и вярвам, че имаш основателна причина да ме караш да пиша това писмо. Надявам се един ден да ти се случи да направиш нещо, което не разбираш за някого, когото обичаш.
Баща ти
Това писмо е единственото, което ми остана от него. Нямам дори снимка.
После отидох в затвора. Чичо ми бе надзирател там. Получих образец от почерка на убиец. Чичо го накара да напише прошение за помилване. Изиграхме ужасен номер на този човек.
До управата на затвора:
Казвам се Курт Шлутер. Аз съм затворник 24 922. Бях изпратен тук, в затвора, преди няколко години. Не знам вече откога. Нямаме календари. Отбелязвам с тебешир черти по стената. Но когато вали, дъждът влиза през прозореца, докато спя. И когато се събудя, чертите ги няма. Така че не знам откога съм тук.
Убих брат си. Смазах главата му с лопата. После със същата лопата го зарових на двора. Почвата бе червена. Сред тревата, която покриваше тялото му, прораснаха бурени. Понякога, през нощта, падах на колене и ги скубех, та никой да не разбере.
Направих ужасно нещо. Вярвам в живота след смъртта. Знам, че нищо не може да се върне. Иска ми се дните ми да бъдат отмити като тебеширените черти на дните ми.
Опитвах се да стана добър човек. Помагах на другите затворници в задълженията им. Вече съм търпелив.
За вас това може да няма значение, но брат ми въртеше любов с жена ми. Не убих жена си. Искам да се върна при нея, защото й прощавам.
Ако ме пуснете, ще бъда добър човек, тих, незабележим.
Моля да разгледате молбата ми.
Курт Шлутер, затворник 24 922
По-късно чичо ми каза, че този затворник лежи повече от четирийсет години. Беше влязъл като млад мъж. Когато написа писмото до мен, беше стар и съсипан. Жена му се бе омъжила повторно. Имаше деца и внуци. Макар никога да не го спомена, разбрах, че чичо се е сприятелил със затворника. Той също бе загубил съпруга и също беше в затвора. Никога не го изрече, но по гласа му разбрах, че е загрижен за затворника. Пазеха се един друг. И когато няколко години по-късно попитах чичо какво е станало със затворника, каза, че още е там. Продължаваше да пише писма до управата. Продължаваше да се самообвинява и да прощава на жена си, без да знае, че от другата страна няма никой. Чичо вземаше писмата и обещаваше на затворника, че ще бъдат доставени. Но вместо това ги събираше. Изпълваха всички чекмеджета на скрина му. Спомням си как мислех, че това е достатъчно да докара човек до самоубийство. Оказах се права. Чичо, твоят прачичо, се самоуби. Напълно възможно е, разбира се, затворникът да не е имал нищо общо с това.
С тези три образеца правех сравнения. Поне установих, че почеркът на човека, осъден на принудителен труд, прилича повече на поберка на баща ми, отколкото на убиеца. Но ми трябваха още писма. Колкото може повече.
Затова отидох при учителя си по пиано. Винаги ми се бе искало да го целуна, но се боях, че ще ми се смее. Помолих го да напише писмо.
После помолих сестрата на майка ми. Тя харесваше танците, но не обичаше да танцува.
Помолих съученичката ми Мери да ми напише писмо. Беше забавна и кипеше от живот. Обичаше да тича из празната къща без никакви дрехи върху себе си, дори и когато вече стана твърде голяма за това. Нищо не я притесняваше. Толкова й се възхищавах, защото мен всичко ме притесняваше, а от това ми ставаше мъчно.
Тя обичаше да скача върху леглото. Скача върху него толкова години наред, че един следобед, докато я гледах как скача, шевовете на завивката се пръснаха. Пера изпълниха малката стая. Нашият смях не позволяваше на перата да паднат на пода. Мислех си за птиците. Щяха ли да могат да летят, ако някой някъде не се смееше?
Отидох при баба ми, твоята прапрабаба, и я помолих да ми напише писмо. Майката на майка ми. Майката на майката на майката на баща ти. Почти не я познавах. Не проявявах никакъв интерес да я познавам. Не се нуждаех от миналото, така мислех като дете. Не ми беше идвало наум, че миналото може да се нуждае от мен.
Какво писмо?, попита баба.
Казах й да напише каквото пожелае.
Искаш писмо от мен?, попита тя.
Да, отвърнах й.
О, Бог да те благослови, каза тя.
Даде ми писмо, дълго шейсет и седем страници. Историята на живота й. Бе превърнала молбата ми в своя молба. Чуй ме. Научих толкова много. На младини обичала да пее. Като момиче ходила в Америка. Не го знаех. Влюбвала се безброй пъти и вече започнала да подозира, че изобщо не се влюбва, а прави нещо далеч по-прозаично. Научих, че никога не се научила да плува и по тази причина винаги обичала реки и езера. Молила баща си, моя прадядо, твоя прапрапрадядо, да й купи гълъб. Вместо това той й купил копринен шал. Затова тя мислела за шала като за гълъб. Дори убедила себе си, че той може, но не лети, защото не иска да разкрие на никого истинската си същност. Ето колко обичала баща си.
Писмото бе унищожено, но последният му абзац е вътре в мен.
Тя пишеше: ...иска ми се пак да съм момиче с възможността да изживея живота си отново. Страдала съм много повече от необходимото. И радостите, които съм изпитвала, невинаги а били радости. Можех да живея по друг начин. Когато бях на твоята възраст, дядо ми купи рубинена гривна. Беше почти като огърлица. По-късно той сподели, че е помолил бижутера да я направи така. Смяташе размера й за символ на любовта си. Повече рубини, повече любов. Но аз не можех да я нося удобно. Изобщо не можех да я нося. Това е смисълът на всичко, което се опитвах да кажа. Ако сега трябва да ти подаря гривна, щях да премеря китката ти два пъти.
С обич,
баба
Имах писма от всички, които познавах. Разстилах ги по пода на спалнята и ги подреждах според това, което споделяха. Сто писма. Винаги ги размествах, опитвах се да намеря връзката. Исках да разбера.
Седем години по-късно един приятел от детинството се появи точно в момента, когато имах най-голяма нужда от него. Бях в Америка едва от два месеца. Издържаше ме една агенция, но скоро трябваше да започна да се издържам сама. Четях вестници и списания по цял ден. Исках да уча идиоми. Исках да стана истинска американка.
Празни приказки. Да изпуснеш парата. Прескачам трапа. От мухата слон. Трябва да съм звучала абсурдно. А само се стремях да съм естествена. Отказах се от това.
Не бях го виждала, откакто загубих всичко. Не бях се сещала за него. Той и по-голямата ми сестра Анна бяха приятели. Един следобед попаднах на тях, докато се целуваха в полето зад пристройката зад нашата къща. Толкова се развълнувах. Все едно аз целувах някого. Никога не бях целувала никого. Бях по-развълнувана, отколкото ако бях аз. Къщата ни беше малка. Анна и аз спяхме в едно легло. Онази вечер споделих какво съм видяла. Накара ме да обещая никога да не промълвя и дума за това. Обещах й.
Попита ме: Защо трябва да ти вярвам?
Исках да й кажа: Защото онова, което видях, ще престане да бъде мое, ако говоря за него. Казах й: Защото съм ти сестра.
Благодаря ти.
Може ли да гледам как се целувате?
Може ли да гледаш как се целуваме?
Ще ми кажеш къде ще ходите да се целувате, а аз ще се скрия и ще ви гледам.
Тя толкова се смя, че сигурно помогна на цяло ято птици да отлетят. И ми каза: Да.
Понякога беше в полето зад пристройката зад нашата къща.
Понякога беше зад тухлената стена в училищния двор. Винаги беше зад нещо.
Питах се дали му е казала. Питах се дали ме усеща, докато ги гледам, и дали това не прави нещата по-вълнуващи за нея.
Защо помолих да гледам? Защо тя се съгласи?
Ходих при него, когато се опитвах да науча повече за човека от трудовия лагер. Ходих при всички.
До милата малка сестричка на Анна,
Това е писмото, за което ме помоли. Висок съм почти два метра. Очите ми са кафяви. Казвали са ми, че ръцете ми са големи. Искам да бъда скулптор и искам да се оженя за сестра ти. Това са единствените ми мечти. Бих могъл да напиша и повече, но това е най-важното.
Твой приятел,
Томас
Седем години по-късно влязох в една пекарна и той беше там. В краката му имаше кучета, а в клетката до него - птица. Седемте години не са седем години. Не са седемстотин години. Продължителността им не се измерва с години, точно както един океан не обяснява разстоянието, пропътувана от нас, точно както мъртвите никога не могат да бъдат преброени. Искаше ми се да избягам от него, искаше ми се да отида направо при него.
Отидох направо при него.
Ти Томас ли си?, попитах го аз.
Той поклати отрицателно глава.
Ти си, казах аз. Знам, че си ти.
Той поклати отрицателно глава.
От Дрезден.
Той разтвори дясната си ръка, върху която бе татуирано НЕ.
Помня те. Гледах те как целуваш сестра ми.
Той извади малка тетрадка и написа: Не мога да говоря. Съжалявам.
Това ме разплака. Той изтри сълзите ми. Но не си призна, че е този, който е. Никога не го направи.
Прекарахме следобеда заедно. През цялото време ми се искаше да го докосна. Изпитвах такива дълбоки чувства към човека, когото не бях виждала от толкова отдавна. Преди седем години беше великан, сега изглеждаше смален. Исках да му дам парите, които агенцията ми беше дала. Не исках да му разказвам историята си, но исках да чуя неговата. Исках да го закрилям, което бях сигурна, че умея да правя, макар да не бях способна да защитя себе си.
Попитах го: Стана ли скулптор, както мечтаеше?
Показа ми дясната си ръка и се възцари тишина.
Имахме да си кажем всичко на този свят, но нямаше как да го направим.
Написа: Добре ли си?
Казах му: Очите ми са скапани.
Написа: Но си добре?
Отвърнах му: Това е много сложен въпрос.
Написа: Това е много прост въпрос.
Попитах го: Ти добре ли си?
Написа: Понякога сутрин се събуждам, изпълнен с благодарност.
Говорихме часове наред, но просто продължавахме да повтаряме едни и същи неща отново и отново.
Чашите ни бяха празни.
Денят опустя.
Бях по-самотна, отколкото ако бях сама. Готвехме се да тръгнем в различни посоки. Не знаехме как да направим нещо друго.
Става късно, казах аз.
Показа ми лявата си длан, върху която бе татуирано ДА.
Казах: Май ще трябва да се прибирам.
Той прелисти тетрадката назад и посочи ДОБРЕ ЛИ СИ.
Кимнах.
Тръгнах да се отдалечавам. Мислех да вървя по река Хъдзън и да продължа да ходя. Щях да нося най-големия камък, който е по силите ми, и да оставя дробовете ми да се напълнят с вода.
Тогава го чух да пляска с ръце зад мен.
Извърнах се и той направи знак да се приближа до него.
Приближих се.
Попита ме дали ще му позирам. Написа въпроса на немски и едва тогава осъзнах, че през целия следобед бе писал на английски и аз му бях отговаряла на английски. Да, казах на немски.
Да. Уговорихме се за следващия ден.
Апартаментът му приличаше на зоологическа градина. Навсякъде имаше животни. Кучета и котки. Десетина клетки за птици. Аквариуми с рибки. Стъклени кубове със змии, гущери и насекоми. Мишки в клетки, за да не ги достигат котките. Като Ноевия ковчег. Но един ъгъл бе чист и светъл.
Каза, че пази мястото.
За какво?
За скулптурите.
Исках да разбера от какво или от кого, но не попитах.
Поведе ме за ръка. Поговорихме около половин час какво иска да направи. Казах му, че съм готова на всичко каквото пожелае.
Пихме кафе.
Написа, че не е правил скулптура в Америка.
Защо не?
Не можех.
Защо?
Никога не говорехме за миналото.
Той отвори капандурата, но не разбрах защо.
В другата стая запяха птици.
Свалих си дрехите.
Легнах на кушетката.
Той се загледа в мен. За пръв път стоях гола пред мъж. Питах се дали го разбира.
Приближи и премести тялото ми, сякаш съм кукла. Постави ръцете ми зад главата. Леко сгъна десния ми крак. Навярно ръцете му бяха толкова загрубели от всичките скулптури, които е правил. Наведе брадичката ми. Обърна ръцете ми с дланите нагоре. Вниманието му запълни празнотата в мен.
На следващия ден отидох пак. И на следващия. Престанах да си търся работа. Единственото, което имаше значение за мен, бе той да ме гледа. Бях готова да се разпадна на части, ако се стигне дотам.
Всеки път бе едно и също.
Говореше какво иска да направи.
Аз му казвах, че съм готова на всичко, което поиска.
Пиехме кафе.
Никога не говорехме за миналото.
Той ще отвори капандурата.
Птиците ще запеят в съседната стая.
Аз ще се съблека.
Той ще нагласи позата ми.
Ще ме вае.
Понякога си мислех за онези сто писма, подредени на пода в спалнята. Ако не бях ги събрала, щеше ли къщата ни да не пламти толкова ярко?
Гледах статуята след всеки сеанс. Той ходете да храни животните. Оставяше ме насаме с нея, въпреки че никога те го молех за уединение. Разбираше.
Само след няколко сеанса стана ясно, че вае Анна. Опитваше се да пресътвори момичето, което бе познавал преди седем години.
Докато ваеше, гледаше мен, но виждаше нея.
Нагласяването на позата траеше все по-дълго. Докосваше ме повече. Преместваше ме повече. Отделяше цели десет минути да сгъва и разгъва коляното ми. Сключваше и разтваряше ръцете ми.
Надявам се, това не те притеснява, написа той на немски в малката си тетрадка.
Не, отвърнах на немски. Не.
Сви едната ми ръка. Изпъна едната ми ръка. През следващата седмица докосва косата ми може би пет или петдесет минути.
Написа ми: Търся приемлив компромис.
Искаше ми се да разбера как е преживял тази нощ.
Докосваше гърдите ми, разделяше ги.
Мисля, че така ще бъде добре, пишеше той.
Исках да разбера кое ще бъде добре. В какъв смисъл ще бъде добре.
Докосваше цялото ми тяло. Споделям тези неща, защото не се срамувам от тях, защото се учех от тях. Освен това ти се доверявам, за да ме разбереш. Ти си единственият, на когото имам доверие, Оскар.
Нагласяването на позата бе ваенето. Той извайваше мен. Опитваше се да ме направи такава, че да се влюби в мен.
Разтвори краката ми. Дланите му нежно притискаха вътрешната страна на бедрата ми. Бедрата ми отвърнаха на натиска. Дланите му се отпуснаха.
Птиците пееха в съседната стая.
Търсехме приемлив компромис.
През следващата седмица той хвана задната част на краката ми, а през следващата се озова зад мен. За пръв път в живота си правех любов. Питах се дали го разбира. Искаше ми се да плача. Запитах се: защо някой изобщо би пожелал да прави любов?
Погледнах недовършената статуя на сестра ми и недовършеното момиче отвърна на погледа ми.
Защо някой изобщо прави любов?
Отидохме заедно до пекарната, където се срещнахме за пръв път.
Заедно и поотделно.
Седнахме на масата. От същата страна, с лице към витрините.
Нямах нужда да зная дали ще бъде способен да ме обича.
Изпитвах потребност да разбера дали ще се нуждае от мен.

Прелистих до следващата празна страница на малката тетрадка и написах: Моля те, ожени се за мен.
Той погледна ръцете си.
ДА и НЕ.
Защо някой изобщо прави любов?
Взе писалката и написа на следващата, последната страница:
Никакви деца.
Това беше първото ни правило.
Разбирам, казах му на английски.
Никога вече не използвахме немски.
На следващия ден дядо ти и аз се оженихме."

- откъс от "Ужасно силно и адски близо" на Джонатан Сафран Фоер

вторник, 7 февруари 2017 г.

виновен няма

не желая повече да се удрям с огромния чук по главата.

иронията на това как хората се събират по някак идентичния род причини, поради които се разделят, се опитвам да смеля като наново запален фас в пепелник, пълен с угарки.
чувството за вина, че съм каквото съм е нещо, което получавам като равносметка от всичките си близки отношения, единствено защото е нещото, което крепи собствените ми отношения с мен си. всички тези хора в живота ми, които припкат като 3D холограми на личният ад, който е впил нокти в собствената ми стойност. пристъпвам на пръсти през целия си живот и всичко, което съм получила като строителна смес за изграждането на възприятието на самата себе си.
смешно е глупаво е жалко е
да поставиш призмата, тази единствена уникална призма, която всеки притежава в житейското си око да бъде подхвърляна и съсичана от поведението и мнението на когото и да било.
ето, дете си, не получаваш топлина там, където я търсиш, там, където си мислиш, че би трябвало да е заложено в ДНК-то на човек да бъде произвеждана... и веднага скачаш до заключението, че ти топлина не заслужаваш.
ето, юноша си, получаваш критика и подигравки и неразбиране от учители, съученици, приятели, любими. и си казваш - господи, това криво лице, това криво тяло, този крив ум и тези криви дарби, които имам... бих ги изхвърлил всичките на боклука за един миг на истинска приемственост от всичко, което ме заобикаля.
ето, зрялост. навлизаш в 20-те. смазан на палачинка от очакванията на другите, от собствените си очаквания, от цялото разочарование, от всичките загуби, от изградените милиарди механизми за самозащита и оцеляване. в задния двор на душичката си си посадил градина, пълна с ягоди и с намерени един-господ-знае-къде последни капки себеобич си я поливал и милвал и си й говорил съкровени приказки за вяра, надежда и светлина. береш плодовете на градината, поставяш ги в декорирана атрактивно като за първа среща кошница и я подаваш на един човек. и той отхапва от тях и се оказва алергичен. към шибаните ти ягоди. и ти се ще да хванеш всичко и като тайфун да разрушиш и да не помниш, че е имало и секунда, в която си си вярвал, че каквото и да е в теб си струва и каквото и да било свързано с теб заслужава близост и приемане. смешното е, че този същият човек е дошъл именно защото един ден без изобщо да осъзнаваш се е покатерил по оградата и е хвърлил тайно око към тази градина и си е казал - о, това е място, където бих орал.
господи, на света има хора, които целенасочено убиват, изнасилват, предават и лъжат съкровените градини на другите. а ти си разпънат на кръста, задето нравът ти не се е запазил да е с лекотата на 16-годишно момиченце.
и най-тъжното е как ти ще вземеш тази чужда алергия и ще си я окачиш като камък на шията за назидание, че не си достатъчен, че си труден, че сутрин не изчуруликваш пет тона и ято славеи не идват да ти облекат премяната.
отказвам повече да бъда алергична към собствените си плодове.
отказвам повече да се опитвам да посадя в почвата си нещо различно от това, за което тя е предназначена, за да мога да убедя когото и да било да поседи в градината ми.
отказвам повече да нося вината на неслучилото се, на загубата, на разочарованието, на това ДА БЪДА СЕБЕ СИ.
и ако когато гледаш в мен, ти се подува езикът и ти сълзят очите, то това не прави моите ягоди гнили.
гнила е само глупавата ми идея, че стойността ми зависи от когото и да било друг, освен самата мен.

пускам чука да счупи всичките криви представи и спомени.
градината безхаберно я раздадох, но каква свобода ми дава знанието, че най-сетне мога да започна да посаждам там наново нещо истинско и нещо мое.
beauty is in the eye of the beholder.
стига сме били без вина виновни.

четвъртък, 2 февруари 2017 г.

ча(ка)й

Водата на котлона запищя
по-убедително и някак си спасително
от всяко стръкче пожълтяла тишина
в големия букет от безнадеждност...
...Пробожда дланите ми всеки път когато
пред олтара на съюза кажем „да“.

Лъжицата ти гони лист липа
и на едри глътки
отпиваме от чая,
как вяло загорча ни рая,
как пиперливо по езиците ни заигра
поредната наужким-ама-не шега.

Поглеждам те,
ала не виждам...
- Вдига пара! –
усмихваш ми се с неудобство върху устните
и всеки дири своя път към края,
и всеки стиска чак до синьо чашата
и лее вътре болна жажда за
войни, за революция, обрат,
за страст, за взрив, за сбъдване,
за биване, ухажване и съмване...
Протягайки към теб ръка за свързване
се сепвам от котлона на съседите.
И те така в нощта си чай варят
и молят се отчаяно за път
към сърцето топло на градът.

Град на липите се зове,
а вехнат неговите домове
и трепетните срещи във леса
от минал век са само те следа.

напредназад

най-тъжно е на прага да застинеш,
да се вкопчиш,
като пирон да пускаш бримки
по скитнишките дрипи
подминаващи
пристигащи
и заминаващи.
как лесно е в уюта да се върнеш
на семейното огнище, дето
най-красивите таланти е разпалило
и в чийто въглен тлее най-раненото.
как лесно е в простора да се метнеш
с крила от неуязвима младост
и глава, лека като изпарение
на бъдеще, по-обнадеждаващо от песен.
как лесно е да кажеш сбогом и потеглиш,
да знаеш, че нанякъде отиваш, да знаеш,
че можеш да се върнеш, да се влееш
в топлината на подслона,
да погледнеш как светлинка в далечината се смалява.
но прагът е чистилище, където
си завинаги виновен, че се спираш.
напред? назад? какво значение има?
щом някой някъде отива.