понеделник, 30 октомври 2017 г.

where all ends and all begins

Може би едно от най-големите ми разкаяния в живота е, че никога не улавям първите си срещи с хората. Никога не успявам да съхраня някъде това първо треперливо въздействие на навлизането на друг някой на място, където никога досега не е бил, място, което дори не е знаело, че може да направи пространство, за да се случи това, място на самодостатъчност, която умее да се разширява.
Може би едно от най-големите ми разкаяния е че не познавам инструмент, който може да съхранява най-първото преживяване на нещо, без да бъде замърсено от всичко, произлязло в последствие.
Но не е ли така с хубавите неща? В момента им на раждане научилата се на страх човешка душа просто ги грабва и се разтваря в тях до пълното им изгубване. Когато нещо е тук за първи път някак си никога нямаме времето и дори знанието, че ще ни бъде необходимо да си припомним някога присъствието му. Остротата, с която прогаря сетивата ни не ни изглежда като нещо, което би могло да се изтърка или измени с времето. В най-материалната и преходна от всички вселени как глупаво човешкият род винаги си позволява вярата, че има неща, които никога не могат да бъдат променени или забравени.
Обичам когато намеря нещо стойностно да открия начин да го предам нататък, да го подаря на някой, който има съзнанието също да го оцени и да изживея отчасти егоистичния оргазъм на това как той ще го открие за първи път.
Откриваш, изживяваш, пускаш.
Вечната формула.
Най-близкото до това да съхраниш първия досег завинаги.
Истинска загуба е че това някак не може да бъде постигнато и с хората.
Не знам формулата за съхраняване на този най-пръв момент, когато без дори да осъзнава и иска, друго човешко същество някак си те пуска отвъд. някъде там, във вътрешността, някъде, където може да се влезе само много много тихо и много внимателно и с много обич и грижа. Някъде, където дори не си целил да влезеш, защото ако е мишена, най-счупеното става най-здравото място, залостено завинаги. Трябва да танцуваш валс около него, да му хвърляш тайни и ненатрапчиви погледи и да го топлиш с усмивка. И ако имаш късмета, ще дойдат и моментите, в които биваш озарен от светлината на пропукалата се обвивка. И всички тези прекрасни магични разноцветни неща, с които всяка чужда вселена е изпълнена, започват да се изливат оттам, да се разбиват в теб и да те понасят нанякъде. Нечие някъде в твоето никъде.
Този момент, в който нищо няма особено значение и всичко дълбоко вълнува.
Искам да си построя къща в такъв момент и да живея там завинаги.
Но никога не се случва така. След това започват големите притоци на информация, на причини и следствия, на обяснения и обвинения, на междуличностна игра на тронове, на съмнение и страх, на обида и недоразбиране, на моето слабо място срещу твоята слаба страна, на моята слаба страна срещу твоята отворена рана, на планове и очакване и упражняване контрол върху абсолютно незавището от нас.
Понякога наистина ми се иска повече неща да зависеха от мен.
Имам този понякога убийствено силен стремеж да съхранявам у себе си истории през призмата на онзи първи момент, в онази тъмна и безкрайно разхвърляна стая, в онази неосъзната и безпрецедентна уязвимост когато едвам-едвам с върха на показалеца си съм се докосвала до потенциала на тяхната красота.
Там, където всичко е обич и нищо не боли.
Всичко е истина и нищо не плаши.
Всичко е възможно и желано.

Искам вечно да ви гледам все така.

Няма коментари: