понеделник, 21 юни 2010 г.

and i'm running to him ... that's where i belong.

напоследък забравям да си те спомня.

лежа на поляната и гледам светулките. искам да си хвана в някой буркан, но не искам да умират. ще ми се да са персоналните ми звезди, когато егоистичните летни бури с облаците си са оковали онези, истинските, само за себе си. тревата е дъждовна и мирише на безгрижие. листата на дърветата потрепват в такт с музиката и на по - тъжните песни сякаш проронват по някоя сълза. остатъци дъжд, ще ми се изсмееш. но аз ги виждам сякаш извират от кората, от корените, от жилките.
леко се въртя. мислите ми са много разпиляни, а устните ми непрестанно бъркат текстовете, които разни знайни и незнайни хора крещят от колоните. какво значение има ? тук никой не ме чува. на никого не му пука. важното е, че мога всеки момент да стана и да подскачам в ритъм, да избухна като нова и да ги заслепя с непринуденост.
чашата ми пада и се разлива. някой я вдига и ме пита за какво си мисля. "не мисля.", засмивам се. а той си няма на представа колко е хубаво. и как кошмарите намаляват. и как мога да дишам с пълни бели дробове без пронизващата болка, просто защото.
лежа в прегръдките на зеленото. съчетавам го с потника си, а за контраст разпервам ръцете с цветните ми гривни. заиграва се с тях, иска да му подаря някоя, но те всичките са спомени. пиянската, на приятелството, половинката, турската и онова шареното, когато слънчицето ми беше в софия. даже гривните ми си имат истории. сякаш ако не вложа във всяко нещо живот, не мога да го притежавам.
по - късно се усмихвам в тъмното. на пердетата, на изгрева, на свободата, на старите детски от онова време, когато знаех всички отговори. тъжно е, че след определена възраст не можеш да си обясниш целия свят с феи и чудовища. хората понякога казват, че децата гледат света през разни цветни очила. аз мисля, че го виждат черно - бял. такъв, какъвто е. простичък и изящен.
и после бум. и после сиво. и после черно. и после няма после.

ти си едно много тъжно момиче, защото непрестанно се опитваш да спасяваш.

и насред тишината като гръм ме прониза името ти.
забравих.

четвъртък, 17 юни 2010 г.

... i dare u to move.

когато любовта ти се превърне
в несъразмерно хартиено корабче,
плод на нервните ти ръце,
изпратено с последните ти сили,
побрало детинските ти надежди,
украсено с чувствените ти думи
и със сърцето ти за послепис ...

... ако го пуснеш по реката,
и не получиш отговор ...

... забрави.

сряда, 2 юни 2010 г.

"с тази разлика, че тук някой друг режисираше мен."

никога не съм се оправяла добре с карти. интересът ми към тях винаги се е състоял единствено в това да открия къде съм аз самата и да чета имената на градовете, свързвайки ги с хора, филми или книги. не съм никак добре с посоките, а пък дезориентираността ми е пословична. губя се в мебелни магизини и съм твърде вглъбена в минувачите, за да запомням имена на улици.
затова пък днес, търсейки къде съм оставила книгата си, намерих една карта на София. за първи път впечатление ми направиха и други неща освен собствената ми улица. вгледах се в преплитащите се линии на старите ни хубави трамваи, които звучат като влакове. помня онзи път, когато едвам открих спирката на девятката, мисля. първата й спирка. нямах идея точно откъде идвам и просто се молех това чудо да стига до Попа или до Строителния. и докато с обикнавената тиха истерия за пореден път пътувах из места, които не познавам, и отивах натам, накъдето ме отвее вятърът, минахме през една горичка. спирка по средата на горичката. с една пейчица. и момче и момиче на пейката. тя му четеше на глас '18% сиво' и това беше моментът, в който реших да я взема. а самата тя направо ми влезе под кожата. мисълта ми се връща към картата и всички улици, които като реки се вливат и разливат по цялата й площ. толкова много имена. виждам хора, велики хора, хора, които са напривили нещо толкова важно, че останалите да споменават името им всеки ден, дори без да му отдават значение. и дори без да осъзнават, че целият този асфалт е кръстен на някого, защото е бил повече от просто човек. и нищо, че рядко осъзнаваме как всъщност Попа е Патриарх Евтимий. в един друг край на града видях улици с имена на цветя, на долини, на всякакъв вид растения. сетих се за онази история на Еви и улицата "Постоянство", мисля, че се казвала ? чието име веднага ме откара към романтичните дебри на ума ми, когато, всъщност, се оказало, че улицата се казвала така, защото постоянно имало проблеми с тръбите й и тя течала. бяха отбелязани училища, музеи, църкви, площади, стадиони ... всичко. всяка моя стъпка прозираше под цветовете й. места на срещи, места на раздели. места, където съм била щастлива и места, на които откровено съм мислела, че ще умра - било емоционално или физически. осъзнах, че ако се постарая, с една химикалка бих могла да изпиша цялата си биография върху тази карта с няколко кръгчета и стрелки и разни ключови думи като "дом". а това, което най - много ме порази в парчето хартия ... беше неизвестността. всичките скрити кътчета на моя град. за които не подозирах и нехаех. които бях изоставила. всички приключения, които ме дебнеха зад хваналите прах от липсата ми на присъствие там ъгли. колко много неща можех да открия. или да срещна ?
и тогава се замислих за една малка експедиция. да опозная града и да събера парченцата си, да прибавя нови или пък да се разпръсна цялата. и да остана завинаги в моя град.

остава ми само едно нещо, което да направя преди да приготвя раницата си за това мое малко приключение и да отпраша с карта в ръка, но без никаква определена посока.

нека те попитам ...
... ще дойдеш ли с мен ?