четвъртък, 3 ноември 2011 г.

nothing compares to a quiet evening alone

любовта повече никога няма да е такава, каквато е сега.
не казвам, че ще става по - лоша, не идеализирам тази като най - хубавата. не отричам присъствието на повторения в евентуалното бъдеще, но това, което го има сега, никога няма повече да го има по начина, по който съществува в точно този период - хем детски, хем съзрял, хем просмукан с наивност и чистота, хем до безобразие циничен и брутален с откритата си сексуалност.

любовта повече няма да се натиска трепетно на задните седалки на раздрънкан 76, докато с едно око проверява дали няма да се качи контрола на следващата спирка.
любовта повече няма да бяга от уроци / курсове / лекции и после да няма никаква идея какво аджеба да прави на контролното си по математика.
любовта повече няма да плаща фрапантните сметки на мобилните оператори, защото твърде дълго е спорила кой пръв да затвори.
любовта повече няма да лъже родителите си къде ще спи тази вечер, за да може след секса да се погушка, пък и защо да не направи на сутринта палачинки, като по американските филми.
любовта повече няма да я болят пръстите от писане на sms-и.
любовта повече няма да носи шалове и полота в стремежа си да прикрие смучките си.
любовта повече няма да прави собственоръчно подарък в продължение на дни само защото е навършила един / два / три и тъй нататък месеца.
любовта повече няма да пропуска краищата на филмите, защото близостта с този до нея й се струва твърде наелектиризираща.
любовта повече няма да се изразява във възползване от офертата на subway за два сандвича на цената на единия.
любовта повече няма да ходи всеки четвъртък на кино, защото точно тогава билетът струва само 4 лева.
любовта повече няма да прави този некадърен, несигурен, awkward, табу за родителите секс.
любовта повече няма да възприема mc donald's, dunkin donuts и останалите ресторанти за джънк и фест фууд като толкова романтични и подходящи за срещи.
любовта повече няма да намазва по две дръпки джойнт, предавайки си дима уста в уста.
любовта повече няма да къса през два дни, но да продължава да е все толкова любов.
любовта повече няма да подарява глухарчета, наместо рози.
любовта повече няма да приема подаряването на бонбон червен lindt като израз на романтика от класа.

the beach boys имат една песен "wouldn't it be nice" и пеят за хубавото време, в което вече ще можеш да си прекарваш колкото време искаш и по какъвто поискаш начин с любимия,
но на мен ми харесва боязливо да ти хващам ръката под масата, докато вечеряме с наште.

никога не е твърде рано да се раздадеш целия. (:

понеделник, 10 октомври 2011 г.

zamirisa na zima, no men ne me e strah, zashtoto napravih otkritie - liubimiqt mi zelen shal pobira dvama.

петък, 16 септември 2011 г.

when u grow up, ur heart dies.

той ме обвива със пръсти
и аз леко потрепвам,
и аз тихо се свивам,
и аз бавно отпускам
мускулите на корема си
и силно, макар и само наум псувам
факта, че съм толкова негова.

той въздиша в ухото ми,
крадейки моето дихание,
което е секнал с присъствието си,
прерязал с погледа си,
застрелял с електричеството,
което минава на отчетливи импулси
по цялата му кожа.

той ме гледа и се усмихва
и аз всичко забравям,
и аз всичко прощавам,
и аз също отвръщам,
дори когато ми се ще да съм бясна
и да го удрям гневно и да му крещя,
че го мразя.

а всъщност, а всъщност, а всъщност
никак да не е така.

ах, как обичаме, любими мои хора,
да се лъжем, че сме силни,
да се лъжем, че не сме зависими,
да се лъжем, че можем да се справим с всичко сами,
да се лъжем, че не сме влюбени,
да се лъжем, че не ни боли,
да се лъжем, че не ни пука
и да създаваме цял свят, изграден
върху гредата
БЕЗРАЗЛИЧНОСТ.

аз не искам така,
защото имам нужда,
защото обичам,
защото съм влюбена,
защото ме е грижа
и защото най - малко от всички неща на тази земя,
се чувствам безразлична.

и нищо, и нищо, и нищо,
че това би ви накарало да ме сметнете за глупава.

глупаво е да имате толкова много хора за прегръщане
и да не го правите.
глупаво е да обичате толкова много
и да не си го показвате.
глупаво е да си липсвате
и да не си го казвате.

глупаво е да не благодарите, когато му е времето.
да не целувате, когато му е времето.
да не оценявате, когато му е времето.
да я отричате и хабите всичката тази любов.

и после повече от всичко да съжалявате задето сте били толкова умни.

сряда, 20 април 2011 г.

обречено

дъждът ме боли и крилата ми
слепват в глухото утро,
онемяла напълно в душата си
ден след ден след тебе препускам.
ден след ден се препъват нозете ми
в поредната вяла въздишка
и безброй драскотини ръцете ми
белязаха с вечната нишка
на гонитбата с края предречен ...

... сантиметър все не достига,
пръст по пръст се от тебе отделям,
къс по къс се сърцата раздират
и една си самотност споделят.

уморена, застинах във времето.
и сякаш всичките рани не стигаха,
та от днес да нося и бремето
на любовта ми към тебе - стихията,
която за миг се прекърши
и от страх от своята сила,
тя от зрънце още научи,
че от много любов ...
... се умира.

сряда, 16 март 2011 г.

good times gonna come.

засилвам се към ръба на пропастта, където лежат всичките ми страхове,
където е побрана цялата ми лудост.
сядам и започвам да люлея краката си,
тактувайки си последната песен, която обикнах.
прекрачвам една по една всяка граница,
разбивам всяка една стена
и само се моля да не е скоро моментът,
в който ще съжаля, че съм го направила.

като при някоя детска игра всичко е начертано в пясъка -
"здравословна привързаност" ... това понятие изгуби значението си.
докато никой не гледа, с крак ще залича окръжността около себе си
и ще я поместя с няколко сантиметра
към теб.
дано ми простиш нечестната игра.
дано ми простиш, че понякога докато прескачам от квадрат на квадрат
из шахматното поле, което ни дели,
настъпвам нехайно някоя от линиите.
и те болят, а аз губя равновесие.

нежна светлина пробива защитата на щорите ми,
нима е пролет ? слънцето гали крака ми,
измъкнал се изпод одеалото.
под клепачите ми избухват фойерверки
в хармония с целувките ти.
очертанията ни съвпадат,
а после се размиват
и настъпва
хаос.
а аз се задъхвам от желание
да те обичам.

понеделник, 14 март 2011 г.

this ain't a love song

и все едно не знам, че днес си тук. и утре на разсъмване пак ще имам ръката ти
в моята, дъха ти по шията ми, гласът ти, гъделичкащ ушната ми мида ... и очите ти, мамка му, очите ти и всичките вселени, които разкриват.

и все едно не знам, че си истински. и все едно, че никога не си ми казвал тези думи, които ме стъписват и прокарват нервно длани по сърцето ми, извайвайки поредната изящна до болка гънка. само за да заспя разтуптяна и в следващата лична тишина да ги преоткрия отново. с присъщите удивление и трепет.

и все едно не знам, че сме възможни. на точно тази планета, която ме беше уморила с въртенето си и изхвърлила от границите си. с точно тази мен, която ме беше изтръскала от петите си, която ме беше смачкала като употребен фас, а после дълго ме носи на подметката си. по точно тази пътека, с камъчетата - разноцветните, с преспите от любов, с пролетта и глухарчетата, с ямите, траповете, с липсата на крайпътни знаци и губенето.

и все едно си алкохолно опиянение и чакам ефектът ти да отмине, само и само да се убедя на сутринта, че пак ще сме толкова хубави ...
... безумно настанили се в магазина, докато изпробваш всички китари, а ръцете ти улучват струните на сърцето ми.
... глуповато висящ под прозореца ми за един безсмислен шепот и толкова рошавост.
... със светлината от монитора по лицето ти и шумолящата печка, толкова надминаващ я със слънчицето, което се е скрило в сърцето ти.
... с птеродактилите в коремите ни.
... с вплетените ни ръце и събуждането по никое време, за да откраднеш половината одеало.

и все едно,
и сякаш,
и може би,
и примерно,
и да кажем,
и защо пък не
при тези невероятни обстоятелства
не повярвам, че
всеки непослушен кичур от косите ни,
всяка закачлива усмивка
и всеки пожарен допир
не са любов,
мое любимо момче от килера.

сряда, 23 февруари 2011 г.

лудата в мен.

не мога да дишам
от погледи.
не мога да чувствам
от маски.
не мога,
задъхват ме ролите.
предавам се.

искам навън.

не мога да стисна
ръката ви.
сълзите напират,
душата
пищи.
ушите заглъхват
от дълго мълчание.
наздраве ! полейте
поредната смърт.

***

на влизане
винаги е трудно.
на влизане,
когато тилът ти пари
от думи и погледи.
на влизане
винаги се препъвам
в достойнството си.
и то остава там,
нейде на стълбите.
нейде назад.
забравих го, за да мога
да хвана ръката ти.
за да можеш
да избягваш очите ми.
за да мога да замаскирам
липсата ти
с танц.
някъде към средата
губя куража си.
някъде към средата
ритъмът ми забравя
да следва хода си
и аз залитам
към пагубната,
тъй пагубна
слабост –
прокарвам зеници
по повърхността
на публиката,
за да те
открия.
на тръгване
винаги е най – трудно.
тъй като си имам
едно сърчице,
една душичка,
едни ръце,
едни очи,
едно тяло,
тръпнещи в очакване
и напоени до атомите си
с пагубната,
тъй пагубна
несигурност.

и аз не знам какво да я правя.
цялата тази любов.

неделя, 20 февруари 2011 г.

... i accept lostness forever.

сигурно и за мен някой ден хората така ще питат, с онзи страх в очите ... "а чувал ли си се наскоро с мими ? как е тя ?" и с онова притеснение да не вземат да им отговарят "ама ти не знаеш ли ?" нищо, че вече не си говорите. нищо, че, всъщност, от години дори не сте се чували. едно време като е учела в 35-то и сте си имали уникалните луди спомени. и ще седнете на по чаша кафе и ще ме съживяте с всичките тия истории. и само хубавото ще се казва. защото след толкова години, изпълнени с интриги, говорене зад гърба, целене на слаби места ... идва един момент, в който хората започват да казват само хубавото за теб. и само се чудя - защо този момент винаги трябва да е толкова късно ?
може би да порастнеш означава да знаеш какво се прави когато някой почине. на кого се обаждаш да вземат тялото ? как си избираш погребална агенция, в смисъл, надали си имаш точно определена на speed dial ? и как казваш на хората ? как побираш любовта си към даден човек в едно стихче, което обикновено е съставено по точно определена схема, което да бъде сложено под черно - бяла снимка и да бъдe разлепено по дървета и стълбове ? защото на хората и за това им плащат. като изгубиш някого и се чувстваш възможно най - празен, там са онези хора, които копаят мястото, където ще изгние, за пари. ония хора, които хвърлят ези - тура какво да пише на точно тоя некролог. и какво като съвпада с още дузина други. то, любовта, е една и съща при всички. да, любовта в сърцевината си, в дълбините си, е една и съща. но всеки има по едно свое различно нейно копие. и не можеш да дублираш. не искам, не искам на некролога ми да звучат нечий чужди мисли от разни хора, които дори не са ми чували смеха. нека завърша с цитат от мечо пух, например. за това как понякога най - малките неща заемат най - голяма част в сърцата ни. като следобедите в люлин с теб, бабо.
как се отива на погребение ? имам толкова много цветни дрехи. толкова много. и тази сутрин прерових целия си гардероб, извадих сигурно единствените чисто черни, разпрострях ги върху леглото и легнах върху тях. защо трябва да е черно ? искам да изпращаме с хубаво. искам да изпращаме с лилаво и зелено. искам на сбогуване да съм си себе си. аз не нося черно.
как избираш между ковчега и урната ? аз смятам да подпиша, че искам да раздадат органите след смъртта ми, тъй че предполагам, че урната би ми отивала повече. и пише ли нещо там, на гроба ? дали хората ще минат покрай него и незнайно защо името ще им направи впечатление и те ще се заемат да пресмятат колко време съм живяла ? кой месец е хубав, за да си отидеш ?
и в крайна сметка ... как се продължава, хм ?
как се продължава, когато хората започнат така да си отиват ?