понеделник, 22 февруари 2010 г.

от носталгия към забравеното.

или иначе казано - из архивите.

***

понякога късно вечер,
когато минувачите са притихнали,
за да се целуват по пейките
и да дразнят луната,
че е сама в центъра на нищото,
а пък слънцето все й бяга ...
... се сещам за теб.
друг път в разгара
на лежерния следобед,
малко след като мине камионът,
който доставя мляко на магазина под нас
и точно преди съседката да се разплаче
докато отключва входната врата,
защото мъжът й й изневерява с миналото ...
... ми се ще да те чуя.
често когато сутрин ме събуди
опашката на котарака ми,
който е недоволен, че не му обръщам внимание
и ми е сърдит отдавна, че спрях
да говоря с животните
още щом навърших шест и половина
... ми се ще да ми се усмихнеш ...
и да ме питаш как съм.
да прокараш пръсти през косата ми
и за момент отново да се излъжа,
че все пак някога, някъде
ни е имало.

***

препрочитам писмото ти до намачкване на краищата и изветряване на парфюма ти.
и всеки път откривам по нещо ново.

***

думи, думи, думи. навсякъде.
понякога ги режеше от вестника или съчиняваше свои собствени кръстословици с такива, които означаваха много за нея. лепеше ги на хладилника, правеше си цели табла, по цяла седмица се въртеше около едни и същи срички.
беше способна да побере и двамата, всеки един от спомените им, всяка искра емоция ... в една единствена дума.
записваше ги по ръцете си, на тефтера до телефона, на тетрадката на нощното шкафче. будеше го, бълнувайки ги насред сънищата си.
те бяха в нея и тя беше в тях.
една сутрин намери бележка на масата. на гърба на рецептата за торта, която искаше да приготви за рождения му ден със ситен, но четлив почерк бяха написани набързо две изречение: "нямаш нужда от мен. пази се.". като пред излизане.
... тишина, тишина, тишина. навсякъде. най - вече в сърцето.

***

харесвам паметта си - избирателна. може би всеки човек помни така, а може и просто да съм намерила своя начин.
деля живота си на две части - преди да заменя оборище с редута и след това. и от първия период помня твърде малко.
помня смеха на единия ми дядо и любовта към кафето на другия ми. помня как изглеждаше стаята на мен и сестра ми малко преди свечеряване. помня, че непрестанно имахме гости и домашни любимци. помня как баща ми сваляше бижутата си преди да влезе в банята и как мацваше нослето ми с пяната си за бръснене. помня Гаргантюа, Красавицата, Пейшънс, Крейзи и Фиона. помня, че мама жертва пръста си до голяма рана и посиняване само за да не ме разстрои, че е подплашила едно от уличните ми котета. помня ритуала за лека нощ - "обичам ви." / "и ние много.". помня, че редях пъзел в стаятата на мама и тати, когато за първи път разбрах, че съм загубила близък. помня и одеколона върху възглавницата ми, седмици наред. помня онази вечер в люлин и "искам да знаеш, че те обичам, каквото и да става.". пък то много стана след това. помня.
а паметта ми е изтрила много от вечерите. и завоите. и паданията.
и после наново. опознавах, преподреждах, пребоядисвах нова стая. и се възползвах от преместването, за да изхвърлям. приятно ми е, аз съм Мимс Михайлова и повече няма да се оставя да бъда обичана. защото най - чистият и вдъхновяващ ме пример за любов рухна. а аз бях достатъчно малка, за да почувствам преди да разбера.
разделих миналото си на две отделни части в лятото на айряните и опаковането след четвърти клас. и всяка моя си епоха помня в различни гами и наситеност на събитията.
странно, нали ? хората са измислили снимките, писмата, видео записите, дневниците, аудио записите, хронологиите ... и какво ли още не. за да не забравят. а аз побирам в паметта си именно онези малки подробности, които не бих могла да ви опиша.
нито с картина, нито с дума, нито със звук.

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

всичко си имам

лежеше на гърдите му и чуваше една прекрасна мелодия от ритъма на две сърца и тихите въздишки на две слели се дихания.
прашинките спокойно се носеха надолу. сякаш имаха цялото време на света. сякаш това падане са чакали цял живот и искат да му се насладят до последния момент. сякаш танцуваха една с друга. сякаш правеха някакъв свой си ритуал с надеждата да привлекат дъжд. сякаш не искаха да нарушават спокойствието им. сякаш, сякаш, сякаш ...
сякаш светът беше спрял. имаха си само едно легло, няколко лъча светлина, пробили си път през лилавите завеси, едната прашинка, кацнала на бузата й и другите две, наместили се в косите му. сякаш се имаха само един друг - имаха ръцете си, една в друга, брадичката му, зарината в косите й, бузата й, допряна до гърдите му. сякаш имаха само този момент и звънкото мълчание на устните й, приказният пламък в очите му.
сякаш за миг ...
си имаха всичко.

вторник, 9 февруари 2010 г.

the most i can do for my friend is simply be his friend.

днес ми се случи нещо вълшебно. както когато преди две седмици направих на моето най - близко същество книжка, посветена на причините, поради които я обичам ... днес получих моя собствена в отговор. и тъй като нали го водят месец на любовта ... и нищо, че не вярвам във февруари. и нищо, че за мен 14 - ти е просто рожденият ден на котарака ми ... ще ви подаря късче любов. пък нека ви усмихне. и поради липса на чернови ще ви прочета на глас [или поне би ми се искало] парченцето обич, посветено на мен.

"Обичам те, защото ...

* Винаги можеш да ме накараш да се усмихна.

* Ми говориш несвързани неща в час по френски, и дори да ти казвам да млъкнеш, се смея наум.

* Винаги ти се ходи с мен в Борисовата.

* Можем да сме заедно постоянно и темите ни за разговор няма да свършат.

* Знаеш повече реплики от филми, дори от самите актьори.

* Своге с лешници е нашият шоколад.

* Винаги пиеш Queen's с вишна, а аз със зелена ябълка и си четем капачките на глас и се смееш. [както винаги]

* ВИНАГИ ме подкрепяш.

* С теб прекарах едно незабравимо лято.

* Си сладка и мъничка.

* Натали Портмън само може да ти завижда на големите кафяви очи.

* Винаги казваш каквото мислиш.

* Си единственият човек, чието есе Къцева е чела на глас без ирония.

* Си Мими.

* Само с едно споглеждане се разбираме. ;d

* Ме накара да вървя от Плиска до Орлов и ни заваля на половината път и щях да те убия, все пак ми остана страхотен спомен.

* Зеленото е твоят цвят.

* Излизаше на студа в голямото с мен, само за да видя Някого.

* Си прекрасна когато си усмихната.

* Пишеш страхотно и един ден ще ни даваш ВИП билети за постановките ти.

* На теб мога да кажа всичко и знам, че ще ме разбереш и подкрепиш.

Защото ти си най - яката най - добра приятелка и искам всеки път като си тъжна да препрочиташ какво съм ти написала и да знаеш, че ще съм до теб каквото и да стане.

ОБИЧАМ ТЕ!"


и в разгара на всичките тези цветя и сърчица се замислих колко рядко хората изброяват най - простите причини да обичат някого. най - личните. най техни си.
i dare u to do the same.

а този пост - to be continued ...

неделя, 7 февруари 2010 г.

and just for the record.



искам си Миговете.

когато тя хареса моята Преходност и събуди наново страстта ми към писането.
когато тя ме накара да не отида на класното по литература и вместо това бяхме на ледената пързалка, за да снима хората.
когато тя каза, че съм като изкарана от някоя песен или филм и постоянно се чуди това прекрасно ли е или, всъщност, ужасно.
когато той ми каза, че полудявам, а аз отвърнах, че отдавна съм луда.
когато освен всичко останало, имаше и Мечо Пух.
когато той ме спаси, питайки ме от коя планета съм.
когато и той мен.
когато те ми се караха по телефона само защото не съм отишла с тях.
когато чудото ми не траеше само девет дни.
когато изчетох онзи блог, познавайки го.
когато тя ми писа цели шест sms - а пожелание за рождения ден и позна, че бях в автобуса.
когато гледахме изгрева над езерото и като че ли никой не искаше нищо да каже, за да не развали момента.
когато той слезе от влака, а аз се качих.
когато тя ми обясняваше за онази своя ужасна среща, но аз не можех да се нарадвам, че беше първият път, когато ме нарече своя най - добра приятелка.
когато за първи път след повече от половин година се разплаках на онази пейка, а тя знаеше
точно какво да ми каже.
когато ходехме пеша спирка след спирка и тя ме накара да осъзная колко много значат постовете ми за нея.
когато не исках да ме чуе да плача, но това сбогом звучеше твърде истинско.
когато той ми каза, че ме харесва в три сутринта.
когато той ми изчете онази приказка на глас.
когато той ми пя. само за мен.
когато мислех, че и то ще ме изостави и в този момент то ме погледна и въздъхна върху коремчето ми.
когато той ми обясняваше късно вечерта по телефона защо точно аз.
когато тя ме гушна пред изхода на метрото, остави ме да плача, а след това ми каза, че изглеждам ужасно.

макар повечето неща вече да не значат нищо или пък никога да не са значели ...
... искам си Миговете. да ги вкусвам, да ги вдишвам, да ги преживявам, да ги обичам, да ги помня, да ги чувствам.
да живея.

сряда, 3 февруари 2010 г.

безпътни

на Лили, защото се привързва както пингвините.

винаги ме е било страх
да се вглеждам в картите
и нейде сред магистралите,
тесните и широки граници,
сините и кафеви сълзи
да виждам прозиращите стъпки
на хиляди хора,
вървели дълго
или едва пристъпяли,
споделили пътя си
или построили го сами.
но няма нищо по - тъжно
от точката, спряла в центъра
на нищото, спряла във времето
и пространството, вкаменена
от безметежната бързина на чувствата.
и сякаш държа в ръцете си
рентгенова снимка на хора
с принадлежащи си души,
намиращи се на една километрична въздишка
разстояние.