от носталгия към забравеното.

или иначе казано - из архивите.

***

понякога късно вечер,
когато минувачите са притихнали,
за да се целуват по пейките
и да дразнят луната,
че е сама в центъра на нищото,
а пък слънцето все й бяга ...
... се сещам за теб.
друг път в разгара
на лежерния следобед,
малко след като мине камионът,
който доставя мляко на магазина под нас
и точно преди съседката да се разплаче
докато отключва входната врата,
защото мъжът й й изневерява с миналото ...
... ми се ще да те чуя.
често когато сутрин ме събуди
опашката на котарака ми,
който е недоволен, че не му обръщам внимание
и ми е сърдит отдавна, че спрях
да говоря с животните
още щом навърших шест и половина
... ми се ще да ми се усмихнеш ...
и да ме питаш как съм.
да прокараш пръсти през косата ми
и за момент отново да се излъжа,
че все пак някога, някъде
ни е имало.

***

препрочитам писмото ти до намачкване на краищата и изветряване на парфюма ти.
и всеки път откривам по нещо ново.

***

думи, думи, думи. навсякъде.
понякога ги режеше от вестника или съчиняваше свои собствени кръстословици с такива, които означаваха много за нея. лепеше ги на хладилника, правеше си цели табла, по цяла седмица се въртеше около едни и същи срички.
беше способна да побере и двамата, всеки един от спомените им, всяка искра емоция ... в една единствена дума.
записваше ги по ръцете си, на тефтера до телефона, на тетрадката на нощното шкафче. будеше го, бълнувайки ги насред сънищата си.
те бяха в нея и тя беше в тях.
една сутрин намери бележка на масата. на гърба на рецептата за торта, която искаше да приготви за рождения му ден със ситен, но четлив почерк бяха написани набързо две изречение: "нямаш нужда от мен. пази се.". като пред излизане.
... тишина, тишина, тишина. навсякъде. най - вече в сърцето.

***

харесвам паметта си - избирателна. може би всеки човек помни така, а може и просто да съм намерила своя начин.
деля живота си на две части - преди да заменя оборище с редута и след това. и от първия период помня твърде малко.
помня смеха на единия ми дядо и любовта към кафето на другия ми. помня как изглеждаше стаята на мен и сестра ми малко преди свечеряване. помня, че непрестанно имахме гости и домашни любимци. помня как баща ми сваляше бижутата си преди да влезе в банята и как мацваше нослето ми с пяната си за бръснене. помня Гаргантюа, Красавицата, Пейшънс, Крейзи и Фиона. помня, че мама жертва пръста си до голяма рана и посиняване само за да не ме разстрои, че е подплашила едно от уличните ми котета. помня ритуала за лека нощ - "обичам ви." / "и ние много.". помня, че редях пъзел в стаятата на мама и тати, когато за първи път разбрах, че съм загубила близък. помня и одеколона върху възглавницата ми, седмици наред. помня онази вечер в люлин и "искам да знаеш, че те обичам, каквото и да става.". пък то много стана след това. помня.
а паметта ми е изтрила много от вечерите. и завоите. и паданията.
и после наново. опознавах, преподреждах, пребоядисвах нова стая. и се възползвах от преместването, за да изхвърлям. приятно ми е, аз съм Мимс Михайлова и повече няма да се оставя да бъда обичана. защото най - чистият и вдъхновяващ ме пример за любов рухна. а аз бях достатъчно малка, за да почувствам преди да разбера.
разделих миналото си на две отделни части в лятото на айряните и опаковането след четвърти клас. и всяка моя си епоха помня в различни гами и наситеност на събитията.
странно, нали ? хората са измислили снимките, писмата, видео записите, дневниците, аудио записите, хронологиите ... и какво ли още не. за да не забравят. а аз побирам в паметта си именно онези малки подробности, които не бих могла да ви опиша.
нито с картина, нито с дума, нито със звук.