сряда, 28 ноември 2012 г.

everybody winds up kissing the wrong person goodnight

наужким

тривиалното място за среща –
на Попа. Той – с цвете в ръка.
Тя бърза с измокрени токчета,
поглажда нервно коса,
изпробва една – две усмивки,
за закъснението съчинява си реч
и тръпне сърцето от мисли,
и таи се в сърцето копнеж.

че пристига Тя възвестява
сладникав непознат аромат.
Той – тъкмо запалил цигара,
вида й му спира дъха.
красива е. и все се усмихва.
нима това не е поличба добра ?
стъпка по стъпка притегля ги София
към непознати познати места …
… дето всеки ден прекосяват,
но сега е друго. сега Той е тук,
сега нейният смях заглушава
трамваите и градския смут.

целият ресторант е една маса за двама,
те седят. те говорят. ядат.
пият вино. спорят. мечтаят.
… две вселени дали ще допрат ?
Той всичко знае и може.
Тя – вечно мила, добра.
Той – различен от другите даже !
Тя – на тази планета една.

Той й помага да си сложи палтото,
Тя без колебание го хваща под ръка,
от токовете й запява паважа,
от гласа му потреперва дъжда.

в таксито Тя раздава усмивки –
на шофьора. на Той. на нощта,
на вярата в думата „сбъднатост“,
на новата си красива искра.

… но когато дойде време за лягане,
Тя ще се свие в едната половина легло,
а другата - от студ обитавана
на един призрак е ложе от време оно.

и как всъщност стоят нещата ?
днешният „Той“ не е „Той“, а е „той“.
нейде там пък „Той“ се унася
до поредната
уж
своя
"тя".

понеделник, 15 октомври 2012 г.

хората сме пластелин.

помниш ли онзи следобед това лято, когато цялата се бях побрала в ръцете ти и ти обясних, че телата ни сякаш така са отляти, че да съвпадат едно с друго ... сякаш разстоянието от бузата до рамото ти е премерено до последния милиметър така че идеално да събира брадичката ми.

доста време сред края при една по интуиция "последна" прегръдка те питах дали цялото това сливане и съвпадане зависи от хората или в крайна сметка винаги в началото е малко търсене и с времето привикваш на извивките ...
... и ти каза, че просто с времето се свиква.
и аз те намразих за тези думи.

но беше прав.
и брадичката ми намери друго рамо.

... хората сме пластелин ...

събота, 13 октомври 2012 г.

р а з п и л е й

ако бях чувство, щях да съм нищо друго освен точно това -

тълпа, болна от бяс,
една тълпа, изгубила ума си,
една тълпа, погубила всички видове предразсъдъци,
една тълпа, затрила всеки отличителен белег на това, което хората наричаме "правилно",
една пошла, пошла, пошла тълпа.
едни тела, родени в ритъма на баса,
едни тела, трептящи от хормони, феромони, неврони, алкохоли, наркотици, страст, любов, щастие, възбуда.
едни тела, които сякаш са се слели в едно. с един общ поглед, вдигнат нагоре, невиждащ от специалните ефекти в осветлението. с една обща усмивка, разляла се по всяко едно от тези лица, дето образуват лик с най - разнообразните черти на планетата.
ЕДНО ЦЯЛО. едно пощуряло цяло. едно цяло, пощуряло за живот. едно цяло, пощуряло ОТ живот. едно цяло, дето се пръска по шевовете от младост.

и в средата на това цяло си ти, мъничката точица ... мъничката точица, забравена от света и вселената. но и тя принадлежи. това е ТЪЛПАТА, към която всеки принадлежи, толкова ужасно атрактивна е, че не можеш да й останеш безразличен.
не ви познавам, хора. чужди са ми ръцете ви около талията ми. чужд ми е този дъх в ухото. чужди са ми тези думи. едни и същи езици ли говорим ? НЕ !!! не познавам нито една дума и нито един жест от вашия речник, но пак бих преплела език с вашите.

такава е близостта - близостта е като между сродни души, като между доверени любовници, като между най - добри приятели ...
... сред цялата тази тълпа непознати !

когато вселената те изостави, това е мястото, на което трябва да попаднеш. между хора, с които споделяте една и съща страст и една и съща моментна емоция.
как ги обичаш в този момент. поглеждаш назад в публиката и виждаш тези искрящи очи. господи, колко сте красиви всичките. искам да ви обичам, искам да ви събличам, искам да опозная телата ви, искам да наизустя душите ви. душевен сексуален акт, траещ последните няколко тона на този да-ме-вземат-дяволите-толкова-добър-трак.

и докато всички тези грешни, непознати, нетипични, налудничави емоции като цунамита разбиват из отвътре самотната ти обвивка ...
БАМ. пропукваш се.
хубавото те пропуква. цялото това хубаво на едно място.
да бъдеш сам сред непознати, една музика да покани на танц всеки атом от тялото ти и от гърдите ти да се откъсне писък.
грешен, непознат, нетипичен, налудничав писък.
звук, какъвто само един напълно откачен човек би могъл да издаде ...
звук на човешко същество, попаднало в една своя ПЕРФЕКТНА паралелна вселена. където е всичко, което някога е искал да бъде. където е могъщ. висок. щастлив. интелигентен. красив. достоен. достатъчен. благороден. цял. доволен. себеусъвършенстван. жив.

това чувство съм аз.
щастието, което човек може да усети само когато удари дъното
и попадне сред тълпа от непознати.

вторник, 18 септември 2012 г.

tonight i hate this fucking town.

ТВЪРДЕ много,
твърде МНОГО.

къде си, лято ?
въздухът лепне от сълзите на есенни листа, които все още не са били готови да ти кажат "сбогом".
искам да заглуша фаровете на колите,
искам да изтрия говора на хората.

пак е вечер, мамка му, пак е вечер.

обгръщам се с ръце,
притискам двете си половини една към друга,
защото
господи
господи
ГОСПОДИ
колко ме е страх от разпадане.
внезапно. еднократно. непоправимо.

допреди малко слушах песни за любов на живо.
всички пляскат с ръце,
ритмично,
а на мен даже въздухът ми хаотично се е накъсал.
копнея да преплета пръсти. лявата ми ръка търси дясната. преплитам пръсти. забивам нокти в себе си. притискат се преплетените ми пръсти. чия е тази ръка ? преплела пръсти в моята. дланта не ми е по мярка. моята лява длан в моята дясна длан ... чужди една на друга до б е з у м и е.
безумието на две ръце, принадлежащи към едно тяло, търсещи упора една в друга.

п р о п а д а м
в леглото си.
всяка шибана нощ.
подтичвам из тихите улици.
бягам, бягам, бягам към негонегонего.
искам да се прибера и да
п р и п а д н а
в ръцете му.
те ще кажат, че съм луда, задето си вярвам,
че мога да лежа сама в леглото
и пак отчетливо, ясно, бясно
така да помня сблъскването на всеки негов атом
у всеки мой,
че сякаш всяка вечер
"заспивам в прегръдките му"

психично болна съм от нечие отсъствие .