понеделник, 15 октомври 2012 г.

хората сме пластелин.

помниш ли онзи следобед това лято, когато цялата се бях побрала в ръцете ти и ти обясних, че телата ни сякаш така са отляти, че да съвпадат едно с друго ... сякаш разстоянието от бузата до рамото ти е премерено до последния милиметър така че идеално да събира брадичката ми.

доста време сред края при една по интуиция "последна" прегръдка те питах дали цялото това сливане и съвпадане зависи от хората или в крайна сметка винаги в началото е малко търсене и с времето привикваш на извивките ...
... и ти каза, че просто с времето се свиква.
и аз те намразих за тези думи.

но беше прав.
и брадичката ми намери друго рамо.

... хората сме пластелин ...

1 коментар:

Филип Данчев каза...

До някъде трябва да бъдем пластелини, иначе скоро ще се счупим...