... i accept lostness forever.

сигурно и за мен някой ден хората така ще питат, с онзи страх в очите ... "а чувал ли си се наскоро с мими ? как е тя ?" и с онова притеснение да не вземат да им отговарят "ама ти не знаеш ли ?" нищо, че вече не си говорите. нищо, че, всъщност, от години дори не сте се чували. едно време като е учела в 35-то и сте си имали уникалните луди спомени. и ще седнете на по чаша кафе и ще ме съживяте с всичките тия истории. и само хубавото ще се казва. защото след толкова години, изпълнени с интриги, говорене зад гърба, целене на слаби места ... идва един момент, в който хората започват да казват само хубавото за теб. и само се чудя - защо този момент винаги трябва да е толкова късно ?
може би да порастнеш означава да знаеш какво се прави когато някой почине. на кого се обаждаш да вземат тялото ? как си избираш погребална агенция, в смисъл, надали си имаш точно определена на speed dial ? и как казваш на хората ? как побираш любовта си към даден човек в едно стихче, което обикновено е съставено по точно определена схема, което да бъде сложено под черно - бяла снимка и да бъдe разлепено по дървета и стълбове ? защото на хората и за това им плащат. като изгубиш някого и се чувстваш възможно най - празен, там са онези хора, които копаят мястото, където ще изгние, за пари. ония хора, които хвърлят ези - тура какво да пише на точно тоя некролог. и какво като съвпада с още дузина други. то, любовта, е една и съща при всички. да, любовта в сърцевината си, в дълбините си, е една и съща. но всеки има по едно свое различно нейно копие. и не можеш да дублираш. не искам, не искам на некролога ми да звучат нечий чужди мисли от разни хора, които дори не са ми чували смеха. нека завърша с цитат от мечо пух, например. за това как понякога най - малките неща заемат най - голяма част в сърцата ни. като следобедите в люлин с теб, бабо.
как се отива на погребение ? имам толкова много цветни дрехи. толкова много. и тази сутрин прерових целия си гардероб, извадих сигурно единствените чисто черни, разпрострях ги върху леглото и легнах върху тях. защо трябва да е черно ? искам да изпращаме с хубаво. искам да изпращаме с лилаво и зелено. искам на сбогуване да съм си себе си. аз не нося черно.
как избираш между ковчега и урната ? аз смятам да подпиша, че искам да раздадат органите след смъртта ми, тъй че предполагам, че урната би ми отивала повече. и пише ли нещо там, на гроба ? дали хората ще минат покрай него и незнайно защо името ще им направи впечатление и те ще се заемат да пресмятат колко време съм живяла ? кой месец е хубав, за да си отидеш ?
и в крайна сметка ... как се продължава, хм ?
как се продължава, когато хората започнат така да си отиват ?