виновен няма

не желая повече да се удрям с огромния чук по главата.

иронията на това как хората се събират по някак идентичния род причини, поради които се разделят, се опитвам да смеля като наново запален фас в пепелник, пълен с угарки.
чувството за вина, че съм каквото съм е нещо, което получавам като равносметка от всичките си близки отношения, единствено защото е нещото, което крепи собствените ми отношения с мен си. всички тези хора в живота ми, които припкат като 3D холограми на личният ад, който е впил нокти в собствената ми стойност. пристъпвам на пръсти през целия си живот и всичко, което съм получила като строителна смес за изграждането на възприятието на самата себе си.
смешно е глупаво е жалко е
да поставиш призмата, тази единствена уникална призма, която всеки притежава в житейското си око да бъде подхвърляна и съсичана от поведението и мнението на когото и да било.
ето, дете си, не получаваш топлина там, където я търсиш, там, където си мислиш, че би трябвало да е заложено в ДНК-то на човек да бъде произвеждана... и веднага скачаш до заключението, че ти топлина не заслужаваш.
ето, юноша си, получаваш критика и подигравки и неразбиране от учители, съученици, приятели, любими. и си казваш - господи, това криво лице, това криво тяло, този крив ум и тези криви дарби, които имам... бих ги изхвърлил всичките на боклука за един миг на истинска приемственост от всичко, което ме заобикаля.
ето, зрялост. навлизаш в 20-те. смазан на палачинка от очакванията на другите, от собствените си очаквания, от цялото разочарование, от всичките загуби, от изградените милиарди механизми за самозащита и оцеляване. в задния двор на душичката си си посадил градина, пълна с ягоди и с намерени един-господ-знае-къде последни капки себеобич си я поливал и милвал и си й говорил съкровени приказки за вяра, надежда и светлина. береш плодовете на градината, поставяш ги в декорирана атрактивно като за първа среща кошница и я подаваш на един човек. и той отхапва от тях и се оказва алергичен. към шибаните ти ягоди. и ти се ще да хванеш всичко и като тайфун да разрушиш и да не помниш, че е имало и секунда, в която си си вярвал, че каквото и да е в теб си струва и каквото и да било свързано с теб заслужава близост и приемане. смешното е, че този същият човек е дошъл именно защото един ден без изобщо да осъзнаваш се е покатерил по оградата и е хвърлил тайно око към тази градина и си е казал - о, това е място, където бих орал.
господи, на света има хора, които целенасочено убиват, изнасилват, предават и лъжат съкровените градини на другите. а ти си разпънат на кръста, задето нравът ти не се е запазил да е с лекотата на 16-годишно момиченце.
и най-тъжното е как ти ще вземеш тази чужда алергия и ще си я окачиш като камък на шията за назидание, че не си достатъчен, че си труден, че сутрин не изчуруликваш пет тона и ято славеи не идват да ти облекат премяната.
отказвам повече да бъда алергична към собствените си плодове.
отказвам повече да се опитвам да посадя в почвата си нещо различно от това, за което тя е предназначена, за да мога да убедя когото и да било да поседи в градината ми.
отказвам повече да нося вината на неслучилото се, на загубата, на разочарованието, на това ДА БЪДА СЕБЕ СИ.
и ако когато гледаш в мен, ти се подува езикът и ти сълзят очите, то това не прави моите ягоди гнили.
гнила е само глупавата ми идея, че стойността ми зависи от когото и да било друг, освен самата мен.

пускам чука да счупи всичките криви представи и спомени.
градината безхаберно я раздадох, но каква свобода ми дава знанието, че най-сетне мога да започна да посаждам там наново нещо истинско и нещо мое.
beauty is in the eye of the beholder.
стига сме били без вина виновни.