най-тъжно е на прага да застинеш,
да се вкопчиш,
като пирон да пускаш бримки
по скитнишките дрипи
подминаващи
пристигащи
и заминаващи.
как лесно е в уюта да се върнеш
на семейното огнище, дето
най-красивите таланти е разпалило
и в чийто въглен тлее най-раненото.
как лесно е в простора да се метнеш
с крила от неуязвима младост
и глава, лека като изпарение
на бъдеще, по-обнадеждаващо от песен.
как лесно е да кажеш сбогом и потеглиш,
да знаеш, че нанякъде отиваш,
да знаеш,
че можеш да се върнеш,
да се влееш
в топлината на подслона,
да погледнеш как светлинка в далечината се смалява.
но прагът е чистилище, където
си завинаги виновен, че се спираш.
напред? назад? какво значение има?
щом някой някъде отива.
Няма коментари:
Публикуване на коментар