вече трябваше сама да се справям с кошмарите си.

знам, че няма да го видиш тук.
знам и че няма да ме слушаш, ако реша да ти го кажа.
липсваш ми.
помниш ли когато си правехме срещите в градинката на Райфайзен ? винаги бързах толкова много, защото имахме малко време. а ти винаги отиваше първа. всъщност, май навсякъде стигаше първа.
обяснявах ти и най - малката глупост от деня си. ти си първият човек, който ме караше да чувствам това - нуждата да разкажа на някого деня си. и ти наистина беше там. слушаше ме, смееше се с мен и ме гушкаше, когато се чувствах сива.
ти беше първият човек, на когото показах творчеството си. знаеш ли защо ? защото ритъмът и римата не бяха от значение. нито пък думите. важно бе единствено чувството, което бях вложила там. а ти винаги чувстваше с мен - радваше се и страдаше с мен.
летата. Господи, помниш ли летата ни ? когато можехме да бъдем по цял ден навън - без посока, без цел ... оставяхме се на краката ни да ни водят и на сърцата ни да говорят. и колко смях, хвърляне във фонтани, висене в даскало и любов имаше в тези лета. и колко много ми липсваше, когато заминаваше. и колко често се чувахме, когато аз пък бях далеч.
помниш ли смеха ни ? за разни видри и гейовци, които биха прозвучали безумно във всеки друг разговор. но не и когато беше с теб.
а помниш ли когато започвахме да пеем една и съща песен в една и съща секунда ?
помниш ли как споделяхме щастието си, когато се влюбвахме и как се прегръщахме, когато разлюбвахме ?
как плакахме, когато животът се опита да ни раздели ?
и как му го позволихме ... сега ... ?
помниш ли как те обичах ?
липсваш ми.
мисля, че след като изгубих теб ... съм способна да изгубя всеки.