за принцът без роза и лисицата без принц

така малкият принц опитоми лисицата. и когато наближи часът на заминаването:
- ах! - каза лисицата. - ще заплача.
- ти си виновна - отвърна малкият принц - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя ...
- разбира се - каза лисицата.
- но ще плачеш! - рече малкият принц.
- разбира се - каза лисицата.
- тогава не печелиш нищо!
- печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.

някой беше прав.
нека го наричаме просто "някой", защото вече го казаха толкова много хора, че мисля, че им позабравих имената. това е живот, не е приказка. истинско е, не е измислено. реалност е, не е филм.
и странно, но ... именно там му е най - хубавото.
то наистина се случва. не се докосваш само до разни букви или кадри, а до човешки съдби. виждаш хората както са - без гримове, специални ефекти, отрязани гафове. думите няма как да бъдат изтрити с гума или махнати от някой изнервен редактор. и няма дубли.
такъв е животът. казваш, правиш и цял живот живееш с това, което си сторил. защото така трябва да е. трябва да избираш пътища и да ги следваш. и да се бориш. да се бориш за своите рози, лисици и принцове, които притежават едно нещо, което никой холивудски актьор не би могъл да ти даде - сърце, което можеш сам да чуеш как тупти за теб.

нещо ми липсваше от това време.
нали знаете ? каквото и да правите, постигате, печелите, намирате ... винаги ще има нещо, което ще ви дърпа назад. и това няма да се случва, защото сте сбъркали пътя си или защото сте направили грешка, когато сте поели по него, а защото просто такова е миналото.
миналото е кучка.
вършиш разни неща, казваш нещо, натискаш едно копченце, обръщаш се за секунда в дадена посока ... и това нанася такъв непоправим удар върху настоящето, бъдещето и, най - вече, миналото ти, че не можеш да повярваш как едно камъче, хвърлено по пътя ти може да преобърне колесницата. стига ти да позволиш.
понякога ми се струва, че трябва да съм супер герой с някакви ненормални способности, за да подритвам камъчетата с цялото нехайство на света. а не трябва да е така. не е честно да е така.
защото не е задължително винаги да е трудно. нещо е отминало ? ами добре. но беше хубаво ? беше хубаво, нали ? ти беше там и беше хубаво. и около теб имаше разни хубави хора, които споделяха щастието ти. имаш и разни глупави фотографии, които са се опитали да запечатат невидомото. и имаш разни нескопосани стихове, които вече си научил наизуст. но това беше там. имаше го. и ми се ще нещо наистина да можеше да го запамети, защото вече дори собственият ми мозък не успява да задържи красотата му.
защото някога спомените носеха изпълнена с невъобразимо щастие усмивка.
а сега същата тази усмивка, съдържа цялата болка, побрана в струните ти.
и колкото и да е тъжно ...
... понякога ...
... понякога ми се ще да забравя.

не се опитвай да ме опитомиш.