we're chained.

хващам химикалката и мигновенно усещам колко нелепо седи тя в ръката ми. някога беше като нейно протежение, а сега безжизнено лежи в дланта ми и ми напомня, че вече не я притежавам.
думите винаги оставаха, след всеки. не можех да ви опиша колко ви обичам, защото ме беше страх да не се изсмеете, но когато никой не слушаше можех с часове да разказвам колко държа на вас и колко ми липсвате. и тогава идваха те ... думите - мой отдушник и утеха.
дори тях ми взе. наниза ги една по една и ги окачи на врата си, а дори не ти отиват. и аз не ти отивах, с моя писклив глас и противно розов поглед към сивото, което ме беше хванало за гушата.
сърцето ми не е сувенир, за да го държиш на рафта над леглото си и чието съществуване скоро след това да забравиш. а то да потъва в прах, докато някой не те попита "хей, а това откъде е ?" и с любопитен поглед да изследва двете му камери, а ти разсеяно да отвърнеш, че вече не помниш. а и наситено червеният му цвят изобщо не седи добре на фона на тапетите ти.
направи си от мечтите ми мини панаир на суетата. грижливо оформи всяка от тях като човече, изпълнено с комплекси, а после с противните си стрелички, напоени с реалност, уцели малките им телца право в сърцето.
чувах те как пееш моите песни, казваше на глас моите мисли, а смеха ми успя да сгънеш във вътрешния джоб на якето си.
толкова ли съм миниатюрна наистина, че успя да ме побереш цялата в кибритената кутийка на масата в кухнята ? изхвърли ме на боклука ! така или иначе съставните ми части са грижливо подредени около теб, като част от интериора, достатъчно близо, за да ги консумираш веднага, когато поискаш.
и, всъщност, задръж ги. така или иначе не открих в нито едно упътване инструкции как да накарам душата си отново да функционира.