някой ден ще те забравя.
тази мисъл ме ужасява, но така е устроен светът ни.
има някои хора, които просто не може да напускат живота ни. а пиесата се върти ... една и съща. първоначално е отричането. мисля, че има някакво количество болка, което сърцето ни е способно да изтърпи наведнъж. и като че ли мозъкът ни сам решава какво да блокира. избирателна пропускливост ? първо е усещането за свобода. най - лъжливото усещане за свобода. когато по някакъв начин се привържеш към даден човек, ти му даряваш част от света си, от душата си, от денонощието си. и когато той си тръгне, се чувстваш като птица. с малката подробност, че си в кафеза на собствената си болка. а дори не го осъзнаваш. после идват моментните избухвания. о, тази песен колко напомня ... а пък тази снимка ... и точно това изречениe ... от свободна птичка се превръщаш в приземяващ се самолет, който от време на време попада в турболенция. от време на време сърцето ти ще се свива. и ще си спомняш. а последен, както обикновено, е моментът на пълното осъзнаване. винаги идва в някой най - обикновен ден, в който няма знаци, нито спомени, нито нищо особено. и там е проблемът ... в този ден вече го няма. усещането го няма. човекът го няма. болка, празнота, сивота, яд, разочарование, съжаление, ненавист ... чувства. палитра от чувства, а след тях - нищо. сякаш всичките ти усещания са притъпени. този миг от живота ти е приключил, човекът си е тръгнал, приказката е свършила, а ти още чакаш началните надписи ... колко глупаво.
а после другите хора. и другите случки. и другият Ти, когато минаваш през всичко това.
и онази болка си стои заключена някъде в лабиринта на спомените ти и само от време на време все по - вяло напомня, че е било там. и че е било истинско.
някой ден ще те забравя.
тъжно, но факт.
7 коментара:
Наистина е странно как днес си се кълнял на някой, че го обичаш, а утре просто... Просто си го забравил. Понякога обаче така е по-добре. И все пак никога напълно не можем да забравим някой, който е бил част от живота ни...
Написаното е повече от истинско.
@All that I am, нищо не става толкова внезапно колкото си мислим. ако се вгледаме ще видим знаците, които всъщност са били оставяни по пътя. и грешките. а и последното не е много сигурно. животът ни постоянно се изменя и понякога без наше знание изхвърля някои хора от живота ни. винаги се появява какво да напомня от време на време, но ... подсещанията стават все по - редки и на всеки по - големи амплитуди.
@RMPG всеки го носи в себе си, да.
Така е... Нищо в живота ни не става изведнъж. Просто на нас ни се струва така... И понякога това напомняне наранява като ни връща към стари и забравени рани...
а не боли ли повече да забравиш ? (:
или може би пак аз съм мазохистът ...
Шизофреничка, пожелавам ти по-бързо забравяне. И когато то стане факт, няма да е тъжно :)
Скоро открих блога ти, но днес пиша първия си коментар. Съжалявам, че тези красиви текстове се раждат от тъжни чувства. Желая ти щастие
много благодаря за пожеланието. ^^
Публикуване на коментар