(без)крайност

"И всички срещи изплачи навън,
по - хубаво - завинаги раздяла,
отколкото един измамен сън,
отколкото сълза, на камък спряла.

Веднъж добър, отново после лош,
веднъж: смирение, веднъж: жарава,
о, изплачи ме ти през тая нощ,
о, изплачи ме ти като забрава.

След капките на твойте сълзи
жестоко многоточие остава ...

Евтим Евтимов"

нещо старо ...
... аз в проза и в мъжки род ...


видях я много преди тя самата да ме забележи. когато все пак го направи, тръгна към мен с такава предпазливост, все едно очакваше всеки момент да й сторя нещо. а аз определено вече имах нещо наум - исках да я държа в прегръдките си, което ме предизвика несъзнателно да направя няколко нетърпеливи крачки, и, по - важното, исках да ни разкарам от тази проклета гара. беше тъжно, че се срещахме на място, предназначено за раздели.
очите й говореха. трагичната трескавост, с която ме търсеха, вече се стопяваше в облекчение. когато плахо застана пред мен все едно с поглед ме попита „Красива ли съм ?”, а аз просто стоях и я гледах. тя помръкна, тълкувайки грешно езика на тялото ми и беше силно изненадана, когато я прегърнах и прошепнах в косата й „Остави ме без дъх.”. хванах ръката й и я поведох нанякъде. нямах идея накъде отиваме. не познавах този град, дори не го харесвах, но копнеех да останем сами и до край да се насладя на присъствието й.
тя не спираше да говори. беше загрижена дали съм пътувал добре и как вървят нещата при мен, разказваше ми със завиден ентусиазъм какво е преживяла през малкото часове, които бяха изминали от началото на деня. аз просто се наслаждавах на гласа й, който звучеше още по – сладък, ненарушаван от пращенето на телефонната слушалка.
разсмя се. спрях на място. сякаш всички стихии се събираха в смеха й и без да се усетя към него прибавих и моя. „Къде ме водиш ?” попита накрая. как можех да й обясня ? знам, че със сигурност исках да я заведа някъде. някъде, където можех да бъда себе си, където тя можеше да бъде себе и където, най – вече, можехме да бъдем заедно. където нямаше време, нямаше разстояния и нямаше край. нищо нямаше край.
„Някъде.” усмихнах се загадъчно. „Глупчо !” каза тя и смехът й отново ме обгърна. от този момент се оставих тя да води – посока, разговори, мисли. исках да запомня всичко. точно как вятърът развяваше косите й, колко сладка беше когато се нацупи и колко красива, когато широко отваряше очи от изненада и ме питаше „Ти май наистина ме обичаш ?”. а аз мълчах. парфюмът й миришеше на цветя. беше букет от всички сезони и растения, които познавах, а косите й миришеха на кокос. но по – сладък от всичко бе дъхът й, на когото, ако можех, щях да посветя цяла една вечност.
докосна леко бузата ми и прошепна в ухото ми „Мисля, че е време да тръгваш.”. „Гониш ли ме ?” попитах засегнато. тя се нацупи „Знаеш, че ако можех, бих целувала глупавата ти муцунка вечно.”.
изпрати ме, потънала в мълчание, но дори то по някакъв начин беше вълшебно. в него нямаше напрежение или очакване, а едно неизречено „Ще ми липсваш.”, което знаеше, че не трябва да ми казва, защото ще ме заболи.
разроших косата й и си помислих „И ти ще ми липсваш.”.
както всяко сбогуване и това беше наситено с тъга. очите й можеха и да плачат, но тя се усмихваше.
с усилие се качих в сивия влак, знаейки, че той пак ще ме отдели от нея. ще ме отведе някъде, където нямаше да мога да усещам аромата й или да търся себе си в чувствените й очи, в които отражението ми за първи път изглеждаше завършено.
„Обичам те !” изкрещях през прозореца, но стоновете на тъжните железници заглушиха думите ми.
някой ден щях да й го кажа. някой ден щях да бъда там. но този път – без сбогувания.