четвъртък, 30 декември 2010 г.
четвъртък, 23 декември 2010 г.
all i want for christmas is us.
след прекрасния коледен списък на SaTaSi, който можете да намерите тук, реших да поема щафетата и да ви кажа какво аз искам за тази коледа.
***
скъпи дядо коледа,
тази година не бях изключително добро дете, защото обстоятелствата го изискваха.
не, не бях лошо. минах фазата "дете" просто.
моето желание е непостижимо, тъй като съм убедена, че дори ти имаш определен бюджет, в който трябва да свреш детските мечти. дали като получаваш писмата не им слагаш отдолу едни етикетчета ? "три долара", "пет евро", "принципно 100 000 лева, но ако го вземем от илиянци, ще минем и с 40" ? том иска истинско кученце, обаче техните смятат това за ненужен разход. тъй че нека донесем на том плюшено такова, пък дано му затвори устата до следващата година. а когато том порасне и синът му поиска лабрадорче, той ще му купи плюшено хъски. плюшения лабрадор е струвал 3 цента повече.
аз пък искам ново сърце. може да го откраднеш от някой камион, който разнася откраднати органи из мексико. нищо, че ще е малко потънало в прах ... нека, о, нека бъде цяло. нека никой никога не го е изоставял. нека никой никога не го е моделирал нехайно. нека никога никой не го е изпразвал от смисъл. нека никой никога не го е разграбвал безхаберно.
искам моето ново сърчице да не познава смъртта, разводите, скандалите, думичката "сбогом", разочарованията от най - милото и близкото, липсата.
нека моето ново сърчице не се страхува да вярва, тъй като най - накрая би излязло глупаво. нека не се страхува от прекалената привързаност и изказването й, тъй като в този странен, странен свят колкото по - малко изглежда, че ти пука, толкова повече се изкачваш в социалната йерархия.
нека новото ми сърчице е избрало печелившата страна в любовта. и, моля те, нека няма никакъв цинизъм у него. и нека познава какво е доброта.
панделката може и да е цикламена и изобщо да не му отива.
ще се справя и без упътване, аз съм упорито теле и обичам да достигам до крайни резултати, най - често без чужда помощ.
моля те, скъпи дядо коледа,
този път обещавам да го пазя.
с обич, мимс.
***
а сега предизвиквам ...
любовта на живота ми.
"не бъдете сами"
и всеки друг, който въпреки всичко продължава да таи някакви желания.
***
скъпи дядо коледа,
тази година не бях изключително добро дете, защото обстоятелствата го изискваха.
не, не бях лошо. минах фазата "дете" просто.
моето желание е непостижимо, тъй като съм убедена, че дори ти имаш определен бюджет, в който трябва да свреш детските мечти. дали като получаваш писмата не им слагаш отдолу едни етикетчета ? "три долара", "пет евро", "принципно 100 000 лева, но ако го вземем от илиянци, ще минем и с 40" ? том иска истинско кученце, обаче техните смятат това за ненужен разход. тъй че нека донесем на том плюшено такова, пък дано му затвори устата до следващата година. а когато том порасне и синът му поиска лабрадорче, той ще му купи плюшено хъски. плюшения лабрадор е струвал 3 цента повече.
аз пък искам ново сърце. може да го откраднеш от някой камион, който разнася откраднати органи из мексико. нищо, че ще е малко потънало в прах ... нека, о, нека бъде цяло. нека никой никога не го е изоставял. нека никой никога не го е моделирал нехайно. нека никога никой не го е изпразвал от смисъл. нека никой никога не го е разграбвал безхаберно.
искам моето ново сърчице да не познава смъртта, разводите, скандалите, думичката "сбогом", разочарованията от най - милото и близкото, липсата.
нека моето ново сърчице не се страхува да вярва, тъй като най - накрая би излязло глупаво. нека не се страхува от прекалената привързаност и изказването й, тъй като в този странен, странен свят колкото по - малко изглежда, че ти пука, толкова повече се изкачваш в социалната йерархия.
нека новото ми сърчице е избрало печелившата страна в любовта. и, моля те, нека няма никакъв цинизъм у него. и нека познава какво е доброта.
панделката може и да е цикламена и изобщо да не му отива.
ще се справя и без упътване, аз съм упорито теле и обичам да достигам до крайни резултати, най - често без чужда помощ.
моля те, скъпи дядо коледа,
този път обещавам да го пазя.
с обич, мимс.
***
а сега предизвиквам ...
любовта на живота ми.
"не бъдете сами"
и всеки друг, който въпреки всичко продължава да таи някакви желания.
неделя, 19 декември 2010 г.
споделена самотност.
всичко започна с целувка - една от моите припряни, избързващи, необмислени постъпки.
некоординираното навеждане и задъхването от трепетно напрежение. после светкавичното осъзнаване, че краищата на целувките не са неизчерпаемо разнообразни и са правопорпорционални на дозата привързаност, с която ги заредиш. и най - накрая ... инстинктът за бягство.
но е късно.
дъхът ти на водка попива в шията ми, а ръцете ти с привидно любопитство изследват многократно изминавания маршрут. момчетата с обиграни движения едновременно ме и привличат, и отблъскват. нараняваща е рутинността, с която се опитват да свалят дрехите ти. но пък магия е моментът, в който недодялано те целуват по бузата, като плашлив третокласник.
докато се усетя нехайно ме отвеждаш към някое тихо и обезлюдено кътче. докато стигнем дъното на коридора, движенията ни вече са станали нетърпеливи, а телата ни се събират и отделят на талази. като два магнита сме - така силно привлечени физически, а опашките на душите ни панически бягат от тази липса на емоционалност, която обрисуваме с целувките си.
отваряме вратата със залитане. разширените ми зеници се изпъстрят от смях, а твоят е така силен, че прехапвам език, за да не го прекъсна със саркастична забележка. придърпвам те самоуверено към себе си, за да спреш. толкова по - хубав си, когато мълчиш. толкова по - мистериозен. толкова повече се изменя образа ти, когато със затворени очи те опознавам с върха на езика си, толкова повече заприличваш на него ...
отдръпвам се рязко. стреснато ме питаш дали всичко е наред, а аз с дежурната си прелъстяваща усмивка лъжа в шепот, че те искам.
леглото е нашата сцена. моята роля е да те накарам да повярваш, че имам нужда от теб, а твоята - да изсценираш, че ми вярваш. телата ни се усукват като две змии, защото точно толкова са студени и сърцата ни. вкопчваме се един в друг, сякаш искаме напълно да се слеем. може би така ще престане да боли. може би така няма да сме сами в празнотата си. избягвам погледите ни да се срещат, затова заравям пръсти в косата ти и леко отклонявам главата ти наляво. не ме наричай по име, не го харесвам, а и той не ми викаше така. предпочитам да общуваме само чрез неточно дишане, него мога да оприлича на всяко друго. тихо стенание се откъсва от гърдите ми при спомена.
когато се употребим до последните си функции на заместители, когато изцедим и последната капка достойнство от телата си, когато успеем всяко докоснато от другия кътче да бележим с чувството на чуждост, което и водната струя на душа няма да успее да отмие ... просто ще полежим един до друг. ти с въздишка, предназначена за някоя друга. а аз с още една стъпка по - далеч от сърцето си. забравих го на площада в един морски град, в един влак, с който пътувах нелегално, на една беседка в парка насред късния следобед, зад сто стени от неконтролируемо разрушение.
и само съжалявам, че и тебе научих какво значи самота.
некоординираното навеждане и задъхването от трепетно напрежение. после светкавичното осъзнаване, че краищата на целувките не са неизчерпаемо разнообразни и са правопорпорционални на дозата привързаност, с която ги заредиш. и най - накрая ... инстинктът за бягство.
но е късно.
дъхът ти на водка попива в шията ми, а ръцете ти с привидно любопитство изследват многократно изминавания маршрут. момчетата с обиграни движения едновременно ме и привличат, и отблъскват. нараняваща е рутинността, с която се опитват да свалят дрехите ти. но пък магия е моментът, в който недодялано те целуват по бузата, като плашлив третокласник.
докато се усетя нехайно ме отвеждаш към някое тихо и обезлюдено кътче. докато стигнем дъното на коридора, движенията ни вече са станали нетърпеливи, а телата ни се събират и отделят на талази. като два магнита сме - така силно привлечени физически, а опашките на душите ни панически бягат от тази липса на емоционалност, която обрисуваме с целувките си.
отваряме вратата със залитане. разширените ми зеници се изпъстрят от смях, а твоят е така силен, че прехапвам език, за да не го прекъсна със саркастична забележка. придърпвам те самоуверено към себе си, за да спреш. толкова по - хубав си, когато мълчиш. толкова по - мистериозен. толкова повече се изменя образа ти, когато със затворени очи те опознавам с върха на езика си, толкова повече заприличваш на него ...
отдръпвам се рязко. стреснато ме питаш дали всичко е наред, а аз с дежурната си прелъстяваща усмивка лъжа в шепот, че те искам.
леглото е нашата сцена. моята роля е да те накарам да повярваш, че имам нужда от теб, а твоята - да изсценираш, че ми вярваш. телата ни се усукват като две змии, защото точно толкова са студени и сърцата ни. вкопчваме се един в друг, сякаш искаме напълно да се слеем. може би така ще престане да боли. може би така няма да сме сами в празнотата си. избягвам погледите ни да се срещат, затова заравям пръсти в косата ти и леко отклонявам главата ти наляво. не ме наричай по име, не го харесвам, а и той не ми викаше така. предпочитам да общуваме само чрез неточно дишане, него мога да оприлича на всяко друго. тихо стенание се откъсва от гърдите ми при спомена.
когато се употребим до последните си функции на заместители, когато изцедим и последната капка достойнство от телата си, когато успеем всяко докоснато от другия кътче да бележим с чувството на чуждост, което и водната струя на душа няма да успее да отмие ... просто ще полежим един до друг. ти с въздишка, предназначена за някоя друга. а аз с още една стъпка по - далеч от сърцето си. забравих го на площада в един морски град, в един влак, с който пътувах нелегално, на една беседка в парка насред късния следобед, зад сто стени от неконтролируемо разрушение.
и само съжалявам, че и тебе научих какво значи самота.
понеделник, 6 декември 2010 г.
високосна година - вечният танц между слънцето и луната
Сиел е малко градче, потънало в спокоен сън насред една безкрайна долина.
едно от онези места, където времето сякаш е спряло и всеки път, когато ти се случи да попаднеш в него, те обзема за момент онова така преходно чувство, че всичко е наред. единственото събитие, което го разтърсва из основи, е един панаир, който се организира единствено на високосни години. тогава Сиел не прилича на себе си, обкичен с всички онези цветове, които продавачите и циркът донасят от места, които жителите на градчето надали някога ще посетят. омагьосваща е и панаирната глъчка до късно вечерта и този смях, който се свира в ъгълчетата на всяка, отрупана с павета, уличка.
Селена се събуди много рано сутринта. всеки атом от тялото й трептеше развълнувано, пробуден от онова прекрасно очакване да се случи нещо хубаво. но за разлика от повечето такива копнежи, които така и не се докосват до това, което желаят, мечтата на момичето щеше да бъде сбъдната едва след няколко часа. както ставаше на всяка високосна година.
ако помолите някой човек да опише Селена, независимо колко близък й е той, независимо от факта, че тя наистина беше от най – красивите момичета в града, първото, а понякога и последно нещо, което те биха ви обрисували са очите й – синьо, в което можеш да се удавиш, в което можеш да полетиш и в което можеш да видиш отражението на един по – различен, пречупен през зениците й, свят. съответно бихме могли да стигнем до заключението, че тя цялата беше очи. затова и родителите й й бяха дали името на гръцката богиня на луната. очите й бяха две изящни лунички, оцветени в синьо с водните боички на някое дете – мечтател.
няма нищо по – натрапчивото от часовете, предхождащи големи събития. сякаш всяка тяхна стотна се търкулва болезнено по цялото ви тяло и нарочно ви влиза под кожата, за да стигнете до точката на побъркване. но в крайна сметка така се случва, че винаги си заслужава мъченията. наградата на Селена е нейната любов, нейното персонално слънце, както тя го нарича. живели ли сте като в приказка за един – единствен ден ? един ден, който по някакъв странен начин е успял да побере в себе си всичко, което в този момент ви е било достатъчно, да ви постави в центъра на вихъра му, а вие да подгоните ветровете и после напълно да им се отдадете. защото Селена имаше два такива дни.
първият път, когато го срещна, бе едва на 13. първият път, когато я заведоха на цирк. там имаше едно момче, което поглъщаше огнени прътове и тя го посочи с пръст и извика “момчето – слънце !”.
- от коя планета си ? защото не може да си от тук. – я беше изненадал малко по – късно той, докато тя чакаше на опашката за захарен памук.
- името ми е селена. – гласът й смутено трепна.
той повтори посочването й с пръст от по – рано и закачливо извика:
- момичето – луна.
не мисля, че някой някога би могъл да даде обяснение на това явление – сърце в
замяна на една такава усмивка, която разцъфна на устните и на двамата. и така се роди една детска любов, една узряваща любов, една любов, държаща се в продължение на 3 години и 365 дни единствено на писма и картички и живееше в приказка, а на 366 – ия й се случваше чудо. той пътуваше с цирка из целия свят, помагаше на семейството си и й описваше невероятните си приключения. а тя гравираше всички дървета в градчето си с името му и си съчиняваше една паралелна вселена, в която той ежедневно да е до нея.
и ето го пак. панаирът. с палатките, които носят шарките на големи захарни близалки, с многото сергии, по които можеш да откриеш главно непотребни, но за сметка на това, заредени с голям емоционален заряд, предмети, с цялата палитра от хора и приятния им глъч.
някой хвана Селена за ръка и постави нещо на пръста й. пръстен на настроенията, така ги наричаха. сменящ цвета си според температурата на тялото на притежателя си.
- замини с мен. – каза слънчевото момче. и най – сетне прекъсна вечната
си гоненица с лунното момиче, за да не бъдат те никога повече самотни.
едно от онези места, където времето сякаш е спряло и всеки път, когато ти се случи да попаднеш в него, те обзема за момент онова така преходно чувство, че всичко е наред. единственото събитие, което го разтърсва из основи, е един панаир, който се организира единствено на високосни години. тогава Сиел не прилича на себе си, обкичен с всички онези цветове, които продавачите и циркът донасят от места, които жителите на градчето надали някога ще посетят. омагьосваща е и панаирната глъчка до късно вечерта и този смях, който се свира в ъгълчетата на всяка, отрупана с павета, уличка.
Селена се събуди много рано сутринта. всеки атом от тялото й трептеше развълнувано, пробуден от онова прекрасно очакване да се случи нещо хубаво. но за разлика от повечето такива копнежи, които така и не се докосват до това, което желаят, мечтата на момичето щеше да бъде сбъдната едва след няколко часа. както ставаше на всяка високосна година.
ако помолите някой човек да опише Селена, независимо колко близък й е той, независимо от факта, че тя наистина беше от най – красивите момичета в града, първото, а понякога и последно нещо, което те биха ви обрисували са очите й – синьо, в което можеш да се удавиш, в което можеш да полетиш и в което можеш да видиш отражението на един по – различен, пречупен през зениците й, свят. съответно бихме могли да стигнем до заключението, че тя цялата беше очи. затова и родителите й й бяха дали името на гръцката богиня на луната. очите й бяха две изящни лунички, оцветени в синьо с водните боички на някое дете – мечтател.
няма нищо по – натрапчивото от часовете, предхождащи големи събития. сякаш всяка тяхна стотна се търкулва болезнено по цялото ви тяло и нарочно ви влиза под кожата, за да стигнете до точката на побъркване. но в крайна сметка така се случва, че винаги си заслужава мъченията. наградата на Селена е нейната любов, нейното персонално слънце, както тя го нарича. живели ли сте като в приказка за един – единствен ден ? един ден, който по някакъв странен начин е успял да побере в себе си всичко, което в този момент ви е било достатъчно, да ви постави в центъра на вихъра му, а вие да подгоните ветровете и после напълно да им се отдадете. защото Селена имаше два такива дни.
първият път, когато го срещна, бе едва на 13. първият път, когато я заведоха на цирк. там имаше едно момче, което поглъщаше огнени прътове и тя го посочи с пръст и извика “момчето – слънце !”.
- от коя планета си ? защото не може да си от тук. – я беше изненадал малко по – късно той, докато тя чакаше на опашката за захарен памук.
- името ми е селена. – гласът й смутено трепна.
той повтори посочването й с пръст от по – рано и закачливо извика:
- момичето – луна.
не мисля, че някой някога би могъл да даде обяснение на това явление – сърце в
замяна на една такава усмивка, която разцъфна на устните и на двамата. и така се роди една детска любов, една узряваща любов, една любов, държаща се в продължение на 3 години и 365 дни единствено на писма и картички и живееше в приказка, а на 366 – ия й се случваше чудо. той пътуваше с цирка из целия свят, помагаше на семейството си и й описваше невероятните си приключения. а тя гравираше всички дървета в градчето си с името му и си съчиняваше една паралелна вселена, в която той ежедневно да е до нея.
и ето го пак. панаирът. с палатките, които носят шарките на големи захарни близалки, с многото сергии, по които можеш да откриеш главно непотребни, но за сметка на това, заредени с голям емоционален заряд, предмети, с цялата палитра от хора и приятния им глъч.
някой хвана Селена за ръка и постави нещо на пръста й. пръстен на настроенията, така ги наричаха. сменящ цвета си според температурата на тялото на притежателя си.
- замини с мен. – каза слънчевото момче. и най – сетне прекъсна вечната
си гоненица с лунното момиче, за да не бъдат те никога повече самотни.
сряда, 1 декември 2010 г.
every me and every u.
ти.
ти си "вкъщи",
в събота следобед
или пък петък вечер,
когато слънцето се усмихва в прозорците
или аз спя.
в порой.
ти си малкото коте
с бебешките стъпки,
борещо стълбите.
"о, нека го вземем.",
мрънкам като малко момиченце.
ти си новата ми кислородна маска,
спаси ме от удавяне,
от горящата кула от карти,
в която се бях обесила,
предварително задушена от възглавницата.
ти си непредумишлено самоубийство
с внезапната си непланирана поява
и доживотни последици, които да влача
вместо окови за своя присъда.
като че са ме наказали митичните богове.
ти си бягство от "утре", от "вчера", от "някога",
защото е "сега" и аз съм до край будна
за думи, музика, чувства
и страхът, който тропа
на вратата на лявата ми сърдечна камера.
ти си мастилено сърце,
надраскано набързо на гърба
на тетрадката ми по физика,
пълна с всички закони за чужди привличания
и моето към теб, редом до тях.
аз.
аз съм чаша чай,
забравена на верандата
в студена английска сутрин,
някъде между четири и шест часа
от блуждаещата душа на някоя инсомния.
аз съм петстрофие без ритъм,
с много червено - кръвта на писателя,
потекла под жестоките драсканици
на своя безжалостен редактор,
който забрави да чувства още през лято 2009.
аз съм липсваща приказност,
пластмасови рицари по етажерките,
роклята ми за бала е къса,
много по - къса от нормите
и ще омагьоса всичките предразсъдъци.
аз съм бурен нелеп смях,
когато нишките на въздуха
са опънати от напрегнатост.
и плач, плач, плач,
когато ми е мило, безсилно или преходно.
ние.
ние сме всяко малко нещо в моя ден,
което просто трябва да узнаеш,
за да не съм единствената,
наслаждаваща се на красотата му,
защото просто вярвам, че ще разбереш.
ние сме страхотната нова песен,
която намерих толкова случайно
и трябва, трябва да чуеш.
цялата е текст,
а още повече - мелодия.
ние сме изгрев на нещо голямо,
много по - голямо от слънцето,
много по - сгряващо от инфрачервените му лъчи,
много по - красиво от палитрата му топли цветове,
случващо се веднъж на 99 години.
ние сме пеперудите в корема ми, които галя с ръка преди да заспя.
а после пак те има, в тъмното,
китките ти ухаят на любов,
а пръстите ти са магнити за душевните ми струни.
вечност сме.
***
само където ние реално не съществуваме.
и има само много ти, ти, ти.
и все така недостатъчното аз.
ти си "вкъщи",
в събота следобед
или пък петък вечер,
когато слънцето се усмихва в прозорците
или аз спя.
в порой.
ти си малкото коте
с бебешките стъпки,
борещо стълбите.
"о, нека го вземем.",
мрънкам като малко момиченце.
ти си новата ми кислородна маска,
спаси ме от удавяне,
от горящата кула от карти,
в която се бях обесила,
предварително задушена от възглавницата.
ти си непредумишлено самоубийство
с внезапната си непланирана поява
и доживотни последици, които да влача
вместо окови за своя присъда.
като че са ме наказали митичните богове.
ти си бягство от "утре", от "вчера", от "някога",
защото е "сега" и аз съм до край будна
за думи, музика, чувства
и страхът, който тропа
на вратата на лявата ми сърдечна камера.
ти си мастилено сърце,
надраскано набързо на гърба
на тетрадката ми по физика,
пълна с всички закони за чужди привличания
и моето към теб, редом до тях.
аз.
аз съм чаша чай,
забравена на верандата
в студена английска сутрин,
някъде между четири и шест часа
от блуждаещата душа на някоя инсомния.
аз съм петстрофие без ритъм,
с много червено - кръвта на писателя,
потекла под жестоките драсканици
на своя безжалостен редактор,
който забрави да чувства още през лято 2009.
аз съм липсваща приказност,
пластмасови рицари по етажерките,
роклята ми за бала е къса,
много по - къса от нормите
и ще омагьоса всичките предразсъдъци.
аз съм бурен нелеп смях,
когато нишките на въздуха
са опънати от напрегнатост.
и плач, плач, плач,
когато ми е мило, безсилно или преходно.
ние.
ние сме всяко малко нещо в моя ден,
което просто трябва да узнаеш,
за да не съм единствената,
наслаждаваща се на красотата му,
защото просто вярвам, че ще разбереш.
ние сме страхотната нова песен,
която намерих толкова случайно
и трябва, трябва да чуеш.
цялата е текст,
а още повече - мелодия.
ние сме изгрев на нещо голямо,
много по - голямо от слънцето,
много по - сгряващо от инфрачервените му лъчи,
много по - красиво от палитрата му топли цветове,
случващо се веднъж на 99 години.
ние сме пеперудите в корема ми, които галя с ръка преди да заспя.
а после пак те има, в тъмното,
китките ти ухаят на любов,
а пръстите ти са магнити за душевните ми струни.
вечност сме.
***
само където ние реално не съществуваме.
и има само много ти, ти, ти.
и все така недостатъчното аз.
сряда, 20 октомври 2010 г.
i want to love u but i don’t know if i can.
чувствата са демони,
предрешени като сламки,
за които да се хванеш
на падане от кулата,
наречена "реалност".
чувствата са омразата,
която се събира на топка в корема ти
и те кара саркастично да отблъскваш
милите мъже на бара, готови да те черпят
бутилка "страст".
чувствата са страхът
да си роб на нещо,
което от неспособност да контролираш,
унищожаваш до последния атом,
а след това прекарваш през гръкляна си
острието на "безсмислието".
чувствата са краят
на всеки, изпитал ги,
защото те поемат в прегръдките си
без да те предупредят,
че единият никога не иска другия достатъчно,
че да му подари своето "завинаги".
живеем само когато чувствата се проявят
в точния момент,
на точното място
и преплетат змийските си езици с нечии други,
дошли навреме
и нацелили местоположението
на купона под надслов "влюбване".
чувствата ми са точно толкова грозни,
откакто ги изрисува с пастелите си,
сякаш са илюстрации в сатиричен вестник
и се нуждаят от мустаци и грим,
а ти ги преправяш,
смееш им се,
смачкваш на безформена топка
и накрая ...
... изхвърляш в боклука.
клошари, ваша съм.
но нещо все ме кара да си мисля,
че и вие не бихте
ме искали.
предрешени като сламки,
за които да се хванеш
на падане от кулата,
наречена "реалност".
чувствата са омразата,
която се събира на топка в корема ти
и те кара саркастично да отблъскваш
милите мъже на бара, готови да те черпят
бутилка "страст".
чувствата са страхът
да си роб на нещо,
което от неспособност да контролираш,
унищожаваш до последния атом,
а след това прекарваш през гръкляна си
острието на "безсмислието".
чувствата са краят
на всеки, изпитал ги,
защото те поемат в прегръдките си
без да те предупредят,
че единият никога не иска другия достатъчно,
че да му подари своето "завинаги".
живеем само когато чувствата се проявят
в точния момент,
на точното място
и преплетат змийските си езици с нечии други,
дошли навреме
и нацелили местоположението
на купона под надслов "влюбване".
чувствата ми са точно толкова грозни,
откакто ги изрисува с пастелите си,
сякаш са илюстрации в сатиричен вестник
и се нуждаят от мустаци и грим,
а ти ги преправяш,
смееш им се,
смачкваш на безформена топка
и накрая ...
... изхвърляш в боклука.
клошари, ваша съм.
но нещо все ме кара да си мисля,
че и вие не бихте
ме искали.
неделя, 5 септември 2010 г.
nobody breaks my heart.
има едни пръстени, наричат ги "на настроенията", които изменят цвета си според температурата на ръцете ти. която пък би трябвало коварно да издава чувствата на човека, който си го е сложил.
и сега стоя пред бялото поле и пред клавиатурата и ситните й бели буквички, а в главата ми гъмжи от думи. и той се оцветява в ярко лилав влюбен цвят.
сигурно е адски странно, но обожавам кецовете ми да са пълни с пясък.
банският ми виси, окачен на простора. и не, че отдавна не му е времето отново да го прибера в гардероба и чак след година със страх да пробвам дали все пак ми седи добре. но просто не съм готова да се сбогувам с теб, лято. мое шеметно лято.
през това лято имах метеоритни дъждове. първите ми. водех борба със стадо комари в едно поле, но това не беше от значение. стигаха ми одеалото, откраднатото кенче бира и едно от най - любимите ми същества. а над нас бяха изрисувани всички съзведия, макар че не познавам може би нито едно, беше разлян млечния път и няма такава моментна еуфория.
или пък един панчаревски двор, три леко неудобни пластмасови стола и три момичета под небосвода, който е точно "blink and u miss it."
това лято не пътувах особено, но отидох до две места, пълни с любими същества.
и, да, ние сме от хората, които играят на "филми" във влакове и в пъбове.
а после уличните котки сами ги намират.
накрая ще ви завлекат в някоя книжарница и то не в кой да е сектор, а именно онзи за детски книжки и ще крещят "това не ти ли звучи като заглавие на порно - "любознателната сърничка" ?" и ще избухват в несдържан смях. а накрая учтиво и индиректно ще бъдат изпъдени.
15 - ти август беше любов. от л, през м, до я. от потничета до обици. и от бири до късане на гривни.
а след това един слънчоглед израстна право през асфалта на сивата гара. и цяла нощ не се спа. защото нямаше време за спане, когато искаш да кажеш на някого толкова много и чак сега забелязваш, че си върти косата на пръста.
здравей, варна. здравей, море. здравей, лудост. нека хващаме автобуси в грешните посоки и нека си говорим с неуспели режисьори ! не, господине, моята зодия не е рак, а телец, благодаря за вниманието. и хубаво е да ти се случи нещо Голямо, след което не трябва да въртиш телефони, а просто да отидеш на синия пазар и да бъдеш прегърнат. напомнете ми да не се хващам на басове, относно места, които не познавам.
пътувах девет часа и половина с влак. и пътувах с всякакви хора. и нищо, че онази баба изглеждаше толкова съмнително, докато четеше статия със заглавие "някакъв пич е женен за някаква мацка и изнасилва щерка й !", когато влакът започна да забавя, тя ме успокои, че не е нужно 50 пъти да се оглеждам в огледалото, била съм хубава. и това ме успокои. защото имаше кой да ме чака.
и нищо, че мъжките ризи ми стоят като нощници. банани с пижами ftw.
и много ме извинявайте, обаче повече няма да пия уиски. аз съм момичето с текилите.
а пясъкът ? нека стои още в кецовете ми. не искам да го изтръсквам.
не и докато не дойдеш тук.
обичам.
и сега стоя пред бялото поле и пред клавиатурата и ситните й бели буквички, а в главата ми гъмжи от думи. и той се оцветява в ярко лилав влюбен цвят.
сигурно е адски странно, но обожавам кецовете ми да са пълни с пясък.
банският ми виси, окачен на простора. и не, че отдавна не му е времето отново да го прибера в гардероба и чак след година със страх да пробвам дали все пак ми седи добре. но просто не съм готова да се сбогувам с теб, лято. мое шеметно лято.
през това лято имах метеоритни дъждове. първите ми. водех борба със стадо комари в едно поле, но това не беше от значение. стигаха ми одеалото, откраднатото кенче бира и едно от най - любимите ми същества. а над нас бяха изрисувани всички съзведия, макар че не познавам може би нито едно, беше разлян млечния път и няма такава моментна еуфория.
или пък един панчаревски двор, три леко неудобни пластмасови стола и три момичета под небосвода, който е точно "blink and u miss it."
това лято не пътувах особено, но отидох до две места, пълни с любими същества.
и, да, ние сме от хората, които играят на "филми" във влакове и в пъбове.
а после уличните котки сами ги намират.
накрая ще ви завлекат в някоя книжарница и то не в кой да е сектор, а именно онзи за детски книжки и ще крещят "това не ти ли звучи като заглавие на порно - "любознателната сърничка" ?" и ще избухват в несдържан смях. а накрая учтиво и индиректно ще бъдат изпъдени.
15 - ти август беше любов. от л, през м, до я. от потничета до обици. и от бири до късане на гривни.
а след това един слънчоглед израстна право през асфалта на сивата гара. и цяла нощ не се спа. защото нямаше време за спане, когато искаш да кажеш на някого толкова много и чак сега забелязваш, че си върти косата на пръста.
здравей, варна. здравей, море. здравей, лудост. нека хващаме автобуси в грешните посоки и нека си говорим с неуспели режисьори ! не, господине, моята зодия не е рак, а телец, благодаря за вниманието. и хубаво е да ти се случи нещо Голямо, след което не трябва да въртиш телефони, а просто да отидеш на синия пазар и да бъдеш прегърнат. напомнете ми да не се хващам на басове, относно места, които не познавам.
пътувах девет часа и половина с влак. и пътувах с всякакви хора. и нищо, че онази баба изглеждаше толкова съмнително, докато четеше статия със заглавие "някакъв пич е женен за някаква мацка и изнасилва щерка й !", когато влакът започна да забавя, тя ме успокои, че не е нужно 50 пъти да се оглеждам в огледалото, била съм хубава. и това ме успокои. защото имаше кой да ме чака.
и нищо, че мъжките ризи ми стоят като нощници. банани с пижами ftw.
и много ме извинявайте, обаче повече няма да пия уиски. аз съм момичето с текилите.
а пясъкът ? нека стои още в кецовете ми. не искам да го изтръсквам.
не и докато не дойдеш тук.
обичам.
четвъртък, 22 юли 2010 г.
нямаме пари, скъпа, но имаме дъжд.
и имаме свободата да излезем и да се изкъпем с дрехите в летните порои,
а след това да намерим уюта на една топла избеляла хипарска риза.
а след това да намерим уюта на една топла избеляла хипарска риза.
четвъртък, 8 юли 2010 г.
... and in the middle u see the blue center light pop and everybody goes "awww".
направи от неизползваемото ми сърце летен увеселителен парк.
емоциите ми се въртят със скоростта на излязла от контрол въртележка,
а ти си се наместил в онова мое състояние на духа,
което най - много харесваш,
и огласяваш атракционите ми със смеха си.
~~~
винаги съм вярвала, че човек може да се удави в юли.
той зашеметява с промени,
плаши с необятност
и ти предоставя твърде много време -
да мислиш и да умираш.
най - лесно е човек да се изгуби в лабиринта на лятото.
казваш си, че всичко е на шега. или пък, че всичко е за малко.
усещаш шепите си пълни с пясък. нищо, че той ти се изплъзва.
и сякаш си господар. на времето.
нека всичко лошо оставим за "после".
и "после" винаги идва. и даже е малко засегнато.
от факта, че си го отложил, че си го оставил в онова тъй далечно бъдеще.
което все те изненадва. зад ъгъла.
и те спъва с искреността си,
когато заявява, че всичко е преходно.
всъщност, нямам нищо за казване.
защото в мен нищо не се случва
и сякаш е пресъхнало от незадоволена жажда за приключения
или пък просто се е отказало на деветото стъпало,
защото пъдят надолу винаги изглежда по - лесен.
всъщност, нямам нищо за казване.
защото в мен всичко гори. като фойерверк следвам пътя си,
право нагоре. и изгорих всичко зад себе си.
а сега избухвам в любимите си цветове
от щастие.
~~~
всъщност, нямах нищо за казване.
и просто ви се усмихвам.
емоциите ми се въртят със скоростта на излязла от контрол въртележка,
а ти си се наместил в онова мое състояние на духа,
което най - много харесваш,
и огласяваш атракционите ми със смеха си.
~~~
винаги съм вярвала, че човек може да се удави в юли.
той зашеметява с промени,
плаши с необятност
и ти предоставя твърде много време -
да мислиш и да умираш.
най - лесно е човек да се изгуби в лабиринта на лятото.
казваш си, че всичко е на шега. или пък, че всичко е за малко.
усещаш шепите си пълни с пясък. нищо, че той ти се изплъзва.
и сякаш си господар. на времето.
нека всичко лошо оставим за "после".
и "после" винаги идва. и даже е малко засегнато.
от факта, че си го отложил, че си го оставил в онова тъй далечно бъдеще.
което все те изненадва. зад ъгъла.
и те спъва с искреността си,
когато заявява, че всичко е преходно.
всъщност, нямам нищо за казване.
защото в мен нищо не се случва
и сякаш е пресъхнало от незадоволена жажда за приключения
или пък просто се е отказало на деветото стъпало,
защото пъдят надолу винаги изглежда по - лесен.
всъщност, нямам нищо за казване.
защото в мен всичко гори. като фойерверк следвам пътя си,
право нагоре. и изгорих всичко зад себе си.
а сега избухвам в любимите си цветове
от щастие.
~~~
всъщност, нямах нищо за казване.
и просто ви се усмихвам.
понеделник, 21 юни 2010 г.
and i'm running to him ... that's where i belong.
напоследък забравям да си те спомня.
лежа на поляната и гледам светулките. искам да си хвана в някой буркан, но не искам да умират. ще ми се да са персоналните ми звезди, когато егоистичните летни бури с облаците си са оковали онези, истинските, само за себе си. тревата е дъждовна и мирише на безгрижие. листата на дърветата потрепват в такт с музиката и на по - тъжните песни сякаш проронват по някоя сълза. остатъци дъжд, ще ми се изсмееш. но аз ги виждам сякаш извират от кората, от корените, от жилките.
леко се въртя. мислите ми са много разпиляни, а устните ми непрестанно бъркат текстовете, които разни знайни и незнайни хора крещят от колоните. какво значение има ? тук никой не ме чува. на никого не му пука. важното е, че мога всеки момент да стана и да подскачам в ритъм, да избухна като нова и да ги заслепя с непринуденост.
чашата ми пада и се разлива. някой я вдига и ме пита за какво си мисля. "не мисля.", засмивам се. а той си няма на представа колко е хубаво. и как кошмарите намаляват. и как мога да дишам с пълни бели дробове без пронизващата болка, просто защото.
лежа в прегръдките на зеленото. съчетавам го с потника си, а за контраст разпервам ръцете с цветните ми гривни. заиграва се с тях, иска да му подаря някоя, но те всичките са спомени. пиянската, на приятелството, половинката, турската и онова шареното, когато слънчицето ми беше в софия. даже гривните ми си имат истории. сякаш ако не вложа във всяко нещо живот, не мога да го притежавам.
по - късно се усмихвам в тъмното. на пердетата, на изгрева, на свободата, на старите детски от онова време, когато знаех всички отговори. тъжно е, че след определена възраст не можеш да си обясниш целия свят с феи и чудовища. хората понякога казват, че децата гледат света през разни цветни очила. аз мисля, че го виждат черно - бял. такъв, какъвто е. простичък и изящен.
и после бум. и после сиво. и после черно. и после няма после.
ти си едно много тъжно момиче, защото непрестанно се опитваш да спасяваш.
и насред тишината като гръм ме прониза името ти.
забравих.
лежа на поляната и гледам светулките. искам да си хвана в някой буркан, но не искам да умират. ще ми се да са персоналните ми звезди, когато егоистичните летни бури с облаците си са оковали онези, истинските, само за себе си. тревата е дъждовна и мирише на безгрижие. листата на дърветата потрепват в такт с музиката и на по - тъжните песни сякаш проронват по някоя сълза. остатъци дъжд, ще ми се изсмееш. но аз ги виждам сякаш извират от кората, от корените, от жилките.
леко се въртя. мислите ми са много разпиляни, а устните ми непрестанно бъркат текстовете, които разни знайни и незнайни хора крещят от колоните. какво значение има ? тук никой не ме чува. на никого не му пука. важното е, че мога всеки момент да стана и да подскачам в ритъм, да избухна като нова и да ги заслепя с непринуденост.
чашата ми пада и се разлива. някой я вдига и ме пита за какво си мисля. "не мисля.", засмивам се. а той си няма на представа колко е хубаво. и как кошмарите намаляват. и как мога да дишам с пълни бели дробове без пронизващата болка, просто защото.
лежа в прегръдките на зеленото. съчетавам го с потника си, а за контраст разпервам ръцете с цветните ми гривни. заиграва се с тях, иска да му подаря някоя, но те всичките са спомени. пиянската, на приятелството, половинката, турската и онова шареното, когато слънчицето ми беше в софия. даже гривните ми си имат истории. сякаш ако не вложа във всяко нещо живот, не мога да го притежавам.
по - късно се усмихвам в тъмното. на пердетата, на изгрева, на свободата, на старите детски от онова време, когато знаех всички отговори. тъжно е, че след определена възраст не можеш да си обясниш целия свят с феи и чудовища. хората понякога казват, че децата гледат света през разни цветни очила. аз мисля, че го виждат черно - бял. такъв, какъвто е. простичък и изящен.
и после бум. и после сиво. и после черно. и после няма после.
ти си едно много тъжно момиче, защото непрестанно се опитваш да спасяваш.
и насред тишината като гръм ме прониза името ти.
забравих.
четвъртък, 17 юни 2010 г.
... i dare u to move.
когато любовта ти се превърне
в несъразмерно хартиено корабче,
плод на нервните ти ръце,
изпратено с последните ти сили,
побрало детинските ти надежди,
украсено с чувствените ти думи
и със сърцето ти за послепис ...
... ако го пуснеш по реката,
и не получиш отговор ...
... забрави.
в несъразмерно хартиено корабче,
плод на нервните ти ръце,
изпратено с последните ти сили,
побрало детинските ти надежди,
украсено с чувствените ти думи
и със сърцето ти за послепис ...
... ако го пуснеш по реката,
и не получиш отговор ...
... забрави.
сряда, 2 юни 2010 г.
"с тази разлика, че тук някой друг режисираше мен."
никога не съм се оправяла добре с карти. интересът ми към тях винаги се е състоял единствено в това да открия къде съм аз самата и да чета имената на градовете, свързвайки ги с хора, филми или книги. не съм никак добре с посоките, а пък дезориентираността ми е пословична. губя се в мебелни магизини и съм твърде вглъбена в минувачите, за да запомням имена на улици.
затова пък днес, търсейки къде съм оставила книгата си, намерих една карта на София. за първи път впечатление ми направиха и други неща освен собствената ми улица. вгледах се в преплитащите се линии на старите ни хубави трамваи, които звучат като влакове. помня онзи път, когато едвам открих спирката на девятката, мисля. първата й спирка. нямах идея точно откъде идвам и просто се молех това чудо да стига до Попа или до Строителния. и докато с обикнавената тиха истерия за пореден път пътувах из места, които не познавам, и отивах натам, накъдето ме отвее вятърът, минахме през една горичка. спирка по средата на горичката. с една пейчица. и момче и момиче на пейката. тя му четеше на глас '18% сиво' и това беше моментът, в който реших да я взема. а самата тя направо ми влезе под кожата. мисълта ми се връща към картата и всички улици, които като реки се вливат и разливат по цялата й площ. толкова много имена. виждам хора, велики хора, хора, които са напривили нещо толкова важно, че останалите да споменават името им всеки ден, дори без да му отдават значение. и дори без да осъзнават, че целият този асфалт е кръстен на някого, защото е бил повече от просто човек. и нищо, че рядко осъзнаваме как всъщност Попа е Патриарх Евтимий. в един друг край на града видях улици с имена на цветя, на долини, на всякакъв вид растения. сетих се за онази история на Еви и улицата "Постоянство", мисля, че се казвала ? чието име веднага ме откара към романтичните дебри на ума ми, когато, всъщност, се оказало, че улицата се казвала така, защото постоянно имало проблеми с тръбите й и тя течала. бяха отбелязани училища, музеи, църкви, площади, стадиони ... всичко. всяка моя стъпка прозираше под цветовете й. места на срещи, места на раздели. места, където съм била щастлива и места, на които откровено съм мислела, че ще умра - било емоционално или физически. осъзнах, че ако се постарая, с една химикалка бих могла да изпиша цялата си биография върху тази карта с няколко кръгчета и стрелки и разни ключови думи като "дом". а това, което най - много ме порази в парчето хартия ... беше неизвестността. всичките скрити кътчета на моя град. за които не подозирах и нехаех. които бях изоставила. всички приключения, които ме дебнеха зад хваналите прах от липсата ми на присъствие там ъгли. колко много неща можех да открия. или да срещна ?
и тогава се замислих за една малка експедиция. да опозная града и да събера парченцата си, да прибавя нови или пък да се разпръсна цялата. и да остана завинаги в моя град.
остава ми само едно нещо, което да направя преди да приготвя раницата си за това мое малко приключение и да отпраша с карта в ръка, но без никаква определена посока.
нека те попитам ...
... ще дойдеш ли с мен ?
затова пък днес, търсейки къде съм оставила книгата си, намерих една карта на София. за първи път впечатление ми направиха и други неща освен собствената ми улица. вгледах се в преплитащите се линии на старите ни хубави трамваи, които звучат като влакове. помня онзи път, когато едвам открих спирката на девятката, мисля. първата й спирка. нямах идея точно откъде идвам и просто се молех това чудо да стига до Попа или до Строителния. и докато с обикнавената тиха истерия за пореден път пътувах из места, които не познавам, и отивах натам, накъдето ме отвее вятърът, минахме през една горичка. спирка по средата на горичката. с една пейчица. и момче и момиче на пейката. тя му четеше на глас '18% сиво' и това беше моментът, в който реших да я взема. а самата тя направо ми влезе под кожата. мисълта ми се връща към картата и всички улици, които като реки се вливат и разливат по цялата й площ. толкова много имена. виждам хора, велики хора, хора, които са напривили нещо толкова важно, че останалите да споменават името им всеки ден, дори без да му отдават значение. и дори без да осъзнават, че целият този асфалт е кръстен на някого, защото е бил повече от просто човек. и нищо, че рядко осъзнаваме как всъщност Попа е Патриарх Евтимий. в един друг край на града видях улици с имена на цветя, на долини, на всякакъв вид растения. сетих се за онази история на Еви и улицата "Постоянство", мисля, че се казвала ? чието име веднага ме откара към романтичните дебри на ума ми, когато, всъщност, се оказало, че улицата се казвала така, защото постоянно имало проблеми с тръбите й и тя течала. бяха отбелязани училища, музеи, църкви, площади, стадиони ... всичко. всяка моя стъпка прозираше под цветовете й. места на срещи, места на раздели. места, където съм била щастлива и места, на които откровено съм мислела, че ще умра - било емоционално или физически. осъзнах, че ако се постарая, с една химикалка бих могла да изпиша цялата си биография върху тази карта с няколко кръгчета и стрелки и разни ключови думи като "дом". а това, което най - много ме порази в парчето хартия ... беше неизвестността. всичките скрити кътчета на моя град. за които не подозирах и нехаех. които бях изоставила. всички приключения, които ме дебнеха зад хваналите прах от липсата ми на присъствие там ъгли. колко много неща можех да открия. или да срещна ?
и тогава се замислих за една малка експедиция. да опозная града и да събера парченцата си, да прибавя нови или пък да се разпръсна цялата. и да остана завинаги в моя град.
остава ми само едно нещо, което да направя преди да приготвя раницата си за това мое малко приключение и да отпраша с карта в ръка, но без никаква определена посока.
нека те попитам ...
... ще дойдеш ли с мен ?
понеделник, 31 май 2010 г.
... от ветрове и облаци разкъсани, от гари, разписания и линии.
ламинатът в стаята ми е лилав и студен. когато сложа онова мое толкова любимо карирано пухкаво одеало с огромна дупка, прогорена в долния му ляв край, температурата му става приятна. ненатрапчиво ти напомня за реалността със своя събуждащ повей хладнина, но пък удобството на миришещият на омекотител плат ти дава няколко секунди. да избягаш.
играя си на гоненица с времето. препускам през минутите и дните, запълвам всяка негова стотна с каквото мога и се моля, моля се да не ме настигне. имал ли си наскоро време да помислиш ? когато, например, лежиш на ръждивия под на някой забравен вагон и припяваш с радиото, а пък един самолет сякаш е кацнал върху жиците на влака. или пък докато гледаш дъжда, който измива любимия ти град, изпразва го от тълпите и те оставя напълно самотен там, където принципно изглежда невъзможно да останеш сам.
сядам на предната седалка на автобуса и чакам с нетърпение моментът, когато превозното средство завие към "оборище". такава носталгия ме е хванала към стария ни апартамент и към вратата, която се вижда през прозорчето на входната и която, всъщност вече не съществува. входът към детството ми сега е само една отблъскващо сива стена. надничам през витрината на магазина и разчертавам с ръце къде е била стаята на мен и сестра ми, къде спалнята на мама и тати и къде задния двор с цялото семейство котки. а улицата е все така зелена. с приведените от двете страни дървета, с малките си сладкарнички и с безистена, където прекарах последните дни от лято 2008. тогава тръпнех в очакване.
липсва ми неподправеното любопитство в очите ми. нищо, че няма по - освобождаващо чувство от това най - после, след толкова много време, да не чакаш никого. но някак ми липсва нежното опознаване, страстната ненаситност и трепетното очакване. да искаш още и още, да си жаден за разговорите, гладен за докосванията, а дневникът ти да е пълен с билети от концерти и влакове и писма.
а сега с разкривения си почерк изписвам многократно думата "липса".
и просто се чудя ...
... способна ли съм все още да омагьосвам живота ?
играя си на гоненица с времето. препускам през минутите и дните, запълвам всяка негова стотна с каквото мога и се моля, моля се да не ме настигне. имал ли си наскоро време да помислиш ? когато, например, лежиш на ръждивия под на някой забравен вагон и припяваш с радиото, а пък един самолет сякаш е кацнал върху жиците на влака. или пък докато гледаш дъжда, който измива любимия ти град, изпразва го от тълпите и те оставя напълно самотен там, където принципно изглежда невъзможно да останеш сам.
сядам на предната седалка на автобуса и чакам с нетърпение моментът, когато превозното средство завие към "оборище". такава носталгия ме е хванала към стария ни апартамент и към вратата, която се вижда през прозорчето на входната и която, всъщност вече не съществува. входът към детството ми сега е само една отблъскващо сива стена. надничам през витрината на магазина и разчертавам с ръце къде е била стаята на мен и сестра ми, къде спалнята на мама и тати и къде задния двор с цялото семейство котки. а улицата е все така зелена. с приведените от двете страни дървета, с малките си сладкарнички и с безистена, където прекарах последните дни от лято 2008. тогава тръпнех в очакване.
липсва ми неподправеното любопитство в очите ми. нищо, че няма по - освобождаващо чувство от това най - после, след толкова много време, да не чакаш никого. но някак ми липсва нежното опознаване, страстната ненаситност и трепетното очакване. да искаш още и още, да си жаден за разговорите, гладен за докосванията, а дневникът ти да е пълен с билети от концерти и влакове и писма.
а сега с разкривения си почерк изписвам многократно думата "липса".
и просто се чудя ...
... способна ли съм все още да омагьосвам живота ?
събота, 29 май 2010 г.
let's go get lost.
денят ми започва с тихо вибриране някъде в долния край на леглото, което веднага ме усмихва с желанието на някого да говори с мен. и първата ми мисъл са череши и онази книга, която все не ме оставя да спя.
озовавам се на главната поляна в борисовата пред mellow music festival с крака върху Янич и глава в облаците. аз пея, че обичам реге и правя онова толкова типично смешно мое движение с ръце, а тя крещи "акцио бира !". пищя, защото имам гъдел, а някакви хора по пейките се обръщат и ни се смеят. защото се обичаме твърде шумно. бирата идва с Дидко и солидно типично закъснение и за наказание бива изкифлен, изнакукуриган и насниман. прибирам се с познати, защото София непрестанно те среща с кого ли не, стига да не си го пожелаеш. не работи по поръчки.
на следващия ден с Лили сме под навеса на главния вход на старото ми училище и гледаме дъжда, попил и по нас самите, заради лудата надпревара с облаците по алеите. правим планове за 19 - ти юни, за лятото, за баловете ни, за сто години напред. защото в тези моменти всичко изглежда възможно и вечно. особено красивите отношения между хората. знаем, че ще пътуваме и в четвъртък трябва да си извадим карти за жп намаление. и ше се снимаме по гарите на онези машини, тип Амели Пулен. а саундтрак ще ни бъдат чушките, sara tavares и amos lee. след това една машина чрез отпечатъците от ръцете ни разбира колко си допадаме и стига до заключението, че с нас никога не се знае какво може да се случи. като с пчелите в Мечо Пух.
а после се прибирам по пролетните улици и се усмихвам.
усмихвам се на бохемския си живот.
озовавам се на главната поляна в борисовата пред mellow music festival с крака върху Янич и глава в облаците. аз пея, че обичам реге и правя онова толкова типично смешно мое движение с ръце, а тя крещи "акцио бира !". пищя, защото имам гъдел, а някакви хора по пейките се обръщат и ни се смеят. защото се обичаме твърде шумно. бирата идва с Дидко и солидно типично закъснение и за наказание бива изкифлен, изнакукуриган и насниман. прибирам се с познати, защото София непрестанно те среща с кого ли не, стига да не си го пожелаеш. не работи по поръчки.
на следващия ден с Лили сме под навеса на главния вход на старото ми училище и гледаме дъжда, попил и по нас самите, заради лудата надпревара с облаците по алеите. правим планове за 19 - ти юни, за лятото, за баловете ни, за сто години напред. защото в тези моменти всичко изглежда възможно и вечно. особено красивите отношения между хората. знаем, че ще пътуваме и в четвъртък трябва да си извадим карти за жп намаление. и ше се снимаме по гарите на онези машини, тип Амели Пулен. а саундтрак ще ни бъдат чушките, sara tavares и amos lee. след това една машина чрез отпечатъците от ръцете ни разбира колко си допадаме и стига до заключението, че с нас никога не се знае какво може да се случи. като с пчелите в Мечо Пух.
а после се прибирам по пролетните улици и се усмихвам.
усмихвам се на бохемския си живот.
сряда, 26 май 2010 г.
i do not exist.
не мога да отворя и една книга, между чиито корици да не се криеш.
душата ми е болна, от отсъствието ти. измисля си те всекидневно. грижливо те прибира в предметите ми. подхвърля те из сцените, из нотите, из строфите, из мислите, из хората. спъвам се в парфюма ти, докато пресичам улицата и цял влак от безнадеждност ме пронизва право в гърдите.
душевно болна съм от завръщанията ти. счупих зъбите си в опити да прегриза оковите. счупих китките си, за се измъкна. счупих краката си от бягане. устата ми пресъхна от отричане. сърцето ми пресъхна от кървене. душата ми пресъхна от думи.
и няма 'той' и никога не е имало. защото съм твърде непостоянна, за да има той. защото съм твърде неподходяща за това. и ме кара да се чувствам ограничена и непрестанно грешаща. и не достатъчно добра. защото хора си имат функции. и моята е да бъда предястие. а след това следва нещо толкова хубаво, нещо толкова по - хубаво.
имам желание да изчезна. аз съм хаос.
краката ми треперят от решителност. да изтрия това място. да изгоря дневниците. да се скрия от хората. да си нямам нито телефон, нито банално име, нито постоянен адрес. да се мотая по гарите и да пиша за неща, които никога не съм изпитвала. да сънувам събития от минали животи. да не виждам познати лица и да не правя и от тях хаос.
и може би кошмарите не грешат. може би наистина всичко би било наред така.
аз съм призрак.
душата ми е болна, от отсъствието ти. измисля си те всекидневно. грижливо те прибира в предметите ми. подхвърля те из сцените, из нотите, из строфите, из мислите, из хората. спъвам се в парфюма ти, докато пресичам улицата и цял влак от безнадеждност ме пронизва право в гърдите.
душевно болна съм от завръщанията ти. счупих зъбите си в опити да прегриза оковите. счупих китките си, за се измъкна. счупих краката си от бягане. устата ми пресъхна от отричане. сърцето ми пресъхна от кървене. душата ми пресъхна от думи.
и няма 'той' и никога не е имало. защото съм твърде непостоянна, за да има той. защото съм твърде неподходяща за това. и ме кара да се чувствам ограничена и непрестанно грешаща. и не достатъчно добра. защото хора си имат функции. и моята е да бъда предястие. а след това следва нещо толкова хубаво, нещо толкова по - хубаво.
имам желание да изчезна. аз съм хаос.
краката ми треперят от решителност. да изтрия това място. да изгоря дневниците. да се скрия от хората. да си нямам нито телефон, нито банално име, нито постоянен адрес. да се мотая по гарите и да пиша за неща, които никога не съм изпитвала. да сънувам събития от минали животи. да не виждам познати лица и да не правя и от тях хаос.
и може би кошмарите не грешат. може би наистина всичко би било наред така.
аз съм призрак.
събота, 22 май 2010 г.
love is a temporary madness.
* LOVE IS NOT LIVING IN THE PAST.
* love is always looking on the bright side of life.
* love is making sure u know where the kids are all the time.
* love is hoping the good times are just around the corner.
* love is knowing when he needs a little space.
* love is a song in ur heart.
* love is cooking the paste while he makes the sauce.
* love is when he only wants to dance with u.
* love is knowing that u're the most beautiful girl in the world, to him.
* love is when there's no place like home.
* love is living in hope.
* love is phoning when u're running late.
* love is sharing cool treats with warm hearts.
* love is driving with the top on to save her hairstyle.
* love is playing the game, when u already know the score.
* love is someone to carry ur skis.
* love is never having to worry about facing a new day alone.
* love is watching ur language in front of the children.
* love is pulling together when things get rough.
* love is feeling like kids, again.
* love is when he likes being pinned down.
* love is giving him a few subtle hints.
* love is paying him a compliment each day.
* love is taking and interest in their efforts.
* love is not unloading ur problems late at night.
* love is being valentines for twenty - five years.
* love is a dream for the taking.
* love is finishing the laundry for her.
* love is helping to bring up baby.
* love is a shaky but determined step.
* love is making a bit.
* love is sharing the homework.
* love is home cooking.
* LOVE IS WORTH SAVING.
докато чистех стаята си попаднах на скромната си колекция от листчетата от онези дъвки 'love is ...', с които се скъсвах да правя балони като малка.
и реших да споделя усмивките.
* love is always looking on the bright side of life.
* love is making sure u know where the kids are all the time.
* love is hoping the good times are just around the corner.
* love is knowing when he needs a little space.
* love is a song in ur heart.
* love is cooking the paste while he makes the sauce.
* love is when he only wants to dance with u.
* love is knowing that u're the most beautiful girl in the world, to him.
* love is when there's no place like home.
* love is living in hope.
* love is phoning when u're running late.
* love is sharing cool treats with warm hearts.
* love is driving with the top on to save her hairstyle.
* love is playing the game, when u already know the score.
* love is someone to carry ur skis.
* love is never having to worry about facing a new day alone.
* love is watching ur language in front of the children.
* love is pulling together when things get rough.
* love is feeling like kids, again.
* love is when he likes being pinned down.
* love is giving him a few subtle hints.
* love is paying him a compliment each day.
* love is taking and interest in their efforts.
* love is not unloading ur problems late at night.
* love is being valentines for twenty - five years.
* love is a dream for the taking.
* love is finishing the laundry for her.
* love is helping to bring up baby.
* love is a shaky but determined step.
* love is making a bit.
* love is sharing the homework.
* love is home cooking.
* LOVE IS WORTH SAVING.
докато чистех стаята си попаднах на скромната си колекция от листчетата от онези дъвки 'love is ...', с които се скъсвах да правя балони като малка.
и реших да споделя усмивките.
четвъртък, 20 май 2010 г.
changes.
революция.
ще се изгоря на кладата на грешките си.
ще се обеся на веригите, с които възспирах поривите си.
ще се удавя в неказаното.
ще прережа вените си с остротата на последните погледи.
ще изпия всички хапчета горчилка от шкафчетата на душата си.
ще се погреба жива под безсилието и апатията си.
ще натисна спусъка на себе/тебеотрицанието.
ще се оттегля в кошмара си, че всичко е наред, стига да не обърквам сценариите.
ще се убия - ще забравя.
ще бъдеш най - дългото ми самоубийство.
защото отказвам повече да губя.
отдавна научих какво е липса.
ще се изгоря на кладата на грешките си.
ще се обеся на веригите, с които възспирах поривите си.
ще се удавя в неказаното.
ще прережа вените си с остротата на последните погледи.
ще изпия всички хапчета горчилка от шкафчетата на душата си.
ще се погреба жива под безсилието и апатията си.
ще натисна спусъка на себе/тебеотрицанието.
ще се оттегля в кошмара си, че всичко е наред, стига да не обърквам сценариите.
ще се убия - ще забравя.
ще бъдеш най - дългото ми самоубийство.
защото отказвам повече да губя.
отдавна научих какво е липса.
сряда, 5 май 2010 г.
девет.
научила съм си думите. и граматиката. чета достатъчно. обогатявам се. и всичко в този ред на мисли.
но комуникацията ... ъх.
напоследък метафорите ми са в повече. и хаосът в словореда - също. и пиша на разни хора, и пиша за разни хора, и пиша заради разни хора ... а сякаш се опитвам така да кодирам нещата, че никой да не разбере.
затова този пост ще е простичък.
остават девет дни до моите 17. давам си ново начало. защото имаме нужда от повечко вятър.
на 17 аз ще мога да свиря на китара, да правя палачинки, да мога да казвам "не" и да не приемам нищо за даденост.
на 17 аз ще нося най - накрая Роклята, ще отида на джулай, ще се науча да правя коремни преси и ще си събера пари за заместител на сънчо.
на 17 аз ще спра да се страхувам да се привържа дори към новото ми коте, ще пиша повече писма, ще изпращам тези повече писма и ще си улавям миговете.
на 17 аз ще съм по - здравословна, отколкото вредна, ще заместя гневните изблици с лунички, нищо, че не ми отиват, ще нося една идея повече на алкохол и ще помня повече от синята рибка дори.
на 17 аз ще бъда. ще обичам. ще имам. ще давам. ще се боря. ще летя.
пък и шекспир влюби и уби ромео и жулиета за девет сонетни дни.
аз пък имам 24 - часови.
и май беше прав за времето.
отне му девет месеца, за да те открадне от мен.
за миг.
но комуникацията ... ъх.
напоследък метафорите ми са в повече. и хаосът в словореда - също. и пиша на разни хора, и пиша за разни хора, и пиша заради разни хора ... а сякаш се опитвам така да кодирам нещата, че никой да не разбере.
затова този пост ще е простичък.
остават девет дни до моите 17. давам си ново начало. защото имаме нужда от повечко вятър.
на 17 аз ще мога да свиря на китара, да правя палачинки, да мога да казвам "не" и да не приемам нищо за даденост.
на 17 аз ще нося най - накрая Роклята, ще отида на джулай, ще се науча да правя коремни преси и ще си събера пари за заместител на сънчо.
на 17 аз ще спра да се страхувам да се привържа дори към новото ми коте, ще пиша повече писма, ще изпращам тези повече писма и ще си улавям миговете.
на 17 аз ще съм по - здравословна, отколкото вредна, ще заместя гневните изблици с лунички, нищо, че не ми отиват, ще нося една идея повече на алкохол и ще помня повече от синята рибка дори.
на 17 аз ще бъда. ще обичам. ще имам. ще давам. ще се боря. ще летя.
пък и шекспир влюби и уби ромео и жулиета за девет сонетни дни.
аз пък имам 24 - часови.
и май беше прав за времето.
отне му девет месеца, за да те открадне от мен.
за миг.
понеделник, 3 май 2010 г.
this is the thing.
опознавам града през очите ти.
учиш ме да виждам отражението на луната по стъклата на прозорците и да откривам таралежи под мостовете. преоткриваш ми един нов свят на скрити сред сивото лилави камъчета и безкрайни влакови линии.
опознавам града през ушите ти.
учиш ме да пея с радиото в автобуса и да имитирам смеха ти, след което да го слея с моя. преоткриваш ми един нов свят на авторски песни, когато потропваш нервно по гишето, а продавачката подпечатва билетите без фиксирана дата за връщане.
опознавам града през стъпките ти.
учиш ме да престъпвам линиите на плочките и да бягам към местата на срещите ни. преоткриваш ми един нов свят на скривалища - от тълпите, от рекламните брошури, от резките спирачки и внезапните дупки. и там, под един остър камък сме изкопали място за страховете си, а предразсъдъците закачихме на клона до мартеничката с делфинче.
опознавам града през чувствата ти.
учиш ме да поздравявам непознатия накуцващ дядо, който е някак в такт с неразделния си спътник - едно осакатено куче. и понякога, ако си в настроение, отново ми разказваш историята им. преоткриваш ми един нов свят на преплетени човешки съдби и ме учудваш с готовността си да дадеш на всеки непознат по нещичко от себе си. а вечер, преди да заспим, до късно дращиш в тефтера си всички техни разкази ... че някога и те са имали града в ръцете си.
опознавам града през любовта ти.
учиш ме да идвам навреме и да се оглеждам нервно във витрините. преоткриваш ми един нов свят на поляни с глухарчета, на които си пожелаваш да сме тук и сега и на стълби, които спъват танците ни и издигат целувките.
опознавам света през съществуването ти.
учиш ме да вярвам и да чувствам.
преоткриваш ми един нов свят ... в период.
учиш ме да виждам отражението на луната по стъклата на прозорците и да откривам таралежи под мостовете. преоткриваш ми един нов свят на скрити сред сивото лилави камъчета и безкрайни влакови линии.
опознавам града през ушите ти.
учиш ме да пея с радиото в автобуса и да имитирам смеха ти, след което да го слея с моя. преоткриваш ми един нов свят на авторски песни, когато потропваш нервно по гишето, а продавачката подпечатва билетите без фиксирана дата за връщане.
опознавам града през стъпките ти.
учиш ме да престъпвам линиите на плочките и да бягам към местата на срещите ни. преоткриваш ми един нов свят на скривалища - от тълпите, от рекламните брошури, от резките спирачки и внезапните дупки. и там, под един остър камък сме изкопали място за страховете си, а предразсъдъците закачихме на клона до мартеничката с делфинче.
опознавам града през чувствата ти.
учиш ме да поздравявам непознатия накуцващ дядо, който е някак в такт с неразделния си спътник - едно осакатено куче. и понякога, ако си в настроение, отново ми разказваш историята им. преоткриваш ми един нов свят на преплетени човешки съдби и ме учудваш с готовността си да дадеш на всеки непознат по нещичко от себе си. а вечер, преди да заспим, до късно дращиш в тефтера си всички техни разкази ... че някога и те са имали града в ръцете си.
опознавам града през любовта ти.
учиш ме да идвам навреме и да се оглеждам нервно във витрините. преоткриваш ми един нов свят на поляни с глухарчета, на които си пожелаваш да сме тук и сега и на стълби, които спъват танците ни и издигат целувките.
опознавам света през съществуването ти.
учиш ме да вярвам и да чувствам.
преоткриваш ми един нов свят ... в период.
неделя, 25 април 2010 г.
yes girl.
имам си един цял скрин, пълен догоре с играчки. държа го в онази половина на мозъка, която хората казват, че е посветена на чувствата ни. ще ми се да кажа, че съм ги подредила грижовно, в хронологичен ред, че от страх да не ги разваля по някакъв начин, съм ги прибрала в цветни пликчета, всеки надписан четливо, но както във всяка част от мислите, душата и живота ми – там цари пълен хаос. опасен е този мой стар красиво гравиран с инициалите ми скрин. от време на време сам отваря тежкия си капак, под влияние на разбудени духове или просто, за да не ми даде да забравя съществуването им. оттам започват да се сипят хилядите ми съкровища – спомени, песни, картини, истории, хора, дни, аромати. всяко нещо запечатано по своему, което е било толкова важно за мен, че съм се опитала да го забутам някъде, откъдето не може да избяга.
капсулирала съм всеки един човек, настанявал се в живота ми, така, както винаги бих желала да го виждам - някои преобръщат палачинки по средата на разхвърляна кухня, а други се завръщат на някоя гара.
в този мой скрин всяко нещо е вечност, траеща един кратък миг. играчките ми тънат в безвремие и безпосочност.
понякога ... понякога затварям скрина, заключвам го, залоствам го, премествам го някъде по - надалеч, изгубвам го, забравям къде съм го оставила, забравям, че изобщо го има. понякога ... понякога крещя на скрина, наричам го как ли не и го проклинам. понякога ... понякога мразя скрина и го удрям, и го ритам, и хапя. понякога ... понякога оплаквам скрина и падам на колене, и съм безпомощна, и също така безсмислена. понякога ... понякога не знам какво да го правя и защо изобщо го държа при себе си.
след това бавно се помиряваме. оставям го на лъчите и на ветровете си. отварям го със сърцето си, със заклинанията си. защото той е най - личното ми. защото единственото, което всяко събитие и всеки човек ми оставят накрая ... е той.
много хора са приближавали скрина, оглеждали са го критично, подритвали са го с надежда да познаят по звуците какви ли тайни крие той. пробвали са нежно с ръце да отворят капака му, после са ми се ядосвали и са ме карали насила да го отварям, а накрая, разочаровани от отговора ми, са си тръгвали.
но днес съм готова да кажа да.
капсулирала съм всеки един човек, настанявал се в живота ми, така, както винаги бих желала да го виждам - някои преобръщат палачинки по средата на разхвърляна кухня, а други се завръщат на някоя гара.
в този мой скрин всяко нещо е вечност, траеща един кратък миг. играчките ми тънат в безвремие и безпосочност.
понякога ... понякога затварям скрина, заключвам го, залоствам го, премествам го някъде по - надалеч, изгубвам го, забравям къде съм го оставила, забравям, че изобщо го има. понякога ... понякога крещя на скрина, наричам го как ли не и го проклинам. понякога ... понякога мразя скрина и го удрям, и го ритам, и хапя. понякога ... понякога оплаквам скрина и падам на колене, и съм безпомощна, и също така безсмислена. понякога ... понякога не знам какво да го правя и защо изобщо го държа при себе си.
след това бавно се помиряваме. оставям го на лъчите и на ветровете си. отварям го със сърцето си, със заклинанията си. защото той е най - личното ми. защото единственото, което всяко събитие и всеки човек ми оставят накрая ... е той.
много хора са приближавали скрина, оглеждали са го критично, подритвали са го с надежда да познаят по звуците какви ли тайни крие той. пробвали са нежно с ръце да отворят капака му, после са ми се ядосвали и са ме карали насила да го отварям, а накрая, разочаровани от отговора ми, са си тръгвали.
но днес съм готова да кажа да.
петък, 23 април 2010 г.
train spotting.
moi: нямаш ли чувството, че светът е наш ?
янч: да, точно.
moi: все едно владеем всички тези пътища.
сряда, 21 април 2010 г.
безумие
безумие
безумно е. все още те намирам.
сред книгите и сред тетрадките ми.
под летните ми рокли и във снимките.
и вечер във звездите над таваните.
безумие са тайните ми планове
и вярата, че мога да те сбъдна.
пак боря се със огнените змейове,
изгарях. над милиарди пъти.
безумни са, безумни часовете,
в които спирам, да се преобърна.
и пак съм вятър. тичам по баирите.
избягвам клетките на силната привързаност.
безумна съм. когато те забравя.
изгубвам сили да преборя времето.
дъхът ми се накъсва в многоточия.
сърцето ми е тътена на влакове.
безумен си. усмихваш ми се в тъмното.
побираш ме във джоба на палтото си.
рисуваш мъничка усмивка в локвите –
картографираш пътя ми за връщане.
безумни сме. безумни сме и двамата.
безумно е. все още те намирам.
сред книгите и сред тетрадките ми.
под летните ми рокли и във снимките.
и вечер във звездите над таваните.
безумие са тайните ми планове
и вярата, че мога да те сбъдна.
пак боря се със огнените змейове,
изгарях. над милиарди пъти.
безумни са, безумни часовете,
в които спирам, да се преобърна.
и пак съм вятър. тичам по баирите.
избягвам клетките на силната привързаност.
безумна съм. когато те забравя.
изгубвам сили да преборя времето.
дъхът ми се накъсва в многоточия.
сърцето ми е тътена на влакове.
безумен си. усмихваш ми се в тъмното.
побираш ме във джоба на палтото си.
рисуваш мъничка усмивка в локвите –
картографираш пътя ми за връщане.
безумни сме. безумни сме и двамата.
вторник, 20 април 2010 г.
да, да, да, ДА.
изведнъж ми стана безразлично, че не маструбирам.
изведнъж ми стана безразлично, че не се друсам.
изведнъж ми стана безразлично, че не съм Мик Джагър.
изведнъж ми стана безразлично, че не знам наизуст либретото на Бохеми.
изведнъж ми стана безразлично, че не си гриза ноктите.
изведнъж ми стана безразлично, че не съм спал с Ролан Барт.
изведнъж ми стана безразлично, че не свалям.
изведнъж ми стана безразлично, че вестниците не публикуват снимката ми.
изведнъж ми стана безразлично, че не ходя да се подстригвам.
изведнъж ми стана безразлично, че не ям.
изведнъж ми стана безразлично, че не пия.
изведнъж ми стана безразлично, че не излизам.
изведнъж ми стана безразлично, че не пиша.
изведнъж ми стана безразлично, че не умирам.
изведнъж Ан.
~ бегбеде
***
изведнъж ти.
четвъртък, 15 април 2010 г.
недей да търсиш вече моите кафеви очи.
отраснах с идеал.
беше някъде между небрежните целувки на мама и тати и сцената с Бен Афлек и Лив Тейлър от "Армагедон", когато той пропътува тялото й.
отраснах с идеал за сродните души.
за пингвините, които отказват да живеят, когато половинката им загине.
за раците, които си се хващат за щипките. и за Рос, който е ракът на Рейчъл.
за Тя и Той.
за Ние.
за вечната надежда, че тя, любовТА, е ей там, зад ъгъла.
за шунката и омлета.
но всъщност може би нещата изобщо не стоят така.
всъщност всеки един от тези идеали може да е напълно истински, но с една малка разлика в сценария.
може Тя да избере Той. а Той да избере Нея.
кой е казал, че идеалите винаги водят до щастлив край ?
беше някъде между небрежните целувки на мама и тати и сцената с Бен Афлек и Лив Тейлър от "Армагедон", когато той пропътува тялото й.
отраснах с идеал за сродните души.
за пингвините, които отказват да живеят, когато половинката им загине.
за раците, които си се хващат за щипките. и за Рос, който е ракът на Рейчъл.
за Тя и Той.
за Ние.
за вечната надежда, че тя, любовТА, е ей там, зад ъгъла.
за шунката и омлета.
но всъщност може би нещата изобщо не стоят така.
всъщност всеки един от тези идеали може да е напълно истински, но с една малка разлика в сценария.
може Тя да избере Той. а Той да избере Нея.
кой е казал, че идеалите винаги водят до щастлив край ?
сряда, 14 април 2010 г.
carpe diem.
щом ти се пише, грабни лист и химикалка. майната й на клавиатурата, този страстоубиец.
щом ти се говори с някого, обади му се. изведи го. говори му с очи, с ръце, със сърце.
щом ти се пие, вдигай тостове. за хората, които обичаш и те обичат. за момчетата. за карлсон, който живее на покрива.
щом ти се ядат палачинки, сложи тигана на котлона. експериментирай. дели. пръскай със сметана нечий нос.
щом ти се прегръща, обвий ръцете си около някого. покажи на шейла, плюшеното мече, което ти купиха, когато беше на шест, че можеш да си позволиш една вечер от "живота ти на голям" и да го посветиш на него. посвети останалите на някого.
щом ти се пее, пей. крещи. танцувай. по средата на улицата, по средата на разговора, по средата на животът ти, който сякаш е излязъл от контрол.
щом ти се пътува, хвани следващия влак. остави се на съдбата. наблюдавай капките дъжд - вали само отляво. позволи на някой странник да ти разкаже историята си.
щом ти се мълчи, слушай. не е нужно да споделяш с някого, за да му позволиш със съществуването си да огласи мълчанието, което се е загнездило в гърдите ти.
щом ти се тича, избягай. движи се до изнемога, до спазми на краката, до без дъх. а после позволи на някой да те прибере обратно.
щом ти се целува, действай. опознавай устни, извивки и вкусове. целувай с душата си. целувай мигли в мигли и носле в носле.
щом ти се смее, позволи си го. в неподходящ момент и на неподходящо място. шумно, звънко, скандално. ще удължи живота ти. а смехът е заразен.
щом ти се обича, обичай. подарявай се. раздавай. изтръпвай. като в книгите, песните и филмите. както само ти си можеш. истински, лудо, дълбоко.
щом ти се живее, живей. сега. утре. вдругиден. без планове, с грешки, с падения и летежи, с хора и с пухкави топчици. научих, че Поривите правят от съществуването смисъл. слушай сърцето си. следвай сърцето си. не забравяй сърцето си.
~~~
щом искаш да бъдеш с мен, бъди.
oh, scratch that.
щом ти се говори с някого, обади му се. изведи го. говори му с очи, с ръце, със сърце.
щом ти се пие, вдигай тостове. за хората, които обичаш и те обичат. за момчетата. за карлсон, който живее на покрива.
щом ти се ядат палачинки, сложи тигана на котлона. експериментирай. дели. пръскай със сметана нечий нос.
щом ти се прегръща, обвий ръцете си около някого. покажи на шейла, плюшеното мече, което ти купиха, когато беше на шест, че можеш да си позволиш една вечер от "живота ти на голям" и да го посветиш на него. посвети останалите на някого.
щом ти се пее, пей. крещи. танцувай. по средата на улицата, по средата на разговора, по средата на животът ти, който сякаш е излязъл от контрол.
щом ти се пътува, хвани следващия влак. остави се на съдбата. наблюдавай капките дъжд - вали само отляво. позволи на някой странник да ти разкаже историята си.
щом ти се мълчи, слушай. не е нужно да споделяш с някого, за да му позволиш със съществуването си да огласи мълчанието, което се е загнездило в гърдите ти.
щом ти се тича, избягай. движи се до изнемога, до спазми на краката, до без дъх. а после позволи на някой да те прибере обратно.
щом ти се целува, действай. опознавай устни, извивки и вкусове. целувай с душата си. целувай мигли в мигли и носле в носле.
щом ти се смее, позволи си го. в неподходящ момент и на неподходящо място. шумно, звънко, скандално. ще удължи живота ти. а смехът е заразен.
щом ти се обича, обичай. подарявай се. раздавай. изтръпвай. като в книгите, песните и филмите. както само ти си можеш. истински, лудо, дълбоко.
щом ти се живее, живей. сега. утре. вдругиден. без планове, с грешки, с падения и летежи, с хора и с пухкави топчици. научих, че Поривите правят от съществуването смисъл. слушай сърцето си. следвай сърцето си. не забравяй сърцето си.
~~~
щом искаш да бъдеш с мен, бъди.
oh, scratch that.
неделя, 11 април 2010 г.
pain in the ass.
Яна каза "i dare u" и аз се отзовах. както винаги.
причините да си нямам приятел [ ;d ] :
1. поправям хората относно граматическите правила, лексикалните, пунктуационните ... и начина, по който изговарят думите.
2. в свободното си време убивам моменти. най - вече романтични.
3. обичам да дразня, за спорта.
4. косата ми е лилава. никой ли не ви е споменавал, че не трябва да се доверявате на момиче с лилава коса ?
5. имам си тайна колекция от всички възможни страхове във всички възможни разновидности ...
6. ... преувеличавам.
7. драматизирам.
8. изкарвам извън нерви.
9. повтарям разни думи и изрази, защото съм решила, че ме радват.
10. random думата ми е "текила".
11. пея. много. твърде много. много много. [а не мога.]
12. обичам нещата да стават така, както ги искам.
13. когато нещата не стават така, както искам, се цупя.
14. когато цупенето не помага, манипулирам.
15. манипулирам много добре.
16. винаги съм права.
17. косата ми никога не стои като хората.
18. имам гневни изблици.
19. Мимс не дели храна. и обич.
20. да. аз съм момичето, което пресича неправилно. което яде постоянно, особено сладки работи. което говори твърде бързо и не винаги осъзнавате какво се опитва да ви каже. което ще ви забърка в поне една каша и ще ви накара да повярвате в съдбата. което плаче от щастие и от вятър. което е глуповато и ви усмихва, докато все още сте му бесни.
21. i'm pain in the ass.
p.s.
22. противно на всякакъв вид логика ... съм луничава.
причините да си нямам приятел [ ;d ] :
1. поправям хората относно граматическите правила, лексикалните, пунктуационните ... и начина, по който изговарят думите.
2. в свободното си време убивам моменти. най - вече романтични.
3. обичам да дразня, за спорта.
4. косата ми е лилава. никой ли не ви е споменавал, че не трябва да се доверявате на момиче с лилава коса ?
5. имам си тайна колекция от всички възможни страхове във всички възможни разновидности ...
6. ... преувеличавам.
7. драматизирам.
8. изкарвам извън нерви.
9. повтарям разни думи и изрази, защото съм решила, че ме радват.
10. random думата ми е "текила".
11. пея. много. твърде много. много много. [а не мога.]
12. обичам нещата да стават така, както ги искам.
13. когато нещата не стават така, както искам, се цупя.
14. когато цупенето не помага, манипулирам.
15. манипулирам много добре.
16. винаги съм права.
17. косата ми никога не стои като хората.
18. имам гневни изблици.
19. Мимс не дели храна. и обич.
20. да. аз съм момичето, което пресича неправилно. което яде постоянно, особено сладки работи. което говори твърде бързо и не винаги осъзнавате какво се опитва да ви каже. което ще ви забърка в поне една каша и ще ви накара да повярвате в съдбата. което плаче от щастие и от вятър. което е глуповато и ви усмихва, докато все още сте му бесни.
21. i'm pain in the ass.
p.s.
22. противно на всякакъв вид логика ... съм луничава.
неделя, 4 април 2010 г.
hundred minus one day.
не е достатъчно да си с някого, за да спреш да се чувстваш самотен.
смисълът е другаде.
смисълът е в това, че сладоледът е два пъти по - вкусен, когато има кой да ти се засмее на петънцето на върха на носа ти.
смисълът е в това, че шоколадът е два пъти повече, когато изчезва едва за секунди, начупен на парченца от два чифта ръце.
смисълът е в това, че падащите звезди са два пъти по - красиви, когато има на кого да посветиш своето желание.
смисълът е в това, че книгите са два пъти по - интригуващи, когато има при кого да изтичаш и да прочетеш на глас любимите си цитати.
смисълът е в това, че филмите са два пъти по - омагьосващи, когато има кого да стреснеш с избухващото вълнение "о, това е един от любимите ми моменти !".
смисълът е в това, че музиката е два пъти по - докосваща, когато още някой крещи с теб текстовете на песните. и кой понякога да ги бърка, за да му се усмихнеш по средата на припева.
смисълът е в това, че си два пъти по - смел, когато има кой да пъхне топка доверие в десния ти джоб.
смисълът е в това, че ... всичко е два пъти по - хубаво, когато е споделено.
пък аз все още търся.
четвъртък, 1 април 2010 г.
i can't remember our last kiss.
dr. Meredith Grey: i can't, i can't remember our last kiss. all i could think about was, "i'm going to die today and i can't remember our last kiss," which is pathetic. but the last time we were together and happy, i ... want to be able remember that, and i can't, Derek. i can't remember.
dr. Derek Shepherd: i'm glad u didn't die today.
*starts to leave but stops*
dr. Derek Shepherd: it was a thursday morning, u were wearing that ratty little "dartmouth" t - shirt u look so good in, the one with the hole in the back of the neck. u'd just washed ur hair and u smelled like some kind of ... flower. i was running late for surgery. u said u were going to see me later, and u leaned to me, u put ur hand on my chest and u kissed me. soft. it was quick. kind of like a habit. u know, like we'd do it everyday for the rest of our lives. and u went back to reading the newspaper and i went to work. that was the last time we kissed.
*Derek starts to leave*
dr. Meredith Grey: lavender. my hair smelled like lavender ... from my conditioner.
dr. Derek Shepherd: lavender. huh.
*smiles then leaves*
***
i can't remember our last kiss.
dr. Derek Shepherd: i'm glad u didn't die today.
*starts to leave but stops*
dr. Derek Shepherd: it was a thursday morning, u were wearing that ratty little "dartmouth" t - shirt u look so good in, the one with the hole in the back of the neck. u'd just washed ur hair and u smelled like some kind of ... flower. i was running late for surgery. u said u were going to see me later, and u leaned to me, u put ur hand on my chest and u kissed me. soft. it was quick. kind of like a habit. u know, like we'd do it everyday for the rest of our lives. and u went back to reading the newspaper and i went to work. that was the last time we kissed.
*Derek starts to leave*
dr. Meredith Grey: lavender. my hair smelled like lavender ... from my conditioner.
dr. Derek Shepherd: lavender. huh.
*smiles then leaves*
***
i can't remember our last kiss.
вторник, 16 март 2010 г.
безтебие
[ и всичко в мене тъне във безтебие. ]
прокарах тънка линия през живота си
и кръстих двете половини -
смисъл именувах аз едната,
а другата - безтебие наричам.
и моливът ми честичко се чупеше,
следи остави лекото треперене.
и неведнъж, заобикайляйки забраните,
при теб се връщах. само до разсъмване.
очите си превързах с гордостта си,
слуха - с безумната самозаблуда,
изхвърлих водните боички с цветовете ти
и за поривите станах глуха.
животът ми живее от безсмислици,
от сънища, копнежи и диханието ти,
от самоубийствата, наричани завръщане
там, където нищо не оставихме.
прокарах тънка линия през живота си
и кръстих двете половини -
смисъл именувах аз едната,
а другата - безтебие наричам.
и моливът ми честичко се чупеше,
следи остави лекото треперене.
и неведнъж, заобикайляйки забраните,
при теб се връщах. само до разсъмване.
очите си превързах с гордостта си,
слуха - с безумната самозаблуда,
изхвърлих водните боички с цветовете ти
и за поривите станах глуха.
животът ми живее от безсмислици,
от сънища, копнежи и диханието ти,
от самоубийствата, наричани завръщане
там, където нищо не оставихме.
неделя, 7 март 2010 г.
the way that we feel might have to be sacrificed.
затворих вратата, за да не чувам какво се случва в съседните стаи.
изключих телевизора, за да не чувам как светът съществува.
затворих прозореца, за да не чувам как умират звездите.
изключих радиото, за да не чувам как треперят гласовете, когато пеят за любов.
загасих лампата, за да прибера грижливо сълзите си под кремавата възглавница. запалих внимателно онази свещ във формата на луничка и се загледах в трептенето на сенките. изрязах ни от хартия - малки и несъразмерни. поиграх си с нас, както направи и съдбата. а накрая не забравих и да си изгоря сърцето. размазах пепелта му върху един лист и той стана сив. като светът ми.
сенките са скучни. те са просто отражение на нещо истинско. като маските ми. като спомените ми. като мечтите ми. като чашата с вода, в която се оглеждат тефтерите ми и се чудят кога ще спра да ги давя в мъката си. като кутията с писма.
оставих свещта самотно да гасне в малкото й дадено пространство. беше закотвена там - в единия край на бюрото ми. нищо не я докосваше. беше самотна и недосегаема, самотна, но недосегаема, недосегаема, но самотна. кого го интересува къде искат да бъдат предметите ? аз я оставих там, защото ми харесват отблясъците върху светлото дърво. ръцете ми я направляват, а хората ги направляват житейските обрати.
хайде да поиграем на "трябва да" ! трябва да си мълча. за да не ме чуят съседите. да не ми чуят песните. и да не им научат текстове. за да не ме чуят близките ми по съседните стаи. и да не ми научат историите. за да не се чуя сама. и да науча истината.
когато остана напълно сама, ще имам достатъчно време за говорене.
сега притежавам единствено тишината ни.
изключих телевизора, за да не чувам как светът съществува.
затворих прозореца, за да не чувам как умират звездите.
изключих радиото, за да не чувам как треперят гласовете, когато пеят за любов.
загасих лампата, за да прибера грижливо сълзите си под кремавата възглавница. запалих внимателно онази свещ във формата на луничка и се загледах в трептенето на сенките. изрязах ни от хартия - малки и несъразмерни. поиграх си с нас, както направи и съдбата. а накрая не забравих и да си изгоря сърцето. размазах пепелта му върху един лист и той стана сив. като светът ми.
сенките са скучни. те са просто отражение на нещо истинско. като маските ми. като спомените ми. като мечтите ми. като чашата с вода, в която се оглеждат тефтерите ми и се чудят кога ще спра да ги давя в мъката си. като кутията с писма.
оставих свещта самотно да гасне в малкото й дадено пространство. беше закотвена там - в единия край на бюрото ми. нищо не я докосваше. беше самотна и недосегаема, самотна, но недосегаема, недосегаема, но самотна. кого го интересува къде искат да бъдат предметите ? аз я оставих там, защото ми харесват отблясъците върху светлото дърво. ръцете ми я направляват, а хората ги направляват житейските обрати.
хайде да поиграем на "трябва да" ! трябва да си мълча. за да не ме чуят съседите. да не ми чуят песните. и да не им научат текстове. за да не ме чуят близките ми по съседните стаи. и да не ми научат историите. за да не се чуя сама. и да науча истината.
когато остана напълно сама, ще имам достатъчно време за говорене.
сега притежавам единствено тишината ни.
сряда, 3 март 2010 г.
Replay
нещо, написано от Биляна Тодорова [a.k.a. моята Блуп] и посветено на мен, което преобърна вътрешня ми свят и го разчувства до тайни усмивки.
…Всеки път, когато си отидеш.
Всеки път, когато спре света.
Всеки път, когато нямам сили.
Всеки път, когато продължа.
…Всеки път, когато оживея.
Всеки път, когато ме ранят.
Всеки път, когато в друг се влея.
Всеки път, когато пак горя.
…Всеки път, когато имам вяра.
Всеки път, когато ме е страх.
Всеки път, когато се предавам.
Всеки път, когато те предам.
…Всеки път – ти винаги се връщаш.
Всеки път. Ти винаги си там.
И всеки път след теб се преобръщам.
…И всеки път не мога да те спра.
понеделник, 1 март 2010 г.
nobody knows it but u've got a secret smile and u use it only for me.
пролет е.
пролет е в тихите уютни светли сутрини.
пролет е в топлите ветрове и внезапните дъждове.
пролет е в skittles - ите, които ям, говорейки с Яна по телефона, редувайки ги с хлипане.
пролет е в омекотителя ни за пране, който като че ли най - вече през март, април, май и юни е толкова натрапчиво цветен.
пролет е в маркера, с който Марти пише "мече" върху дясната ми ръка.
пролет е в Блуп, която се смее слънчогледово в телефонната слушалка.
пролет е в песента, която ми докарва пеперудки в корема.
пролет е в специалните разноцветни мартенички, които всички окачиха на лявата ми ръка.
пролет е в червено - бяло - кестенявата плитка, която Лили ми направи.
пролет е в мен. и в дните ми. и в малкия ми хаотичен свят.
p.s. разглези ме с присъствието си.
пролет е в тихите уютни светли сутрини.
пролет е в топлите ветрове и внезапните дъждове.
пролет е в skittles - ите, които ям, говорейки с Яна по телефона, редувайки ги с хлипане.
пролет е в омекотителя ни за пране, който като че ли най - вече през март, април, май и юни е толкова натрапчиво цветен.
пролет е в маркера, с който Марти пише "мече" върху дясната ми ръка.
пролет е в Блуп, която се смее слънчогледово в телефонната слушалка.
пролет е в песента, която ми докарва пеперудки в корема.
пролет е в специалните разноцветни мартенички, които всички окачиха на лявата ми ръка.
пролет е в червено - бяло - кестенявата плитка, която Лили ми направи.
пролет е в мен. и в дните ми. и в малкия ми хаотичен свят.
p.s. разглези ме с присъствието си.
понеделник, 22 февруари 2010 г.
от носталгия към забравеното.
или иначе казано - из архивите.
***
понякога късно вечер,
когато минувачите са притихнали,
за да се целуват по пейките
и да дразнят луната,
че е сама в центъра на нищото,
а пък слънцето все й бяга ...
... се сещам за теб.
друг път в разгара
на лежерния следобед,
малко след като мине камионът,
който доставя мляко на магазина под нас
и точно преди съседката да се разплаче
докато отключва входната врата,
защото мъжът й й изневерява с миналото ...
... ми се ще да те чуя.
често когато сутрин ме събуди
опашката на котарака ми,
който е недоволен, че не му обръщам внимание
и ми е сърдит отдавна, че спрях
да говоря с животните
още щом навърших шест и половина
... ми се ще да ми се усмихнеш ...
и да ме питаш как съм.
да прокараш пръсти през косата ми
и за момент отново да се излъжа,
че все пак някога, някъде
ни е имало.
***
препрочитам писмото ти до намачкване на краищата и изветряване на парфюма ти.
и всеки път откривам по нещо ново.
***
думи, думи, думи. навсякъде.
понякога ги режеше от вестника или съчиняваше свои собствени кръстословици с такива, които означаваха много за нея. лепеше ги на хладилника, правеше си цели табла, по цяла седмица се въртеше около едни и същи срички.
беше способна да побере и двамата, всеки един от спомените им, всяка искра емоция ... в една единствена дума.
записваше ги по ръцете си, на тефтера до телефона, на тетрадката на нощното шкафче. будеше го, бълнувайки ги насред сънищата си.
те бяха в нея и тя беше в тях.
една сутрин намери бележка на масата. на гърба на рецептата за торта, която искаше да приготви за рождения му ден със ситен, но четлив почерк бяха написани набързо две изречение: "нямаш нужда от мен. пази се.". като пред излизане.
... тишина, тишина, тишина. навсякъде. най - вече в сърцето.
***
харесвам паметта си - избирателна. може би всеки човек помни така, а може и просто да съм намерила своя начин.
деля живота си на две части - преди да заменя оборище с редута и след това. и от първия период помня твърде малко.
помня смеха на единия ми дядо и любовта към кафето на другия ми. помня как изглеждаше стаята на мен и сестра ми малко преди свечеряване. помня, че непрестанно имахме гости и домашни любимци. помня как баща ми сваляше бижутата си преди да влезе в банята и как мацваше нослето ми с пяната си за бръснене. помня Гаргантюа, Красавицата, Пейшънс, Крейзи и Фиона. помня, че мама жертва пръста си до голяма рана и посиняване само за да не ме разстрои, че е подплашила едно от уличните ми котета. помня ритуала за лека нощ - "обичам ви." / "и ние много.". помня, че редях пъзел в стаятата на мама и тати, когато за първи път разбрах, че съм загубила близък. помня и одеколона върху възглавницата ми, седмици наред. помня онази вечер в люлин и "искам да знаеш, че те обичам, каквото и да става.". пък то много стана след това. помня.
а паметта ми е изтрила много от вечерите. и завоите. и паданията.
и после наново. опознавах, преподреждах, пребоядисвах нова стая. и се възползвах от преместването, за да изхвърлям. приятно ми е, аз съм Мимс Михайлова и повече няма да се оставя да бъда обичана. защото най - чистият и вдъхновяващ ме пример за любов рухна. а аз бях достатъчно малка, за да почувствам преди да разбера.
разделих миналото си на две отделни части в лятото на айряните и опаковането след четвърти клас. и всяка моя си епоха помня в различни гами и наситеност на събитията.
странно, нали ? хората са измислили снимките, писмата, видео записите, дневниците, аудио записите, хронологиите ... и какво ли още не. за да не забравят. а аз побирам в паметта си именно онези малки подробности, които не бих могла да ви опиша.
нито с картина, нито с дума, нито със звук.
***
понякога късно вечер,
когато минувачите са притихнали,
за да се целуват по пейките
и да дразнят луната,
че е сама в центъра на нищото,
а пък слънцето все й бяга ...
... се сещам за теб.
друг път в разгара
на лежерния следобед,
малко след като мине камионът,
който доставя мляко на магазина под нас
и точно преди съседката да се разплаче
докато отключва входната врата,
защото мъжът й й изневерява с миналото ...
... ми се ще да те чуя.
често когато сутрин ме събуди
опашката на котарака ми,
който е недоволен, че не му обръщам внимание
и ми е сърдит отдавна, че спрях
да говоря с животните
още щом навърших шест и половина
... ми се ще да ми се усмихнеш ...
и да ме питаш как съм.
да прокараш пръсти през косата ми
и за момент отново да се излъжа,
че все пак някога, някъде
ни е имало.
***
препрочитам писмото ти до намачкване на краищата и изветряване на парфюма ти.
и всеки път откривам по нещо ново.
***
думи, думи, думи. навсякъде.
понякога ги режеше от вестника или съчиняваше свои собствени кръстословици с такива, които означаваха много за нея. лепеше ги на хладилника, правеше си цели табла, по цяла седмица се въртеше около едни и същи срички.
беше способна да побере и двамата, всеки един от спомените им, всяка искра емоция ... в една единствена дума.
записваше ги по ръцете си, на тефтера до телефона, на тетрадката на нощното шкафче. будеше го, бълнувайки ги насред сънищата си.
те бяха в нея и тя беше в тях.
една сутрин намери бележка на масата. на гърба на рецептата за торта, която искаше да приготви за рождения му ден със ситен, но четлив почерк бяха написани набързо две изречение: "нямаш нужда от мен. пази се.". като пред излизане.
... тишина, тишина, тишина. навсякъде. най - вече в сърцето.
***
харесвам паметта си - избирателна. може би всеки човек помни така, а може и просто да съм намерила своя начин.
деля живота си на две части - преди да заменя оборище с редута и след това. и от първия период помня твърде малко.
помня смеха на единия ми дядо и любовта към кафето на другия ми. помня как изглеждаше стаята на мен и сестра ми малко преди свечеряване. помня, че непрестанно имахме гости и домашни любимци. помня как баща ми сваляше бижутата си преди да влезе в банята и как мацваше нослето ми с пяната си за бръснене. помня Гаргантюа, Красавицата, Пейшънс, Крейзи и Фиона. помня, че мама жертва пръста си до голяма рана и посиняване само за да не ме разстрои, че е подплашила едно от уличните ми котета. помня ритуала за лека нощ - "обичам ви." / "и ние много.". помня, че редях пъзел в стаятата на мама и тати, когато за първи път разбрах, че съм загубила близък. помня и одеколона върху възглавницата ми, седмици наред. помня онази вечер в люлин и "искам да знаеш, че те обичам, каквото и да става.". пък то много стана след това. помня.
а паметта ми е изтрила много от вечерите. и завоите. и паданията.
и после наново. опознавах, преподреждах, пребоядисвах нова стая. и се възползвах от преместването, за да изхвърлям. приятно ми е, аз съм Мимс Михайлова и повече няма да се оставя да бъда обичана. защото най - чистият и вдъхновяващ ме пример за любов рухна. а аз бях достатъчно малка, за да почувствам преди да разбера.
разделих миналото си на две отделни части в лятото на айряните и опаковането след четвърти клас. и всяка моя си епоха помня в различни гами и наситеност на събитията.
странно, нали ? хората са измислили снимките, писмата, видео записите, дневниците, аудио записите, хронологиите ... и какво ли още не. за да не забравят. а аз побирам в паметта си именно онези малки подробности, които не бих могла да ви опиша.
нито с картина, нито с дума, нито със звук.
четвъртък, 18 февруари 2010 г.
всичко си имам
лежеше на гърдите му и чуваше една прекрасна мелодия от ритъма на две сърца и тихите въздишки на две слели се дихания.
прашинките спокойно се носеха надолу. сякаш имаха цялото време на света. сякаш това падане са чакали цял живот и искат да му се насладят до последния момент. сякаш танцуваха една с друга. сякаш правеха някакъв свой си ритуал с надеждата да привлекат дъжд. сякаш не искаха да нарушават спокойствието им. сякаш, сякаш, сякаш ...
сякаш светът беше спрял. имаха си само едно легло, няколко лъча светлина, пробили си път през лилавите завеси, едната прашинка, кацнала на бузата й и другите две, наместили се в косите му. сякаш се имаха само един друг - имаха ръцете си, една в друга, брадичката му, зарината в косите й, бузата й, допряна до гърдите му. сякаш имаха само този момент и звънкото мълчание на устните й, приказният пламък в очите му.
сякаш за миг ...
си имаха всичко.
прашинките спокойно се носеха надолу. сякаш имаха цялото време на света. сякаш това падане са чакали цял живот и искат да му се насладят до последния момент. сякаш танцуваха една с друга. сякаш правеха някакъв свой си ритуал с надеждата да привлекат дъжд. сякаш не искаха да нарушават спокойствието им. сякаш, сякаш, сякаш ...
сякаш светът беше спрял. имаха си само едно легло, няколко лъча светлина, пробили си път през лилавите завеси, едната прашинка, кацнала на бузата й и другите две, наместили се в косите му. сякаш се имаха само един друг - имаха ръцете си, една в друга, брадичката му, зарината в косите й, бузата й, допряна до гърдите му. сякаш имаха само този момент и звънкото мълчание на устните й, приказният пламък в очите му.
сякаш за миг ...
си имаха всичко.
вторник, 9 февруари 2010 г.
the most i can do for my friend is simply be his friend.
днес ми се случи нещо вълшебно. както когато преди две седмици направих на моето най - близко същество книжка, посветена на причините, поради които я обичам ... днес получих моя собствена в отговор. и тъй като нали го водят месец на любовта ... и нищо, че не вярвам във февруари. и нищо, че за мен 14 - ти е просто рожденият ден на котарака ми ... ще ви подаря късче любов. пък нека ви усмихне. и поради липса на чернови ще ви прочета на глас [или поне би ми се искало] парченцето обич, посветено на мен.
и в разгара на всичките тези цветя и сърчица се замислих колко рядко хората изброяват най - простите причини да обичат някого. най - личните. най техни си.
i dare u to do the same.
а този пост - to be continued ...
"Обичам те, защото ...
* Винаги можеш да ме накараш да се усмихна.
* Ми говориш несвързани неща в час по френски, и дори да ти казвам да млъкнеш, се смея наум.
* Винаги ти се ходи с мен в Борисовата.
* Можем да сме заедно постоянно и темите ни за разговор няма да свършат.
* Знаеш повече реплики от филми, дори от самите актьори.
* Своге с лешници е нашият шоколад.
* Винаги пиеш Queen's с вишна, а аз със зелена ябълка и си четем капачките на глас и се смееш. [както винаги]
* ВИНАГИ ме подкрепяш.
* С теб прекарах едно незабравимо лято.
* Си сладка и мъничка.
* Натали Портмън само може да ти завижда на големите кафяви очи.
* Винаги казваш каквото мислиш.
* Си единственият човек, чието есе Къцева е чела на глас без ирония.
* Си Мими.
* Само с едно споглеждане се разбираме. ;d
* Ме накара да вървя от Плиска до Орлов и ни заваля на половината път и щях да те убия, все пак ми остана страхотен спомен.
* Зеленото е твоят цвят.
* Излизаше на студа в голямото с мен, само за да видя Някого.
* Си прекрасна когато си усмихната.
* Пишеш страхотно и един ден ще ни даваш ВИП билети за постановките ти.
* На теб мога да кажа всичко и знам, че ще ме разбереш и подкрепиш.
Защото ти си най - яката най - добра приятелка и искам всеки път като си тъжна да препрочиташ какво съм ти написала и да знаеш, че ще съм до теб каквото и да стане.
ОБИЧАМ ТЕ!"
и в разгара на всичките тези цветя и сърчица се замислих колко рядко хората изброяват най - простите причини да обичат някого. най - личните. най техни си.
i dare u to do the same.
а този пост - to be continued ...
неделя, 7 февруари 2010 г.
and just for the record.
искам си Миговете.
когато тя хареса моята Преходност и събуди наново страстта ми към писането.
когато тя ме накара да не отида на класното по литература и вместо това бяхме на ледената пързалка, за да снима хората.
когато тя каза, че съм като изкарана от някоя песен или филм и постоянно се чуди това прекрасно ли е или, всъщност, ужасно.
когато той ми каза, че полудявам, а аз отвърнах, че отдавна съм луда.
когато освен всичко останало, имаше и Мечо Пух.
когато той ме спаси, питайки ме от коя планета съм.
когато и той мен.
когато те ми се караха по телефона само защото не съм отишла с тях.
когато чудото ми не траеше само девет дни.
когато изчетох онзи блог, познавайки го.
когато тя ми писа цели шест sms - а пожелание за рождения ден и позна, че бях в автобуса.
когато гледахме изгрева над езерото и като че ли никой не искаше нищо да каже, за да не развали момента.
когато той слезе от влака, а аз се качих.
когато тя ми обясняваше за онази своя ужасна среща, но аз не можех да се нарадвам, че беше първият път, когато ме нарече своя най - добра приятелка.
когато за първи път след повече от половин година се разплаках на онази пейка, а тя знаеше
точно какво да ми каже.
когато ходехме пеша спирка след спирка и тя ме накара да осъзная колко много значат постовете ми за нея.
когато не исках да ме чуе да плача, но това сбогом звучеше твърде истинско.
когато той ми каза, че ме харесва в три сутринта.
когато той ми изчете онази приказка на глас.
когато той ми пя. само за мен.
когато мислех, че и то ще ме изостави и в този момент то ме погледна и въздъхна върху коремчето ми.
когато той ми обясняваше късно вечерта по телефона защо точно аз.
когато тя ме гушна пред изхода на метрото, остави ме да плача, а след това ми каза, че изглеждам ужасно.
макар повечето неща вече да не значат нищо или пък никога да не са значели ...
... искам си Миговете. да ги вкусвам, да ги вдишвам, да ги преживявам, да ги обичам, да ги помня, да ги чувствам.
да живея.
сряда, 3 февруари 2010 г.
безпътни
на Лили, защото се привързва както пингвините.
винаги ме е било страх
да се вглеждам в картите
и нейде сред магистралите,
тесните и широки граници,
сините и кафеви сълзи
да виждам прозиращите стъпки
на хиляди хора,
вървели дълго
или едва пристъпяли,
споделили пътя си
или построили го сами.
но няма нищо по - тъжно
от точката, спряла в центъра
на нищото, спряла във времето
и пространството, вкаменена
от безметежната бързина на чувствата.
и сякаш държа в ръцете си
рентгенова снимка на хора
с принадлежащи си души,
намиращи се на една километрична въздишка
разстояние.
винаги ме е било страх
да се вглеждам в картите
и нейде сред магистралите,
тесните и широки граници,
сините и кафеви сълзи
да виждам прозиращите стъпки
на хиляди хора,
вървели дълго
или едва пристъпяли,
споделили пътя си
или построили го сами.
но няма нищо по - тъжно
от точката, спряла в центъра
на нищото, спряла във времето
и пространството, вкаменена
от безметежната бързина на чувствата.
и сякаш държа в ръцете си
рентгенова снимка на хора
с принадлежащи си души,
намиращи се на една километрична въздишка
разстояние.
сряда, 27 януари 2010 г.
je vis notre amour, en solitaire.
на Блуп, защото е ангел и си имаме всичко.
дъх на лято, пренаситен
с череши. и също
ванилия. и също
кокос.
неспокойно момиче с плахи стъпки
обикаляше около една гара
и търсеше пътя си.
щеше да й отива ръчен часовник,
да го изважда от време на време
и да мери вечността.
най - интересното й качество
бе фактът, че може
бързо да обръща думи наобратно.
най - голямото й постижение
беше присъствието на тази гара
и простичкият факт, че е останала.
имаше цветна рокля,
разказваща историята
на две звездички и една луна
и може би как често се получава така,
че някак различното
е също и излишно.
момичето с очи рисуваше ...
син влак на релсите.
и момче на прозореца.
и как й се усмихваше
по онзи специален свой
"обичам те" начин.
тъжно момиче с тежки стъпки
обикаляше около една гара
и чакаше вярата й да свърши.
дъх на лято, пренаситен
с череши. и също
ванилия. и също
кокос.
неспокойно момиче с плахи стъпки
обикаляше около една гара
и търсеше пътя си.
щеше да й отива ръчен часовник,
да го изважда от време на време
и да мери вечността.
най - интересното й качество
бе фактът, че може
бързо да обръща думи наобратно.
най - голямото й постижение
беше присъствието на тази гара
и простичкият факт, че е останала.
имаше цветна рокля,
разказваща историята
на две звездички и една луна
и може би как често се получава така,
че някак различното
е също и излишно.
момичето с очи рисуваше ...
син влак на релсите.
и момче на прозореца.
и как й се усмихваше
по онзи специален свой
"обичам те" начин.
тъжно момиче с тежки стъпки
обикаляше около една гара
и чакаше вярата й да свърши.
понеделник, 25 януари 2010 г.
никога не съм аз.
обичам да ми въздишаш на коремчето.
не спирай,
моля.
~~~
понякога ми се иска да не бях от епизодичните герои.
понякога ми се иска да беше останала. ти също.
понякога си представям, че тази приказка е посветена на мен. че на гърба на корицата на онзи роман пише нещо, което само аз бих разбрала. че моите реплики в пиесата са най - важните. че се крия някъде между редовете.
понякога ми се иска да не бях от епизодичните герои.
и някой да оставаше след края на серията.
уви.
не спирай,
моля.
~~~
понякога ми се иска да не бях от епизодичните герои.
понякога ми се иска да беше останала. ти също.
понякога си представям, че тази приказка е посветена на мен. че на гърба на корицата на онзи роман пише нещо, което само аз бих разбрала. че моите реплики в пиесата са най - важните. че се крия някъде между редовете.
понякога ми се иска да не бях от епизодичните герои.
и някой да оставаше след края на серията.
уви.
сряда, 20 януари 2010 г.
we had made a wish that we would be missed if one or another just did not exist
свивам се на топка,
притихнала, неспокойна,
с включен защитен механизъм
като малко таралежче
на дъното на чувствителността си.
~~~
пак започна да пише писма
и да ги пуска в кутията.
"неизпратени", гласи капакът.
пак всяка нощ ляга да спи
и се надява сами да стигнат до теб,
съдбата да не ви е забравила.
а на сутринта ...
... да я събуди отговор.
~~~
отидох до банята, за да проверя как е косата ми.
рошаво ми е.
~~~
любовта й не е само един цвят. тя е гама. тя е дъга. тя е смесица от водни боички. от темперни боички. от crayons. от кохинор.
любовта й няма посока. юг я кара да си припомня, изток - напомня й за морето, запад - дом, север - завършеци.
любовта й не притежава никакви физични характеристики - не тежи на никого, няма плътност и не може да бъде видяна [същественото е невидимо за очите], не е разтворима във вода.
любовта й притежава безброй много вкусове. има си захарен памук. и ванилия, белгийска ванилия с бисквити и шоколад. а когато навън всичко е заспало напомня на топла мусака, направо от тавата.
любовта й мирише на желирани бонбони. или пък беше на лилиум. защо не и на самотност.
любовта й се лута между непостоянство, непреходност, вятърничество и вечност.
единствената константа на любовта й е, че е твоя.
~~~
Кати каза: ти си нещотърсач.
просто търся някого. понякога.
притихнала, неспокойна,
с включен защитен механизъм
като малко таралежче
на дъното на чувствителността си.
~~~
пак започна да пише писма
и да ги пуска в кутията.
"неизпратени", гласи капакът.
пак всяка нощ ляга да спи
и се надява сами да стигнат до теб,
съдбата да не ви е забравила.
а на сутринта ...
... да я събуди отговор.
~~~
отидох до банята, за да проверя как е косата ми.
рошаво ми е.
~~~
любовта й не е само един цвят. тя е гама. тя е дъга. тя е смесица от водни боички. от темперни боички. от crayons. от кохинор.
любовта й няма посока. юг я кара да си припомня, изток - напомня й за морето, запад - дом, север - завършеци.
любовта й не притежава никакви физични характеристики - не тежи на никого, няма плътност и не може да бъде видяна [същественото е невидимо за очите], не е разтворима във вода.
любовта й притежава безброй много вкусове. има си захарен памук. и ванилия, белгийска ванилия с бисквити и шоколад. а когато навън всичко е заспало напомня на топла мусака, направо от тавата.
любовта й мирише на желирани бонбони. или пък беше на лилиум. защо не и на самотност.
любовта й се лута между непостоянство, непреходност, вятърничество и вечност.
единствената константа на любовта й е, че е твоя.
~~~
Кати каза: ти си нещотърсач.
просто търся някого. понякога.
сряда, 13 януари 2010 г.
понеделник, 11 януари 2010 г.
hello, stranger.
винаги ми се е струвало интригуващо да наблюдавам непознати хора. мимиките им, жестовете, погледите, думите. съчинявам си миналото им, предполагам за настоящето и силно се надявам бъдещето да им поднесе нещо, което да ги направи щастливи.
и докато се прибирахме в петък с Янч, пеейки, хилейки се и замервайки едно момче с билетчета, наблюдавах един мъж, който просто искаше да говори. да покаже една снимка и да обясни какво значи тя за него. и, ей така, за миг, ми се прищя просто да седна до него и да го изслушам, да го питам кои са останалите хора на снимката. защо вече не се разбира с брат си. хубавото момиче дъщеря му ли е. наистина ли любимият му цвят е синьо. и както с всички непознати, аз просто запечатах един поглед и интонацията на глас, който най - вероятно никога повече няма да чуя. и си тръгнах.
и, ей така, за миг ми се прииска да беше там. просто за да кажа всичко това на някого.
[може би там е проблемът. говоря твърде много и неразбираемо дори за себе си. но имам толкова за казване.]
и докато се прибирахме в петък с Янч, пеейки, хилейки се и замервайки едно момче с билетчета, наблюдавах един мъж, който просто искаше да говори. да покаже една снимка и да обясни какво значи тя за него. и, ей така, за миг, ми се прищя просто да седна до него и да го изслушам, да го питам кои са останалите хора на снимката. защо вече не се разбира с брат си. хубавото момиче дъщеря му ли е. наистина ли любимият му цвят е синьо. и както с всички непознати, аз просто запечатах един поглед и интонацията на глас, който най - вероятно никога повече няма да чуя. и си тръгнах.
и, ей така, за миг ми се прииска да беше там. просто за да кажа всичко това на някого.
[може би там е проблемът. говоря твърде много и неразбираемо дори за себе си. но имам толкова за казване.]
неделя, 3 януари 2010 г.
i dare u.
предизвиквам те. предизвиквам те да ме обичаш ...
когато сутрин още не съм се разсънила и се качвам на табуретка, за да достигна корнфлекса, който ям без мляко, от най - горния ред на някой шкаф.
когато всеки ден мрънкам, че нещо ме боли или не ми е добре, защото съм хипохондричка и когато непрестанно се спъвам и събарям разни неща, защото съм непохватна.
когато пея песен, от чийто текст помня единствено два реда.
когато не мога да заспя, защото утре ще се случи нещо вълнуващо.
когато изговарям репликите от любимите ми филми заедно с актьорите.
когато се ядосвам, че съм си забравила мисълта.
когато изрязвам назъбените краища на сиренето, защото не ги обичам.
когато си говоря с телевизора и се извинявам на хладилника.
когато ям кисели краставички направо от буркана.
когато съм се задълбочила в някоя от онези компютърни игри, в които трябва да излезеш от някоя стая / къща / etc.
когато те прекъсвам, докато говориш и когато имаш чувството, че изобщо не те слушам.
когато застилам наново леглото, за да бъдат обърнати чашките на цветчетата на одеалото и чаршафа към светлината от прозореца.
когато 15 минути си търся химикалка, защото не мога да пиша с такива с тънък писец.
когато забравям къде съм си оставила очилата.
когато както винаги не си чувам телефона.
когато почти всеки ден грижливо местя талисманите си от една чанта в друга.
когато те карам ти да загасиш лампата.
когато съм щастлива и говоря твърде бързо и несвързано.
когато съм тъжна и не говоря изобщо.
когато те карам да дойдеш до кварталното магазинче с мен, защото ме е страх да бъда сама.
когато ме намериш, заспала на дивана, защото някоя книга е била твърде интересна.
когато се опитвам да отгледам муха в кутия за обувки, защото не може да лети, тъй като е ранена.
когато не мога да си избера какво сладко нещо ми се яде.
когато плача единствено от яд.
когато пиша, вместо да говоря с теб.
когато се изгубим, защото съм абсолютно дезориентирана.
когато не си в настроение, а аз искам да ми разкажеш нещо.
****
предизвиквам те.
когато съм невъзможна за обичане.
когато сутрин още не съм се разсънила и се качвам на табуретка, за да достигна корнфлекса, който ям без мляко, от най - горния ред на някой шкаф.
когато всеки ден мрънкам, че нещо ме боли или не ми е добре, защото съм хипохондричка и когато непрестанно се спъвам и събарям разни неща, защото съм непохватна.
когато пея песен, от чийто текст помня единствено два реда.
когато не мога да заспя, защото утре ще се случи нещо вълнуващо.
когато изговарям репликите от любимите ми филми заедно с актьорите.
когато се ядосвам, че съм си забравила мисълта.
когато изрязвам назъбените краища на сиренето, защото не ги обичам.
когато си говоря с телевизора и се извинявам на хладилника.
когато ям кисели краставички направо от буркана.
когато съм се задълбочила в някоя от онези компютърни игри, в които трябва да излезеш от някоя стая / къща / etc.
когато те прекъсвам, докато говориш и когато имаш чувството, че изобщо не те слушам.
когато застилам наново леглото, за да бъдат обърнати чашките на цветчетата на одеалото и чаршафа към светлината от прозореца.
когато 15 минути си търся химикалка, защото не мога да пиша с такива с тънък писец.
когато забравям къде съм си оставила очилата.
когато както винаги не си чувам телефона.
когато почти всеки ден грижливо местя талисманите си от една чанта в друга.
когато те карам ти да загасиш лампата.
когато съм щастлива и говоря твърде бързо и несвързано.
когато съм тъжна и не говоря изобщо.
когато те карам да дойдеш до кварталното магазинче с мен, защото ме е страх да бъда сама.
когато ме намериш, заспала на дивана, защото някоя книга е била твърде интересна.
когато се опитвам да отгледам муха в кутия за обувки, защото не може да лети, тъй като е ранена.
когато не мога да си избера какво сладко нещо ми се яде.
когато плача единствено от яд.
когато пиша, вместо да говоря с теб.
когато се изгубим, защото съм абсолютно дезориентирана.
когато не си в настроение, а аз искам да ми разкажеш нещо.
****
предизвиквам те.
когато съм невъзможна за обичане.
Абонамент за:
Публикации (Atom)