the way that we feel might have to be sacrificed.

затворих вратата, за да не чувам какво се случва в съседните стаи.
изключих телевизора, за да не чувам как светът съществува.
затворих прозореца, за да не чувам как умират звездите.
изключих радиото, за да не чувам как треперят гласовете, когато пеят за любов.

загасих лампата, за да прибера грижливо сълзите си под кремавата възглавница. запалих внимателно онази свещ във формата на луничка и се загледах в трептенето на сенките. изрязах ни от хартия - малки и несъразмерни. поиграх си с нас, както направи и съдбата. а накрая не забравих и да си изгоря сърцето. размазах пепелта му върху един лист и той стана сив. като светът ми.

сенките са скучни. те са просто отражение на нещо истинско. като маските ми. като спомените ми. като мечтите ми. като чашата с вода, в която се оглеждат тефтерите ми и се чудят кога ще спра да ги давя в мъката си. като кутията с писма.

оставих свещта самотно да гасне в малкото й дадено пространство. беше закотвена там - в единия край на бюрото ми. нищо не я докосваше. беше самотна и недосегаема, самотна, но недосегаема, недосегаема, но самотна. кого го интересува къде искат да бъдат предметите ? аз я оставих там, защото ми харесват отблясъците върху светлото дърво. ръцете ми я направляват, а хората ги направляват житейските обрати.

хайде да поиграем на "трябва да" ! трябва да си мълча. за да не ме чуят съседите. да не ми чуят песните. и да не им научат текстове. за да не ме чуят близките ми по съседните стаи. и да не ми научат историите. за да не се чуя сама. и да науча истината.

когато остана напълно сама, ще имам достатъчно време за говорене.
сега притежавам единствено тишината ни.