споделена самотност.

всичко започна с целувка - една от моите припряни, избързващи, необмислени постъпки.

некоординираното навеждане и задъхването от трепетно напрежение. после светкавичното осъзнаване, че краищата на целувките не са неизчерпаемо разнообразни и са правопорпорционални на дозата привързаност, с която ги заредиш. и най - накрая ... инстинктът за бягство.

но е късно.

дъхът ти на водка попива в шията ми, а ръцете ти с привидно любопитство изследват многократно изминавания маршрут. момчетата с обиграни движения едновременно ме и привличат, и отблъскват. нараняваща е рутинността, с която се опитват да свалят дрехите ти. но пък магия е моментът, в който недодялано те целуват по бузата, като плашлив третокласник.

докато се усетя нехайно ме отвеждаш към някое тихо и обезлюдено кътче. докато стигнем дъното на коридора, движенията ни вече са станали нетърпеливи, а телата ни се събират и отделят на талази. като два магнита сме - така силно привлечени физически, а опашките на душите ни панически бягат от тази липса на емоционалност, която обрисуваме с целувките си.

отваряме вратата със залитане. разширените ми зеници се изпъстрят от смях, а твоят е така силен, че прехапвам език, за да не го прекъсна със саркастична забележка. придърпвам те самоуверено към себе си, за да спреш. толкова по - хубав си, когато мълчиш. толкова по - мистериозен. толкова повече се изменя образа ти, когато със затворени очи те опознавам с върха на езика си, толкова повече заприличваш на него ...

отдръпвам се рязко. стреснато ме питаш дали всичко е наред, а аз с дежурната си прелъстяваща усмивка лъжа в шепот, че те искам.

леглото е нашата сцена. моята роля е да те накарам да повярваш, че имам нужда от теб, а твоята - да изсценираш, че ми вярваш. телата ни се усукват като две змии, защото точно толкова са студени и сърцата ни. вкопчваме се един в друг, сякаш искаме напълно да се слеем. може би така ще престане да боли. може би така няма да сме сами в празнотата си. избягвам погледите ни да се срещат, затова заравям пръсти в косата ти и леко отклонявам главата ти наляво. не ме наричай по име, не го харесвам, а и той не ми викаше така. предпочитам да общуваме само чрез неточно дишане, него мога да оприлича на всяко друго. тихо стенание се откъсва от гърдите ми при спомена.

когато се употребим до последните си функции на заместители, когато изцедим и последната капка достойнство от телата си, когато успеем всяко докоснато от другия кътче да бележим с чувството на чуждост, което и водната струя на душа няма да успее да отмие ... просто ще полежим един до друг. ти с въздишка, предназначена за някоя друга. а аз с още една стъпка по - далеч от сърцето си. забравих го на площада в един морски град, в един влак, с който пътувах нелегално, на една беседка в парка насред късния следобед, зад сто стени от неконтролируемо разрушение.

и само съжалявам, че и тебе научих какво значи самота.