високосна година - вечният танц между слънцето и луната

Сиел е малко градче, потънало в спокоен сън насред една безкрайна долина.
едно от онези места, където времето сякаш е спряло и всеки път, когато ти се случи да попаднеш в него, те обзема за момент онова така преходно чувство, че всичко е наред. единственото събитие, което го разтърсва из основи, е един панаир, който се организира единствено на високосни години. тогава Сиел не прилича на себе си, обкичен с всички онези цветове, които продавачите и циркът донасят от места, които жителите на градчето надали някога ще посетят. омагьосваща е и панаирната глъчка до късно вечерта и този смях, който се свира в ъгълчетата на всяка, отрупана с павета, уличка.
Селена се събуди много рано сутринта. всеки атом от тялото й трептеше развълнувано, пробуден от онова прекрасно очакване да се случи нещо хубаво. но за разлика от повечето такива копнежи, които така и не се докосват до това, което желаят, мечтата на момичето щеше да бъде сбъдната едва след няколко часа. както ставаше на всяка високосна година.
ако помолите някой човек да опише Селена, независимо колко близък й е той, независимо от факта, че тя наистина беше от най – красивите момичета в града, първото, а понякога и последно нещо, което те биха ви обрисували са очите й – синьо, в което можеш да се удавиш, в което можеш да полетиш и в което можеш да видиш отражението на един по – различен, пречупен през зениците й, свят. съответно бихме могли да стигнем до заключението, че тя цялата беше очи. затова и родителите й й бяха дали името на гръцката богиня на луната. очите й бяха две изящни лунички, оцветени в синьо с водните боички на някое дете – мечтател.
няма нищо по – натрапчивото от часовете, предхождащи големи събития. сякаш всяка тяхна стотна се търкулва болезнено по цялото ви тяло и нарочно ви влиза под кожата, за да стигнете до точката на побъркване. но в крайна сметка така се случва, че винаги си заслужава мъченията. наградата на Селена е нейната любов, нейното персонално слънце, както тя го нарича. живели ли сте като в приказка за един – единствен ден ? един ден, който по някакъв странен начин е успял да побере в себе си всичко, което в този момент ви е било достатъчно, да ви постави в центъра на вихъра му, а вие да подгоните ветровете и после напълно да им се отдадете. защото Селена имаше два такива дни.
първият път, когато го срещна, бе едва на 13. първият път, когато я заведоха на цирк. там имаше едно момче, което поглъщаше огнени прътове и тя го посочи с пръст и извика “момчето – слънце !”.

- от коя планета си ? защото не може да си от тук. – я беше изненадал малко по – късно той, докато тя чакаше на опашката за захарен памук.
- името ми е селена. – гласът й смутено трепна.
той повтори посочването й с пръст от по – рано и закачливо извика:
- момичето – луна.

не мисля, че някой някога би могъл да даде обяснение на това явление – сърце в
замяна на една такава усмивка, която разцъфна на устните и на двамата. и така се роди една детска любов, една узряваща любов, една любов, държаща се в продължение на 3 години и 365 дни единствено на писма и картички и живееше в приказка, а на 366 – ия й се случваше чудо. той пътуваше с цирка из целия свят, помагаше на семейството си и й описваше невероятните си приключения. а тя гравираше всички дървета в градчето си с името му и си съчиняваше една паралелна вселена, в която той ежедневно да е до нея.
и ето го пак. панаирът. с палатките, които носят шарките на големи захарни близалки, с многото сергии, по които можеш да откриеш главно непотребни, но за сметка на това, заредени с голям емоционален заряд, предмети, с цялата палитра от хора и приятния им глъч.
някой хвана Селена за ръка и постави нещо на пръста й. пръстен на настроенията, така ги наричаха. сменящ цвета си според температурата на тялото на притежателя си.

- замини с мен. – каза слънчевото момче. и най – сетне прекъсна вечната
си гоненица с лунното момиче, за да не бъдат те никога повече самотни.