щеше да е толкова хубаво, ако хората казваха какво наистина мислят и чувстват, без да се страхуват. без да се страхуват от това как ще реагира другия, останалите, без да се страхуват дали това по някакъв начин ще ги нарани, без да се страхуват как ще прозвучи, без да се страхуват дали ще ги разберат ... без да се страхуват. защото аз имам толкова много неща, които чувствам и мисля, толкова много въпроси, които съм си задала, складирани в мен, че вече не знам какво да ги правя. но ме е страх.
а понякога става твърде късно за тези неща. защото хората си отиват. а ти гледаш след тях и се чудиш защо така и не им каза колко много са означавали те за теб. ядосваш се, че не си им казвал абсолютно всеки ден, че ги обичаш, защото си ги обичал всеки ден. съжаляваш, че не си ги питал ходили ли са някога на лятно кино. страдаш, че е имало толкова много за казване и показване, а ти просто си ги пуснал да си отидат. и един ден става твърде късно.
а щеше да е толкова хубаво ако хората просто можеха да казват какво наистина мислят и чувстват ... без да ги е страх от нищо.
2 коментара:
мен ме е страх ,и винаги ще ме е.
и съм объркан.
подкрепям напълно... прекрасна публикация
страх, комплекси, прикритие под маска... това ни пречи...
самият начин на живот ни направи такива... роботи
липсва комуникацията между нас, липсват нормалните човешки взаимоотношения.. материалното погуби човечното..
Публикуване на коментар