but that's not the shape of my heart.

защото именно изпитването на емоции ми докарва непрестанната тъпа болка в онази куха част от тялото ми, където преди с пълни сили туптеше сърце.
не искам вече да боли. и не искам да е сложно. не се опитвам да играя игрички. каквото съм искала, изиграла съм си го. сега без маска, без грим и без костюми оставям голата си душа под светлините на прожекторите.
и щом хората не се влюбват в маски ... то как маските се влюбват в хора?
дори с адските ми усилия да продължа напред, дори след всички сутрини, в които се взирах в отражението си и милиони пъти повтарях, че всичко ще бъде наред, дори след списъците, жертвите, ролите ... миналото ми просто отново ме е сграбчило и ме притегля към себе си. заглушава писъците ми с песни, които не бях слушала от месеци, туптящите рани полива с киселината на разочарованието, ударите ми отбива с щит, отразяващ собствената ми уязвимост ... издига ме. разбива ме. разкъсва ме. събира ме наново. заравя ме. отнема дъха ми, вярата, съзнанието, емоциите. оставя ме. връща се. късно е. не е късно. рано е. вечно е. преходно е. няма го.
отново всеки ден преобръща изцяло живота ми и отново всеки час трябва с всички сили да подредя пъзела си.
парчета липсват.
кой ще ми ги върне?