еnough. еnough now.

каквото имах да давам, раздадох го. каквото ме беше страх да дам, ограбиха го. както можех да обичам, обичах.
нямам какво повече да показвам. изиграх си ролите, обрах аплодисментите, плаках зад кулисите, изчетох критиките. и бях до тук. защото сега съм празна, ограбена, разбита и престорена. и преходна. както всеки друг.
вече не вярвам на думи. пленителните приказки за по - добри светове, за бягства, за любов ... заглъхнаха. и остана само бледият спомен, че някога съм ги чувала и че някога са били предназначени за мен.
вече не вярвам на действия. оставях се в достатъчно ръце, топях се в много очи, обичах доста усмивки ... обезсмислиха се. и остана само чувството за изтръпналото ми ляво рамо, когато магията пропълзяваше по тялото ми.
вече не вярвам в happy end-ове. имам единствено безумно много банални завършеци, които нанасят болезнени удари върху цялостната ми незавършеност.
вече не вярвам в силата на собствените си мечти. не, не говоря за унищожението, което изсипват върху неуравновесената ми душевност ... говоря за силата да могат да превземат вселени.
вече не вярвам в любовта. не, не онази, която приемам и отдавам всеки ден, защото тя е навсякъде ... говоря за любовта, която продължава цяла малка вечност, която се изразява в едно единствено чудо, която преобръща два свята, за която се пеят песни и която идеализирах просто защото когато падах, сляпата вяра единствена ме вдигаше.
вече не вярвам.