някога някой беше казал, че в този свят на самотници твърде егоистично е да си самотен сам.
не е ли по - егоистично да си самотен с друг ?
никой не иска полета от въздишки. хората не търсят несигурност. метафорите не биват разбирани. а страховете не биват преборвани. ние сме различни с еднаквостта си и еднакви с различността си. и наистина, наистина е толкова тъжно, когато изгубиш поезията от своето уравнение.
някога някой беше казал, че хората непрестанно си отиват.
аз пък ги пазя в спомените си. защото е лесно да си тръгнеш, а колко трудно е да знаеш, че оставаш.
някога някой беше казал, че любовта никога не е достатъчна.
но когато живееш достатъчно време без нея, разбираш, че е. защото една сива минута се равнява на пропиляни 60 пъстроцветни секунди.
някога някой беше казал, че не си струва да имаш нещо само наполовина.
струва си да имаш дори само четвърт. заслепени от желанието да притежаваме всичко, не оценяваме как в един момент всъщност сме го притежавали. но не сме разбрали. а сега моментът го няма. "where enough is not the same it was before ..."
някога някой беше казал, че не може да ти липсва нещо, което никога не си притежавал.
но е възможно да го обичаш. възможно да го нямаш. съответно ... и възможно да ти липсва?
някога някой ми беше казал, че има глухарчета, в чиито пухчета все едно можеш да побереш всичките си желания.
и аз му повярвах.
не бях ли аз този някой?
бях.
единственото неегоистично нещо в този свят е да позволиш на някой да се настани в теб, така че никога повече да не си сам.
хората постоянно се завръщат.
любовта е повече от достатъчна, стига да й позволиш.
струва си и да нямаш нещо, ако знаеш, че по принцип го има.
липсва ми.
не ми трябват никакви златни рибки или феи, ако притежавам поне едно глухарче.
и някога някой ми беше казал, че ме обича.
не беше ли ти този някой?
Душата ми беше градина,
събрала във своите цветя
всяка багра на пролет отминала,
всяка капка от облак отвян.
По небосклона ми слънце препускаше,
сред листата ми птиче ми пя
и на мястото на всяка въздишка
мигновенно глухарче цъфтя.
Всеки стрък мечтаеше лудо
за влюбени вечни лета,
но в долината тръпнеща друго
замени летния копнеж на цвета.
Сякаш буря пречупи върбите
и наказа земята ми с гръм,
подплаши малкото птиче,
прокле лятото със зимен сън.
Ден след ден едрите капки
изпиваха на зеленината дъха
и красивия палат на мечтите
дъждът обсипа с ръжда.
Днес в душата ми какво ще намериш?
Цветна пустиня на копнежи убити,
накъсани чашки, събиращи сълзи
и на дъжда отминал следите.
аз страдам от безсъние, а ти пък не си реален, тъй че и двамата губим по нещо.
и, да, целият пост ще се лута из вероятности, нереалности и глупости, тъй че можете да го пропуснете.
ежеминутно се разпадам на нищожните си съставни части, а след това наново се събирам и тайно хвърлям по някой поглед дали хората случайно пък не са забелязали.
април отново е очакване. не знам какво очаквам, но още от началото на месеца всичко в мен се бе свило на топка и тръпнеше ... а сега април е към края си и не дочаках нищо.
аз съм изтъкана от мечтите си, а ти - от реалности.
защо? защо не сънувам? не спя. не искам да спя. защото заспах и сънувах любов. и се влюбих в този сън. а след това трябваше да се събудя, защото отново закъснявах за нещо.
всеки ден съм различна. сменям трескаво цялата дегизировка според публиката, която ме чака.
да Ви разкажа ли някой виц? о, но Вие искате подкрепа? любов ли съзирам в очите Ви?
и както препускам през себе си, чувствата, хората ... спирам. и го виждам. изминатият път. плахо тръгвам назад по него, казвайки си, че просто ще хвърля един поглед, просто ще ... си припомня. виждам себе си, в костюм и с маска, подходящи за тази епоха. виждам хората, привлечени от фалшивия блясък за устни и красивата рокля. виждам и тези, които съм отблъснала с правдоподобната си облицовка. виждам места, чувам песни, подушвам цветя ...
но това не съм аз. не съм. бях, но не съм. и тези хора ги няма. бяха там, но сега ги няма.
постановка в три действия.
здравей. обичам те. довиждане.
До болка извървени са пътеките,
до лудост всеки спомен преговарян,
до безумие съм раните превързвала
и до смърт е всеки пласт раняван.
И всяка пролет е трепетно очакване,
за да ме обгърне идващото лято.
И всяка есен – сцена преповтаряна
от зимната пиеса на тъгата.
Дали е преходност? Дали е цяла вечност?
Дали е миг? Един живот побира ли?
Дали оставаш? Или ухае на обреченост?
Или сбогуване отнема силите ни?
И няма приказки, завършили щастливо,
в чиято главна героиня се откривам
- реалността е само друг нюанс на сивото -
и сутрин раждам се, а вечер пак умирам.
защото именно изпитването на емоции ми докарва непрестанната тъпа болка в онази куха част от тялото ми, където преди с пълни сили туптеше сърце.
не искам вече да боли. и не искам да е сложно. не се опитвам да играя игрички. каквото съм искала, изиграла съм си го. сега без маска, без грим и без костюми оставям голата си душа под светлините на прожекторите.
и щом хората не се влюбват в маски ... то как маските се влюбват в хора?
дори с адските ми усилия да продължа напред, дори след всички сутрини, в които се взирах в отражението си и милиони пъти повтарях, че всичко ще бъде наред, дори след списъците, жертвите, ролите ... миналото ми просто отново ме е сграбчило и ме притегля към себе си. заглушава писъците ми с песни, които не бях слушала от месеци, туптящите рани полива с киселината на разочарованието, ударите ми отбива с щит, отразяващ собствената ми уязвимост ... издига ме. разбива ме. разкъсва ме. събира ме наново. заравя ме. отнема дъха ми, вярата, съзнанието, емоциите. оставя ме. връща се. късно е. не е късно. рано е. вечно е. преходно е. няма го.
отново всеки ден преобръща изцяло живота ми и отново всеки час трябва с всички сили да подредя пъзела си.
парчета липсват.
кой ще ми ги върне?
ще говоря с безплатните мисли на други хора.
"позволи ми да се влюбя в теб: да заживея пак със мисълта за някой друг, а не с жестоката самозаблуда, че съм готов да се обичам. позволи ми да те разсъбличам и под маските на твоите усмивки всеки път да те откривам нова и различна: загадъчна, фатална, зряла, иронична - непостоянна като есенно небе - наивна ..., сериозна, нежна, деспотична, любовница, жена, и едновременно ... дете. позволи ми да те доизмислям и да те мечтая, остани до края непозната, във блян ми позволи да те превърна, в полуспомен, да те достигам ... и никога не те позная ... позволи ми да повярвам в теб, да те превърна в идол, в божество от женственост и красота - в съвършенство ... да те жадувам и да те зова и всяка нощ опиянен от ласките на блудната луна, обезумял от страст и самота, изгубен в твоите отражения, полудял от нощните видения, изтерзан от мисли и съмнения, да те отричам и да те руша... а после ... в утринната тишина разкаян пред тебе да сведа глава, мълчанието ти да ти простя и пак да те издигна в себе си - от пясък кула, мелница от вятър и мечти ... позволи ми да се влюбя в теб ... и ми прости ... за думите и плоските шеги, за заблудите и жестовете нервни, за клетвите, които не изричам, позволи ми да се влюбя в теб и да повярвам пак, че съм способен да обичам ..."
"цвете за теб. цвете и нежност. не снобски букет, а едничко и свежо. без повод и думи, просто - импулс. в мен някаква струна тананика си блус."
"... сърцето ми докрай ще се разнищи, във него ще пресъхне песента и то ще заприлича на огнище, в което ровят с пръчка пепелта ..."
"ще те обичам, ала няма да те имам, ще те целувам може би насън. ще бъда тъжен винаги отвътре, макар че ще съм същия отвън. ще те обичам ала няма да съм с тебе, когато чувстваш ти, че си сама - мечтата за очите и дъха ти, ще оживява само във съня. ще те обичам! огънят не ще загасне, дано го видиш в моите очи! ала и двамата до болка знаем, че истината може да горчи ... все още те обичам много силно, все още искам вечно да си с мен! едва ли някога ще си призная, че ти осмисляш всеки празен ден. все още те обичам до полуда, все още! но умира нещо в мен - дори да ме обичаш по принуда, душата ти ще бъде като в плен! все още те обичам и разбирам, че глупости съм вършил до сега. дано ми позволиш да ти докажа, че и глупакът има си душа ... прости ми че опитах да те търся и в тъмното с протегнати ръце, а дори за миг не се досетих, че всъщност ти си в моето сърце."
"научи ме да бъда различен. да се вслушвам в съня на щурците и на вятър, когато приличам, да не гоня смеха на звездите. научи ме да бъда прекрасен. бяла приказка в детски представи. да съм твоя любовна украса, дето вечно за теб ще остане ... научи ме да бъда начало. безкрая след мен да повеждам, все едно, че е времето спряло, щом във твойте очи се оглеждам. научи ме да мога да дишам със копнежа на твоите мисли ... като свила смехът да се свлича и да пада по моите листи ... научи ме за теб да остана неподправен, какъвто ме знаеш. и макар да съм някога рана, просто искам за мен да мечтаеш ..."
"потоците се вливат във реките, реките пък моретата намират, а ветровете горе в небесата на сладостно вълнение се сбират. и всички те се търсят и обичат, от обич няма кой да ги лиши. душите на нещата се привличат, защо не нашите души? виж как върхът целува синевата. вълна вълната гони и прегръща. прокълнато е цветето, когато на любовта на брат си не отвръща. и милва слънцето земята росна. до океана месецът трепти. но всички тия ласки за какво са ако не ме целуваш ти."
"готов ли си за мене да се бориш, на кладата за мене да гориш, да вярваш без да се съмняваш, трънливи пътища до края да делиш? ще ме сънуваш ли, когато съм далече, ще ме мечтаеш ли през всеки иден ден, ще ме гледаш ли в прегръдките ти да заспивам, истински ще бъдеш ли със мен? ще ме догониш ли, когато се обърна, ще ме държиш ли в слабост щом се отрека, ще ме целуваш ли, когато те проклинам, ще се прекланяш ли пред мен дете - жена? или ще ме оставиш да си тръгна, ей тъй - без опит да ме спреш, макар да знаеш, че любовта назад не се обръща, и младост времето не връща! ще се оправдаеш ли със мойта воля - така желая аз и по - добре - без още миг да пожелаеш, да бъдеш с мен до утрешния ден поне?"
"всичко, което ти казах е вярно. всичко, което направих - за теб. всичко, което получих в замяна ... всичко запазих и всичко приех."
"добрите феи са самотници."
"обикнах те с очите на дете. светът е розов в моите зеници. не исках любовта ми да расте до възрастта на чувствените жрици. сърцето си не виждах в пасианс. не бях вале в ръцете на съдбата. обикнах те. дори да нямам шанс. дори да не разбирам правилата. обикнах те. въпросите спестих. дали съм губещ. сам сред печеливши. едно дете обича с порив тих и бъдно е сред много други бивши. ръце протягам. само за да дам, когато друг готов е да отнеме. пристъпя ли към тебе - ще е в храм, във който спира бягащото време. обикнах те с очите на дете. не ме моли! аз няма да порасна! сърцето си не виждам във тесте, разхвърляно по лепкавата маса. в зениците ми обич се таи, която от хазарт не проумява. решиш ли - не залагай на бои! по детски заобичай ме тогава ..."
каквото имах да давам, раздадох го. каквото ме беше страх да дам, ограбиха го. както можех да обичам, обичах.
нямам какво повече да показвам. изиграх си ролите, обрах аплодисментите, плаках зад кулисите, изчетох критиките. и бях до тук. защото сега съм празна, ограбена, разбита и престорена. и преходна. както всеки друг.
вече не вярвам на думи. пленителните приказки за по - добри светове, за бягства, за любов ... заглъхнаха. и остана само бледият спомен, че някога съм ги чувала и че някога са били предназначени за мен.
вече не вярвам на действия. оставях се в достатъчно ръце, топях се в много очи, обичах доста усмивки ... обезсмислиха се. и остана само чувството за изтръпналото ми ляво рамо, когато магията пропълзяваше по тялото ми.
вече не вярвам в happy end-ове. имам единствено безумно много банални завършеци, които нанасят болезнени удари върху цялостната ми незавършеност.
вече не вярвам в силата на собствените си мечти. не, не говоря за унищожението, което изсипват върху неуравновесената ми душевност ... говоря за силата да могат да превземат вселени.
вече не вярвам в любовта. не, не онази, която приемам и отдавам всеки ден, защото тя е навсякъде ... говоря за любовта, която продължава цяла малка вечност, която се изразява в едно единствено чудо, която преобръща два свята, за която се пеят песни и която идеализирах просто защото когато падах, сляпата вяра единствена ме вдигаше.
вече не вярвам.
щеше да е толкова хубаво, ако хората казваха какво наистина мислят и чувстват, без да се страхуват. без да се страхуват от това как ще реагира другия, останалите, без да се страхуват дали това по някакъв начин ще ги нарани, без да се страхуват как ще прозвучи, без да се страхуват дали ще ги разберат ... без да се страхуват. защото аз имам толкова много неща, които чувствам и мисля, толкова много въпроси, които съм си задала, складирани в мен, че вече не знам какво да ги правя. но ме е страх.
а понякога става твърде късно за тези неща. защото хората си отиват. а ти гледаш след тях и се чудиш защо така и не им каза колко много са означавали те за теб. ядосваш се, че не си им казвал абсолютно всеки ден, че ги обичаш, защото си ги обичал всеки ден. съжаляваш, че не си ги питал ходили ли са някога на лятно кино. страдаш, че е имало толкова много за казване и показване, а ти просто си ги пуснал да си отидат. и един ден става твърде късно.
а щеше да е толкова хубаво ако хората просто можеха да казват какво наистина мислят и чувстват ... без да ги е страх от нищо.
имам нужда от песни. песни, които да знаят как се чувствам. песни, на които да мога да изтръпвам. защото скоро ще започна да пиша, а започна ли да пиша, всичко ще е доста по - реално отколкото искам в момента да бъде.
плача от щастие и от тъга. мечтая и се връщам на земята. вярвам и губя вярата си. обичам и отравям любовта си. казвам истината и лъжа. себе си съм и играя роли. и правя всичко толкова едновременно, че дори не съм сигурна какво диктува всичките ми реакции.
ето ... отидете на екскурзия. обиколете тъмните кътчета на сърцето ми. моля ви, пазете се от онези огромни кратери, които съм натъпкала до горе със спомени, колкото да се правя, че не съм надупчена цялата. и внимавайте, когато се докосвате до туптящия орган, защото ще вземе да затупти за вас. разлиствайте пластовете гордост, страх и безразличие, които го прикриват и предпазват. напишете солидна критика, която още по - силно да го накара да кърви. и ме оставете на мира.
защото се уморих ... да се опитват да ме разбират, да се опитват да ме обичат, да се опитват да ме лъжат и да се опитват да срутят преградите. защото дори когато доброволно вдигна стените, пак виждате каквото ви се иска да видите, а не каквото всъщност ви показвам.
