последният ден на май.
тъжно е, че това е последният ден от моя месец в моята година. и още по - тъжно е, че прекарах по - голямата част от него, мечтаейки да върна март.
" ако някога си тръгнеш,
ще разпродам душата си
на отминаващите цигани
и сам ще скоча
във последната каруца ...
ще отпътувам във посока
неизвестна, едновременно позната,
като очите на икона вечер ...
ще лазят насекоми в мен,
из ъглите ще търсят нещо, -
а мен отдавна няма да ме има. нека !
каквото си намерят, да го вземат !
ще съм пребродил хиляди пътеки ...
ако някога си тръгнеш,
във мене няма да ги има
и робинзоните, и птиците,
и всички други хора,
които ти така харесваше
доскоро ... "
страх ме е да говоря със своите собствени думи. май този път ще кажа твърде много. (:
нека !
какво ще правя непреходната аз в този свят на преходност ?
така малкият принц опитоми лисицата. и когато наближи часът на заминаването:
- ах! - каза лисицата. - ще заплача.
- ти си виновна - отвърна малкият принц - не ти желаех нищо лошо, но ти поиска да те опитомя ...
- разбира се - каза лисицата.
- но ще плачеш! - рече малкият принц.
- разбира се - каза лисицата.
- тогава не печелиш нищо!
- печеля - отговори лисицата - заради цвета на житото.
някой беше прав.
нека го наричаме просто "някой", защото вече го казаха толкова много хора, че мисля, че им позабравих имената. това е живот, не е приказка. истинско е, не е измислено. реалност е, не е филм.
и странно, но ... именно там му е най - хубавото.
то наистина се случва. не се докосваш само до разни букви или кадри, а до човешки съдби. виждаш хората както са - без гримове, специални ефекти, отрязани гафове. думите няма как да бъдат изтрити с гума или махнати от някой изнервен редактор. и няма дубли.
такъв е животът. казваш, правиш и цял живот живееш с това, което си сторил. защото така трябва да е. трябва да избираш пътища и да ги следваш. и да се бориш. да се бориш за своите рози, лисици и принцове, които притежават едно нещо, което никой холивудски актьор не би могъл да ти даде - сърце, което можеш сам да чуеш как тупти за теб.
нещо ми липсваше от това време.
нали знаете ? каквото и да правите, постигате, печелите, намирате ... винаги ще има нещо, което ще ви дърпа назад. и това няма да се случва, защото сте сбъркали пътя си или защото сте направили грешка, когато сте поели по него, а защото просто такова е миналото.
миналото е кучка.
вършиш разни неща, казваш нещо, натискаш едно копченце, обръщаш се за секунда в дадена посока ... и това нанася такъв непоправим удар върху настоящето, бъдещето и, най - вече, миналото ти, че не можеш да повярваш как едно камъче, хвърлено по пътя ти може да преобърне колесницата. стига ти да позволиш.
понякога ми се струва, че трябва да съм супер герой с някакви ненормални способности, за да подритвам камъчетата с цялото нехайство на света. а не трябва да е така. не е честно да е така.
защото не е задължително винаги да е трудно. нещо е отминало ? ами добре. но беше хубаво ? беше хубаво, нали ? ти беше там и беше хубаво. и около теб имаше разни хубави хора, които споделяха щастието ти. имаш и разни глупави фотографии, които са се опитали да запечатат невидомото. и имаш разни нескопосани стихове, които вече си научил наизуст. но това беше там. имаше го. и ми се ще нещо наистина да можеше да го запамети, защото вече дори собственият ми мозък не успява да задържи красотата му.
защото някога спомените носеха изпълнена с невъобразимо щастие усмивка.
а сега същата тази усмивка, съдържа цялата болка, побрана в струните ти.
и колкото и да е тъжно ...
... понякога ...
... понякога ми се ще да забравя.
не се опитвай да ме опитомиш.
като леден вихър смразяваш душата ми,
отвявайки прахта от забравени улици.
тих дъждец нашепва словата ми –
нямо моля те пак да не тръгваш.
знам цената на всяко сбогуване
и никой край не е ново начало,
то е жестоко наивно залъгване
за сърцата от болка наказани.
знам цената на всяко очакване,
което никога няма да свърши,
до болка познавам тъжните влакове,
които често се късно завръщат.
когато отново в простора с разперени
криле от огън ти нов път поемеш,
на връщане пътеките ще бъдат намерени,
но сърцето ми дали ще откриеш ?
мразя да се събуждам.
идеята е там, че вече трябва да се питам "Какво всъщност имам да върша днес ?", а другата идея е там, че рядко отговорът ме задоволява.
искам някой да ми върне март ... моля ви, моля ви, моля ви.
през март нещата определено не бяха наред, но бяха някак. а сега нищо не се случва или поне нищо, което се случва не е това, което трябва да се случи. през март знаех накъде съм тръгнала, какво правя, защо ставам, защо лягам, какво сънувам ...
през март всичко беше наред. беше наред по онзи нереден начин. когато нещата непрестанно се случват и те преобръщат, но ти си на върха и се усмихваш.
през март всичко беше наред и нищо не беше наред, но беше хубаво. и ме правеше щастлива. и се чувствах цяла ... за първи път от половин година.
така че, моля ви, ако можете, върнете ми март. защото нощем обикалям сънищата на хората и ги умолявам да ми го върнат обратно, но те само ме подминават, защото си искат настоящето, а аз мечтая някой да ме върне назад.
а в случай, че никой не е способен да върне моят март, то поне ще ми повторите ли част от него ? колкото да съм сигурна, че не съм го сънувала целия, защото по - болезнено от това да съм го изгубила, би било това никога реално да не е съществувал.
аз бях там ... бях там и го живях. живях го и го чувствах. и вдишвах първите пролетни дни.
та ... вече знаете ... ако откриете един загубен цветен март, пратете го при мен ... аз го чакам.
Да те получа, за да те изгубя,
да те повярвам, а да се окажеш сън.
Да те изстрадам, после да се върнеш,
макар че само пролет е навън.
Да те желая и никога да имам,
да търся себе си и да намирам теб.
Пред теб - усмихната, разпиляна всъщност,
наум крещейки, че бил си ми отнет.
Да те намразвам от любов наивна,
да те проклинам ... Или всъщност мен ?
Да се лекувам, за да ме убиваш,
да се руша по малко, ден след ден.
Да викам името ти вечер на тавана,
да му разказвам кой някога си бил за мен.
Да се лъжа, че забравен си отдавна,
чакайки до мен отново да полегнеш уморен.
чудя се ...
дали понякога глухарчетата плачат ?
дали след всички желания, които самите те изпълняват, понякога не се натъжават, че няма кой да сбъдне техните ?
дали не проронват някоя сълза малко преди да вятърът да отнеме пухчетата им ?
дали глухарчетата плачат когато разберат, че всичко, на което са се надявали и в което са вярвали, е толкова безумно невъзможно и глупаво, че чак плачейки да се усмихнат на наивността си ?
а дали глухарчетата се влюбват ?
и дали когато някой унищожи тяхното сродно глухарче, те не се предават сами на ураганите ?
или дали едно глухарче не изминава пътя си винаги само ?
дали с цялата преходност на крехкостта си ... след него не остава нищо ?
и дали понякога на глухарчетата не им е тъжно, че не могат да изпълнят всяко желание, защото в живота не винаги има happy end ?
дали им е трудно да спят нощем, когато през деня са се запознали със съдбите на толкова много безнадеждни Ромеовци и Жулиети ?
глухарчетата наслаждават ли се на всеки изгрев и залез ?
оцеляват ли след всеки дъжд ?
...
глухарчетата имат ли все още сили да плачат ? ...
какво влагам в своето "обичам те." ?
в моето "обичам те." аз влагам себе си. влагам мечтите си, копнежите, желанията. влагам вярата си. влагам цветовете си. влагам добротата си. влагам ръбовете си. влагам ежедневието, дните, нощите. влагам същината и безсънието.
в тези думи вливам чувствата си с всичките им странности. влагам страховете и смелостта си. влагам миналото, настоящето и бъдещето си. влагам днес, утре, завинаги и никога.
в моето "обичам те." аз влагам всичко, което притежавам. нещо по - ценно от любимите ми вещи, нещо повече от материалното ... всичко, което е в мен. всеки свят и всяка вселена. всяка планета и всяко съзведие. всяка градина и всяко гробище. всяка пропаст. в тези думи преплитам всичките си роли, разпръсквам безумните сценарии, разливам репликите по чисто новите си струни и ги огласям с песните си.
съжалявам, че съм лош певец.
от моето "обичам те." аз чувствам, мисля и мечтая всяка дума. но не на глас.
а ти какво би вложил в своето "обичам те." ?
не бих искала целият ми май да премине в стихове, защото ми липсва вдъхновение. извличам празни думи от разни спомени.
преди време си мислех, че една важна чувствена част от мен ме напуска. онази, която влагаше всичко каквото и да получава в замяна, защото тя винаги си повтаряше, че просто не е намерила човек като нея и затова хората са си отивали. но после, когато същата тази част се сблъска с друга като нея и тя също я изостави ... мислех, че ще я игубя. но не.
аз имам чувства. все още имам чувства. опитах се да мисля повече, отколкото да чувствам, но не мога. и имам много чувства. ежеминутно те се изменят, променят силата и посоката си, но съществуването им е константа. винаги ще ги имам, защото съм изтъкана от тях. оставам ги да ме владеят, да ме унищожават, да ме направляват, да ме мотивират ... и винаги ще се оставям на тях. затова ... не ме молете да мисля.
ако вярвам в нещо и ако това нещо е безумно, ако нещото не съществува и вие имате хилядите си доводи за липсата му ... запазете ги за себе си. защото имам, имам нужда да вярвам, имам нужда да гоня пухчета и в тях да вливам копнежите си.
имам нужда да съм глупава и да се качвам на автобуси, без да знам накъде ще ме заведат. имам нужда да съм смешна и да се спъвам дори седнала. имам нужда да се смея 15 минутни на най - глупавото нещо и когато спра, да се усмихвам, без да знам защо.
и имам нужда от теб.
мечтите ми са глухарчета, вдъхновението ми са люляци, любовта ми е маргаритка.
и в мен е пролет. всичко отново ще разцъфне, защото аз вярвам ...
усмихни се, има хора, които никога не се разделят.
Тази роля е единствено за тебе,
с кръв от сърцето си сценария изписах,
душата ми е гола, за костюми нямах време,
виж какво зад преградата таи се.
Показах се, раздадох, примирих се,
уязвима да съм, но нека също твоя
и да вярвам, пак да вярвам остави ме,
това е моят избор и единствена опора.
Каквото си харесаш, прибери си го,
когато то не стига, пак тръгни си
и на раздяла кажи ми нещо истинско,
ти познаваш из основи струните ми.
И знам, че пак ще дойдеш, няма да е късно,
защото в себе си аз винаги те нося.
Понякога – в сърцето си разкъсано,
друг път – в усмивка истинска и само твоя.
не ме отделяй от затвора ми,
аз пак във него ще се върна,
отдавна предпочетох страховете си
пред болезнената мисъл да те губя.
погледай ме откъм решетките,
стените са ми близките приятелки,
леглото изградено е от призраци,
с които вечер правя си театри.
научих репликите наизуст,
ще разчувствам даже съдията.
на премиерата бъди ми гост,
на бис не ще излезе ми душата.
и тази вечер ще ме видиш там,
ще играя като за последно.
актьорът винаги умира сам,
макар и пищно да е после погребението.
на Стеф,
защото ти върна вярата ми в мечтите.
Притежавах някога свят,
изрисуван със цветни въздишки,
в приказки тайно живях
и носех рокля от слънчеви нишки.
В косите си вплитах цветя,
наблюдавах вечер звездите,
но винаги лягах сама,
в мекотата на поляните скрити.
Без покана, без никакъв знак
ти преоткри моя свят на мечтите,
и сякаш с моите очи припозна
в патето на белия лебед чертите.
В моето царство на вечни лета,
тънещо в тъжна забрава,
където някога живеех сама,
вече властваме двама.
