след теб

след теб и птиците забравиха да пеят,
мълчи небето в своя нежен полет,
разлюби слънцето луната и се леят
умиращи звезди от тъжния й поглед.

след теб сезоните забравиха реда си
и дните все един със друг се сливат,
изгорих аз всичките часовници,
намразих монотонното им биене.

след теб сърцето ми забрави да трепери,
то само бавно и болезнено се свива
напук на болката, стреми се да напомни,
че някога във него те е имало.

след теб самата аз забравих да съм себе си
и теб издирвам в неспокойните си сънища,
по струните ми свирят цветни спомени,
след теб ... аз няма да съм същата.

cap ou pas cap ?

хайде да играем на една игра.

аз ще те чувствам с цялото си сърце, тъй като никога не съм можела да разбирам хората, а ти ще влагаш цялото си сърце в това да ме разбереш, докато аз те поправям кой всъщност е любимият ми цвят и кое е любимото ми цвете.
когато се скараме, аз ще те разсмивам, карайки те да забравяш всичко, а ти ще ме целуваш докато все още съм ти ядосана, докарвайки на лицето ми несъзнателна усмивка.
аз ще се вслушвам в дишането ти преди да заспиш, а ти винаги ще ми пожелаваш лека нощ.
аз ще говоря, когато ми се говори, а ти ще мълчиш, когато ти се мълчи.
аз ще помня всичко, а ти ще се стремиш да не забравяш нищо.
аз ще те прегръщам, когато си тъжен, а ти ще ме държиш в ръцете си през цялото останало време.
аз ще ти разказвам по цяла нощ безкрайните си истории, а ти ще променяш сюжета на твоите все едно че винаги по някакъв начин съм била част от живота ти.
аз ще те карам да вярваш, а ти ще ме предизвикваш да побеждавам страховете си.
аз от време на време ще бягам, за да ми показваш, че искаш да се върна.
аз ще си пея тихо любимите ми балади, а ти ще ме каниш на танц под съпровода на собствения ми глас.
аз всеки ден ще съм нова, а ти нито един ден няма да си същия като предишния.
аз ще загубя играта, а ти няма да я спечелиш.

навит ли си или не ?

***

хайде да играем на една игра.

обичай ме.

навит ли си или не ?

guess it wasn't real after all

една звезда, две звезди, три звезди ...
падаща.
вероятно ако бях мигнала в този момент, нямаше да я видя. нямах свои желания, но можех да помоля звездата да направи някого другиго щастлив ... нали ?
кръстосах пръсти.
сетих се, че някой ми беше казал, че щяло да има звезда, която за няколко седмици щяла да грее колкото цяла луна. помня, че много се бях ядосала ... не беше честно да има две луни. затърсих я с поглед и доволно открих, че все още я няма.
затворих очи и си спомних, че преди много време ми звънеше в същия час просто, за да ме чуеш. усмихнах се вяло, осъзнавайки, че все пак с надежда докоснах телефона ми, който тихо спеше в десния ми джоб.
усетих присъствие и смутено се огледах.
близо до мен право стоеше малко момиченце с къдрава златисто - кафява коса. носеше невероятно сладка рокличка на цветя, в която предполагам, се чувстваше като принцеса. гледаше към небето и явно търсеше онова, което беше заинтригувало толкова много самата мен.
стори ми се, че съм я виждала някъде ...
когато усети, че я гледам, отвърна на погледа ми, усмихна се и протегна ръка към мен, за да ми подаде цветенце.
взех го от ръцете й, а тя каза "Брой.".
да броя ли ? какво можех да броя ?
явно усети колебанието ми, затова посочи цветенцето и отново повтори "Брой.".
най - после осъзнах какво искаше от мен. внимателно започнах да късам листенцата на цветето, повтаряйки "Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича ...".
въпреки че бях доволна, че най - после съм схванала какво е искало малкото момиченце от мен ... то ме изненада. нацупи се и дръпна цветенцето от ръката ми, повтаряйки "Не, не, не !".
малките й пръстчета продължиха пъргаво да късат листенца, но тя отброяваше по друг начин. "Обича ме, много ме обича, обича ме ..."
ето откъде я познавах ... сетих се за онзи ден, когато на връщане от училище, я бях видяла пред блока ми с една маргаритка.
когато остана едно - единствено листенце, тя ми върна цветето и каза "Много те обича.".
аз откъснах последното листенце и го стиснах в юмрука си. докато съсредоточено го гледах се сетих, че сърцето ми е голямо, колкото него. приближих го до лявата половина от тялото си, а след това отворих ръка и подарих моето "Много те обича." на вятъра.
разроших косата на малката принцеса и прошепнах едно "Благодаря.", а след това станах от бордюра и тръгнах към къщи.
по пътя отнякъде върху косата ми падна малко цветче, което внимателно разплетох и загледах замислено.
безсмислено е да отнемаш душите на толкова много цветя ...
... той не те обича.

някой пак е преравял душата ми и е прогонил хлапето от нея ...

понякога наистина се замислям колко хубаво би било, ако можех за момент да бъда невидима.
не че щях да го използвам, за да бъда близо до някого, нито пък, за да разкривам нечии тайни. нямаше да върша геройства. нямаше да спасявам света.
всъщност понякога толкова много ми се иска за момент да бъда невидима, за да мога да бъда сама. истински.
и за да мога да плача. без никой да гледа.
за да може светът за момент да забрави за мен, защото по - жестоко е да ми показва, че знае, че съм там, а в същото време просто да ме игнорира.
и не е проблемът, че е спрял да се върти. върти се. както винаги. заради това, че знае, че трябва да се върти или защото му доставя някакво удоволствие ... а може би даже, защото танцува някакъв свой си танц с луната ... но той непрестанно се върти.
може би просто не е в правилната посока.
а може и аз вече да не чакам нищо.
не винаги има какво да те тласка напред, но винаги има какво да те дърпа назад.
тъжно, нали ?
даже не е нужно нещо да ми напомня. аз самата съм спомен. така става, когато допуснеш някой да стане част от теб, предполагам.

иска ми се да можех да сложа табелката "няма ме" и хората просто да ме забравят. за момент.
не би трябвало да е толкова трудно.
все пак ти успя.
нали ?

gone

и тогава ти ме погледна и каза "нали знаеш, че те обичам ?", а аз отвърнах на погледа ти и се запитах "знам ли ?".

went

аз казах: аз съм от онези хора, които някой ден ще направят Море от любов, вратата ще се отвори и отзад няма да има никой.

да, има и такива хора.
които правят цяло море от любов за някого. а другият доволно плува там и го дави ... уж на шега.
всичко е в рамките на шегата.

откритие за деня: имам чорапи с Мечо Пух.
второ откритие за деня: първото откритие едва не ме разплака.

извод ? трябва ми лекар.
нямам пари за лекар, но имам пари за водка.
и после как хората се пропивали.
нека изпием морето от любов, за да забравим, че сме забравени ... току - виж помогнало.
и жалко, че не мога да псувам. моментът изглеждаше подходящ.

go

болката ти не е нещо ново.
вече е била изживявана. и ще бъде причинена на някого отново. даже в момента някой може да преминава през същото. може даже да е твой близък.
думите, с които описваш тази болка, са банални. песните, в които се откриваш, са писани от други хора, които, вероятно са чувствали същото. филмите, които все едно са снимани за теб, по същата логика са създадени за още хиляди други души.
болката ти не е уникална.
не си единственият човек, който може или не може да премине през това. не си единственият, който се бори. не си единственият, когото го боли.
болката ти няма да промени света.
дори да учиш другите от грешките си, дори да я опишеш по най - красивият начин, дори да й отдадеш всяка част от душата си ... дори да защитаваш.
тя е твоята болка. радвай й се както можеш. използвай момента, за да се оплачеш. използвай минутите, за да бъдеш слаб. използвай поуките, за да не те боли пак така. макар че ... човек никога не се учи от грешките си, нали помниш ? и се усмихваш горчиво.
това е твоята болка. наслади й се. остани сам, защото хората само пречат. те ще те съжаляват, ще те гледат съчувствено и ще те прегръщат. а в прегръдките им няма да има нищо повече от признателност, че някога си правел същото за тях. ще ти казват, че всичко ще бъде наред ... не им вярвай. никога нищо не е наред. важното е да е нередно по онзи подреден начин, когато земята все пак се върти, а ти все пак чувстваш.
това е твоята болка. бъди благодарен, че все още чувстваш.

а това ... това е моята болка.
истината понякога боли, нали ?

p.s. ще се радвам, ако нямам повече последователи. наречете го ... суеверие.

любовта ни вечна е, нали ?

най - после мога да ям две топки белгийска ванилия с бисквити и шоколад без да се разболявам.
вече мога и да се прибирам вечер както аз си знам ... със затворени очи и мислейки си, че летя, а всъщност просто вятърът да ме обгръща.
мога да виждам звездите.
ще докосна морето.
няма да спя, за да препрочитам любимите ми моменти от онези ужасно разстройващи книги, а сутрин ще закусвам течен шоколад, гледайки поредния американски сериал.
накратко ... лято е.
но напук на всички клишета ... през лятото имам твърде много време да бъда сама.
сладоледът все пак ще си е сладолед, но винаги ще ми изглежда тъжен и самотен със своята една - единствена лъжичка.
и лошото на това да ходиш вечер със затворени очи е, че често се препъваш, а няма кой да те хване.
звездите ... красивите звезди. а какво да си пожелая като видя падаща ?
и въпреки неописуемата ми любов към морето ... аз съм ужасно лош плувец.
а плача на тези книги и филми, защото са далеч по - истински от нещата, които самата аз изживявам.
накратко ... липсваш ми.

всичко бе, сякаш не е било

понякога лежа, гледам тавана и си спомням.
и не че лампата изведнъж започва да дразни зрението ми, и не че въздухът изведнъж бива засмукан от невидим вакуум ... но и задушаването и сълзите са на лице.
спомням си как някога можехме да си говорим, да се откриваме един друг и да обикваме това, което виждаме.
някога имаше значение дали съм там и някога не пропускаше възможност да ми кажеш, че ти липсвам.
някога можех да ти кажа, че те обичам.
някога щеше да ми отвърнеш със същото.
понякога лежа, гледам тавана и се чудя ... дали и ти понякога лежиш, гледаш тавана и мислиш за мен ?

и сега какво ? да подпиша ли с целувка смъртната си присъда ?