срещни ме там, където светлина
целува космическото небитие,
където макове цъфтят
от раните,
където дъжд измива
първородната ни кал,
където язовирите не са отровни,
а утоляват жаждата на търсенето,
където планината
е премеждие,
където сетива затихват,
унесени във люлка от безвремие,
където никога не ще
остареят мечтите ни,
посивеят очите ни,
загубят опора краката ни.
срещни ме където
гората грижливо с шума
завива светулките сутрин,
срещни ме там, където
аз и ти разтваряме се в ние.
срещни ме там, където
вече
съм.
вторник, 25 август 2020 г.
петък, 21 август 2020 г.
Екзекуция за закуска
- Добрия палач можеш да го познаеш по три неща – винаги е с подрязани нокти, та да не закачи случайно последния дъх на грешника. Няма той околоустни бръчици, поради туй че се не усмихва, и винаги е закусил, та да не претупа процедурата. - започна историята си Изографил Шейтанов, палач от старата школа, и благичко топна комат хляб в чая си.
Бях студент трети курс, журналистика, и за да ме пуснат метър, дето се вика, по „Политически разубеждения” ми дадоха за задача да направя интервю на човек с необичайна професия. „Направи материала на живота си, Стояне”, така ми заръчаха, а аз седях в бараката на бай Изографил, поглъщах с поглед окървавената му шуба и се чудех с колко солиден лебед мен пък ще ме изколят в университета заради тоя опустял старец. Ама нали вече бях там, дай поне да завържем разговор:
- Винаги ли сте желали да станете екзекутор? - започнах.
- Дай го по-простичко, момче, нека на „ти“ да си говорим, че ме изчервяваш инак, ще взема да си забравя мястото и да се почувствам като от свитата на английската кралица. Па после, като приключи разговора и надена пак работния елек, ще ми стане тъжно. Не за друго, ама от мечти и лапнимухи полза няма. Иначе не, като по-млад исках да стана свещеник. Майка ми и баща ми още като ме кръщавали така ме нарекли – дали ми близост с Бога. Ама с годините видях, че много хрантутници през пръсти работят вярата. Пък аз исках да хвана греха за рогата. Милосърдници колко щеш, ама трябва и наказание да има, инак как ще разбереш, че бъркаш? Нали трябва да ти е обица на ухото. Малко трудно като си нямаш глава, де, хе-хе, ама нали е такъв изразът.
Изуми ме как без да помръдва устни, без дори да премине пламъче радост през очите му, бай Изографил издаде тези звуци на смях – по-скоро като стихотворение, което е научил наизуст, отколкото като собствено чувство.
- И какво, ако сега взема да ти разкажа някой много добър виц, дори няма да извикам усмивка на лицето ти? – не отстъпвах аз.
- Няма смисъл в смеха, хлапе. Хората изглеждат глупаво като си изкривяват по тоя начин устните. - сбръчка той с погнуса ястребовия си нос - Нашият Бог е страдал за нас и ние сега сме тук, за да страдаме, не разбираш ли? Никакво пиршество на тяло и мисъл не сме заслужили, скромно трябва да я караме – да ставаме по изгрев слънце, да закусваме набърже, да служим на Бога, да мачкаме греха, и с чисто сърце да си лягаме вечер. Това е пътят към Него. А всяко хубаво нещо, дето се търкулне по пътя, на него да Го даваме, само той е заслужил да познава красивото. Та за твоя виц, аз не бих го взел за мене си, ще оставя Бога да му се порадва, пък аз ще се посмея като ме вземе горе на небето. Като ми се открие например чудно прелестна гледка, притварям очи и оставям Божиите да я прегърнат със своя взор. Като се случи някой добра дума да иска да ми каже – викам му вземи си я тая дума, върви в черквата, кажи я на Господа. На Него всичко ще дам, само накрая да си ме вземе.
Той направи пауза, дали за да ми даде време да осмисля, дали защото той се размисли, не знам.
- Никой не иска да ходи в пъкъла, момче – продължи, - туй правя за хората, показвам им правия път, да пребъдат, да Го хванат за ръка... Туй, дето ни се случва тук, то всичкото е преходно. Но ако искаш да има файда задето въобще си се пръкнал, дадени са ни отгоре всички указания.
И не усетих как след този необичаен разговор с този съвсем обичаен човек, като излязохме в двора, аз сам положих глава на гилотината му. И чух страшния звук от замахването на брадва и пропукването на жилките, които свързваха тялото с командния център. И когато главата ми се претърколи, не изпитах и капка ужас. Защото на нейно място изникна друга, по-няма и сляпа, като рапан, в който вече не живее морето. За миг обеднях, а после, внезапно, там, където зееше липса, едничка пулсираща мисъл полегна - тази за Бога.
Бях студент трети курс, журналистика, и за да ме пуснат метър, дето се вика, по „Политически разубеждения” ми дадоха за задача да направя интервю на човек с необичайна професия. „Направи материала на живота си, Стояне”, така ми заръчаха, а аз седях в бараката на бай Изографил, поглъщах с поглед окървавената му шуба и се чудех с колко солиден лебед мен пък ще ме изколят в университета заради тоя опустял старец. Ама нали вече бях там, дай поне да завържем разговор:
- Винаги ли сте желали да станете екзекутор? - започнах.
- Дай го по-простичко, момче, нека на „ти“ да си говорим, че ме изчервяваш инак, ще взема да си забравя мястото и да се почувствам като от свитата на английската кралица. Па после, като приключи разговора и надена пак работния елек, ще ми стане тъжно. Не за друго, ама от мечти и лапнимухи полза няма. Иначе не, като по-млад исках да стана свещеник. Майка ми и баща ми още като ме кръщавали така ме нарекли – дали ми близост с Бога. Ама с годините видях, че много хрантутници през пръсти работят вярата. Пък аз исках да хвана греха за рогата. Милосърдници колко щеш, ама трябва и наказание да има, инак как ще разбереш, че бъркаш? Нали трябва да ти е обица на ухото. Малко трудно като си нямаш глава, де, хе-хе, ама нали е такъв изразът.
Изуми ме как без да помръдва устни, без дори да премине пламъче радост през очите му, бай Изографил издаде тези звуци на смях – по-скоро като стихотворение, което е научил наизуст, отколкото като собствено чувство.
- И какво, ако сега взема да ти разкажа някой много добър виц, дори няма да извикам усмивка на лицето ти? – не отстъпвах аз.
- Няма смисъл в смеха, хлапе. Хората изглеждат глупаво като си изкривяват по тоя начин устните. - сбръчка той с погнуса ястребовия си нос - Нашият Бог е страдал за нас и ние сега сме тук, за да страдаме, не разбираш ли? Никакво пиршество на тяло и мисъл не сме заслужили, скромно трябва да я караме – да ставаме по изгрев слънце, да закусваме набърже, да служим на Бога, да мачкаме греха, и с чисто сърце да си лягаме вечер. Това е пътят към Него. А всяко хубаво нещо, дето се търкулне по пътя, на него да Го даваме, само той е заслужил да познава красивото. Та за твоя виц, аз не бих го взел за мене си, ще оставя Бога да му се порадва, пък аз ще се посмея като ме вземе горе на небето. Като ми се открие например чудно прелестна гледка, притварям очи и оставям Божиите да я прегърнат със своя взор. Като се случи някой добра дума да иска да ми каже – викам му вземи си я тая дума, върви в черквата, кажи я на Господа. На Него всичко ще дам, само накрая да си ме вземе.
Той направи пауза, дали за да ми даде време да осмисля, дали защото той се размисли, не знам.
- Никой не иска да ходи в пъкъла, момче – продължи, - туй правя за хората, показвам им правия път, да пребъдат, да Го хванат за ръка... Туй, дето ни се случва тук, то всичкото е преходно. Но ако искаш да има файда задето въобще си се пръкнал, дадени са ни отгоре всички указания.
И не усетих как след този необичаен разговор с този съвсем обичаен човек, като излязохме в двора, аз сам положих глава на гилотината му. И чух страшния звук от замахването на брадва и пропукването на жилките, които свързваха тялото с командния център. И когато главата ми се претърколи, не изпитах и капка ужас. Защото на нейно място изникна друга, по-няма и сляпа, като рапан, в който вече не живее морето. За миг обеднях, а после, внезапно, там, където зееше липса, едничка пулсираща мисъл полегна - тази за Бога.
вторник, 18 август 2020 г.
латентно
защото няма кратки дъждове
и ако в нечия черупка ти осъмнеш,
независимо е после накъде
ще ви разсипят лекомислени фъртуни
защото няма допир без бразда,
издялкани сме всички от човешката,
макар и мъчна за признаване вина
да търсим вечно някого във тъмното
и да намираме се нас си всеки път
и да ни души като че юли за гърлата
едничък залък тежък като сън
по изгрев и разсечени в асфалта
са стъпките, с които се следим,
необратимо безусловно закъснели
щом още свята е в гърди да приютим
в нашто светло чувство вярата
събота, 13 юни 2020 г.
synergy
Светът, светът ни кухо се задъха,
а сетне се оттегли в тишина...
Гледам как вечерята приготвя мама
и струва ми се толкоз крехка тя.
Като дълго да не гостуваш на родител
и после страшно да ти се привиди побелял.
Човек когато силно се страхува,
посреща бурята със смях.
Във гънките на своята усмивка
имам малко смисъл съхранен –
когато близостта ни не е допир,
просторно се открива между нас
безумната безмерната възможност
пак да се обичаме със глас
когато ни поставят на дистанция
е сякаш втренчване в среднощното небе –
най-божествената анотация
на кой какво защо къде
когато хванеш да претегляш колко имаш
в срещуположната чиния на своята везна
почни да трупаш колко имаш и да даваш,
балансирайки двете си блюда.
когато врагът ни се изправи с общо име
и върху исполинските си рамене
далеко отнесе какво делиме
все нещо има, дето да ни събере
Светът, светът ни кухо се задъха,
светът ни,
не свят мой и твой.
А сетне, сетне се оттегли сякаш
е скършен във зенита
ням прибой.
а сетне се оттегли в тишина...
Гледам как вечерята приготвя мама
и струва ми се толкоз крехка тя.
Като дълго да не гостуваш на родител
и после страшно да ти се привиди побелял.
Човек когато силно се страхува,
посреща бурята със смях.
Във гънките на своята усмивка
имам малко смисъл съхранен –
когато близостта ни не е допир,
просторно се открива между нас
безумната безмерната възможност
пак да се обичаме със глас
когато ни поставят на дистанция
е сякаш втренчване в среднощното небе –
най-божествената анотация
на кой какво защо къде
когато хванеш да претегляш колко имаш
в срещуположната чиния на своята везна
почни да трупаш колко имаш и да даваш,
балансирайки двете си блюда.
когато врагът ни се изправи с общо име
и върху исполинските си рамене
далеко отнесе какво делиме
все нещо има, дето да ни събере
Светът, светът ни кухо се задъха,
светът ни,
не свят мой и твой.
А сетне, сетне се оттегли сякаш
е скършен във зенита
ням прибой.
несподелено 01
отиваш си бавно и душно и пусто
отиваш си рано
отиваш си тихо
а нишката, дето с все сила ни свързваше,
тетивата на лък е, прежулен от свирене,
и песента ти е друга, за друга отнася се
прозявка в саксия
нашата пролет оказа се
гърбът ти следа е от чужда намеса
стъкло във окото на Кай е претекста
но виновна съм аз, и по род, и по име,
кармично те губя,
безучастно боли ме
вече нищо не ще е фатално и нужно,
напразно звездите ни пиха до дъно
неволна била е вселенската грешка,
само смъртните считат го
за съдбовна намеса
отиваш си бавно и душно и пусто
неотложно и кротко
лесно и чуждо
отиваш си рано
отиваш си тихо
а нишката, дето с все сила ни свързваше,
тетивата на лък е, прежулен от свирене,
и песента ти е друга, за друга отнася се
прозявка в саксия
нашата пролет оказа се
гърбът ти следа е от чужда намеса
стъкло във окото на Кай е претекста
но виновна съм аз, и по род, и по име,
кармично те губя,
безучастно боли ме
вече нищо не ще е фатално и нужно,
напразно звездите ни пиха до дъно
неволна била е вселенската грешка,
само смъртните считат го
за съдбовна намеса
отиваш си бавно и душно и пусто
неотложно и кротко
лесно и чуждо
Абонамент за:
Публикации (Atom)