Светът, светът ни кухо се задъха,
а сетне се оттегли в тишина...
Гледам как вечерята приготвя мама
и струва ми се толкоз крехка тя.
Като дълго да не гостуваш на родител
и после страшно да ти се привиди побелял.
Човек когато силно се страхува,
посреща бурята със смях.
Във гънките на своята усмивка
имам малко смисъл съхранен –
когато близостта ни не е допир,
просторно се открива между нас
безумната безмерната възможност
пак да се обичаме със глас
когато ни поставят на дистанция
е сякаш втренчване в среднощното небе –
най-божествената анотация
на кой какво защо къде
когато хванеш да претегляш колко имаш
в срещуположната чиния на своята везна
почни да трупаш колко имаш и да даваш,
балансирайки двете си блюда.
когато врагът ни се изправи с общо име
и върху исполинските си рамене
далеко отнесе какво делиме
все нещо има, дето да ни събере
Светът, светът ни кухо се задъха,
светът ни,
не свят мой и твой.
А сетне, сетне се оттегли сякаш
е скършен във зенита
ням прибой.
2 коментара:
Радвам се, че още пишеш прямо и прозорливо.
Малко са хората, които могат да видят някаква истина, а още по-малко са тези дето могат да я напишат без да я струговат на счупения си калейдоскоп.
Така че продължавай. - "смисъл всъщност има." а и е хубаво за четене.
Поздрави, духовна скитнице.
от детето на цветята.
нямам представа кое си ти, дете, но благодаря ти от сърце и те прегръщам
Публикуване на коментар