улавям безпричинните си усмивки и смутено си припомням да не се отделям от земята.
сякаш в мен се преплитат две личности. онази, обърканата и наранената, която обвиваше мислите ми със студено одеало, а сърцето ми държеше под похлупак, шепнейки ми, че е за мое добро ... и другата, чувстващата с всяка фибра от тялото си, която не спи нощем, а пее песни, чиито текстове принципно не знам. и както чувствам на пълни обороти, изведнъж трябва да спра, защото знам как свършва това. гледала съм тези филми и съм чела тези приказки - до последната завършват тъжно. твърдоглава е тази моя чувствителност, руша я, разбивам я на парчета, правя й дисекция и я разпердушинвам от критика, а тя все едно още по - ярко започва да свети с нейните любовни и мистериозни лъчи и да оцветява небето с онзи специален лилав оттенък, който виждам само през лятото.
странно е.
навън е зима, а в мен е лято. страх ме е, а съм по - смела от всякога. сълзите ми имат вкус на ванилия. часовникът не ме е заключил в безсмислените дни и месеци, когато времето сякаш не тече, а и тече ли то е само безумно пилеене на цифри и батерийки за ръчен часовник. времето препуска. и няма маски. нямам зад какво да се скрия. и не мога да повярвам, че е реалност, защото ... нали знаете? в живота такива неща не се случват. ^^
твърде хубаво.
Няма коментари:
Публикуване на коментар