а паднат ли завесите, свалят ли се костюмите ...

театърът изгоря. костюмите излязоха от мода. сълзите изтриха грима. сценаристът промени репликите. декорът се сгромоляса. публиката освирка постановката.
и на разбитата сцена, окървавена с моята собствена кръв и изгорена от думите на околните, останах само аз. свалих маската, напоена със сълзите ми и я хвърлих в бездната на спомените.
коя съм аз? какво изпитвам? какво крия? от какво се страхувам? какво всъщност се опитвам да кажа? и какво да докажа?
привързвам се ужасно лесно. но никога не признавам чувствата си напълно.
момчетата ме харесват. но не се влюбват в мен.
разплаквам се много лесно. но никога пред хора.
хората ме обичат. но аз рядко им вярвам.
спомените ме нараняват. но аз никога не ги оставям зад себе си.
отблъсквам хората. но никога не ги пускам да си отидат.
не мога да се оставя да бъда обичана. но не мога да правя нищо освен да обичам хората.
ядосвам се ужасно лесно. но не мога да мразя.
обичам самотата. но не мога да съм сама.
някои думи оставят незаличима следа в мен и ги нося със себе си, където и да отида. но често не признавам на никого колко верни са те.
не разбирам света. но го чувствам.
не разбирам хората. но ги чувствам.
не разбирам любовта. но я чувствам.

това съм истинската аз. и ако можеш да ме обичаш такава, обичай ме.
можеш ли?