събота, 8 ноември 2008 г.

a long time ago we used to be friends ...


заблуда или истина? кое ли повече боли?
кога наистина разбираме какво точно искаме?
и не сме ли способни поне веднъж да го оценим преди да си е отишло?
or maybe I'm just blind ... :]
протегната ръка. искрена усмивка. сладка рисунка. кратко стихотворение. малко шоколадче. Киндер. и всички онези неща, които колкото и да гледаш, успяваш само да усетиш ^^
приятелството ...
в трети [може би ;D ] клас ни накараха да напишем какво е за нас приятелството. мисля, че бях изпълнила цялото си съчинение с разни клишета. тогава едно момиче от класа се разплака ... имаше някакви проблеми и просто избухна, а най - добрата й приятелка отиде и я прегърна. колко са глупави тези учители ... карат ни да излеем върху хартия нещо, което може единствено да се почувства
и дали е преходно. кога свършва. къде е началото ... кога е безвъзвратно загубено?
може би просто трябва да се науча да губя ... и когато изгубя да знам страдайки какво съм спечелила
защо от всяко нещо можем да извлечем и положителни работи, нали? ^^
просто вярвайте ... they're not you :]

1 коментар:

Хезиода каза...

Обичам да вървя по тези стъпки,
които водят сякаш някъде към теб.
Далеч зад хълмовете, гаснещи и тъжни,
накрая дави всички пътища морето...

Далеч зад хълмовете има много други
пътеки, дълги, криволичещи и бледи,
в които някога чертаехме безумни
любови, спомени, животи и предели.

Далеч зад хълмовете... някога, отдавна
лежахме, сплели пръсти, някъде в полето.
Над нас плетяха мрежи птиците на здрача
и ние знаехме, че ще останем вечно.

Кога ли беше тази нощ далеч в полето?
Кога повярвахме, че наши са звездите?
А гаснат стъпките ни днес в далечно ехо
и само хълмовете с вятъра въздишат...