вторник, 19 август 2008 г.

fooling my selfish heart, going through the motions ...


колко е странно да откриеш, че има някои неща, за които няма с кого да говориш. някои много тъмни, дълбоко скрити ранени места, за които сам трябва да се погрижиш. а често е толкова ... толкова трудно да ги излекуваш, толкова често да ги усещаш как кървят и толкова празно, когато вече ги няма
не знам дали вече вярвам. не знам в какво вярвам. не знам защо вярвам. просто продължавам напред и иска ми се ... иска ми се когато някой ме попита дали съм добре да му кажа, че съм, но просто не мога ... и ми омръзна да лъжа, защото ме е страх да покажа колко съм слаба всъщност
а аз наистина съм
и може би всичко това е заради страховете ми. страха ми да допусна някого толкова близо до сърцето ми. затова и винаги гледам да изглеждам не до там оглупяло увлечена. но всъщност бях. и всъщност съм. и в стремежа си да бъда силна не усетих кога съм започнала да кървя
и наистина нямам желание да прекарвам половината нощ в плач, а останалата в сънища, изпълнени с духове. защото аз продължавам да гледам напред, но погледът ми към нещата определено изгуби своята магия
и, ето, признавам
наранена съм. и съм тъжна. и сърцето ми е напълно разбито. казвам го директно
без заобиколки
и без многоточия
без главни букви
и без недомлъвки

1 коментар:

aЗ (sun) каза...

Точно по същия начин се чувствам и аз сега...