Слушам The Police и се чудя дали да плача или да бъда щастлива от това, което имам и дали мога да преглътна всичко, което съм изгубила по пътя. А аз, по офлюфите, изгубих много.Още един месец и от година ще съм била влюбена в едно леко нисичко синеоко момче, което не може да казва "р", затова пък може да рисува вълци и да свири на пиано. Както и да разбива сърца. И... Предпочитам да се радвам в редките случаи, когато се появи, защото той непрестанно изчезва... Отколкото перманентно да съм нещастна, защото се самозалъгвам. Съжалявам, мили мои седем месеца терапия... А изтрих всичките си смс - и, изхвърлих рисунката, махнах хронологията... Но си чета дневниците от моите най - прекрасни четири месеца и плача от щастие. Моите най - щастливи четири месеца. Но... Просто не е честно. Не е честно седем месеца аз да градя, градя, градя, а той с едно "Хей С=" да разруши всичко. Не е, нали?.. Можех да си родя бебе, да напиша книга, да си изчистя стаята и да й направя основен ремонт, да сменя цвета на косата си поне два - три пъти... Но не. Вместо това изхвърлях рисунки и премествах смс-ите си в "Запазени", след което ги триех.
Но него не мога да изтрия.
Разбърквай струните ми. Единствен ти знаеш мелодията...
Няма коментари:
Публикуване на коментар