shoot the moon.

никой не ме предупреди колко по - хубаво ще стане всичко, когато те намеря.

all i want for christmas is us.

след прекрасния коледен списък на SaTaSi, който можете да намерите тук, реших да поема щафетата и да ви кажа какво аз искам за тази коледа.

***

скъпи дядо коледа,
тази година не бях изключително добро дете, защото обстоятелствата го изискваха.
не, не бях лошо. минах фазата "дете" просто.

моето желание е непостижимо, тъй като съм убедена, че дори ти имаш определен бюджет, в който трябва да свреш детските мечти. дали като получаваш писмата не им слагаш отдолу едни етикетчета ? "три долара", "пет евро", "принципно 100 000 лева, но ако го вземем от илиянци, ще минем и с 40" ? том иска истинско кученце, обаче техните смятат това за ненужен разход. тъй че нека донесем на том плюшено такова, пък дано му затвори устата до следващата година. а когато том порасне и синът му поиска лабрадорче, той ще му купи плюшено хъски. плюшения лабрадор е струвал 3 цента повече.

аз пък искам ново сърце. може да го откраднеш от някой камион, който разнася откраднати органи из мексико. нищо, че ще е малко потънало в прах ... нека, о, нека бъде цяло. нека никой никога не го е изоставял. нека никой никога не го е моделирал нехайно. нека никога никой не го е изпразвал от смисъл. нека никой никога не го е разграбвал безхаберно.
искам моето ново сърчице да не познава смъртта, разводите, скандалите, думичката "сбогом", разочарованията от най - милото и близкото, липсата.
нека моето ново сърчице не се страхува да вярва, тъй като най - накрая би излязло глупаво. нека не се страхува от прекалената привързаност и изказването й, тъй като в този странен, странен свят колкото по - малко изглежда, че ти пука, толкова повече се изкачваш в социалната йерархия.
нека новото ми сърчице е избрало печелившата страна в любовта. и, моля те, нека няма никакъв цинизъм у него. и нека познава какво е доброта.

панделката може и да е цикламена и изобщо да не му отива.
ще се справя и без упътване, аз съм упорито теле и обичам да достигам до крайни резултати, най - често без чужда помощ.

моля те, скъпи дядо коледа,
този път обещавам да го пазя.

с обич, мимс.

***

а сега предизвиквам ...

любовта на живота ми.
"не бъдете сами"

и всеки друг, който въпреки всичко продължава да таи някакви желания.

споделена самотност.

всичко започна с целувка - една от моите припряни, избързващи, необмислени постъпки.

некоординираното навеждане и задъхването от трепетно напрежение. после светкавичното осъзнаване, че краищата на целувките не са неизчерпаемо разнообразни и са правопорпорционални на дозата привързаност, с която ги заредиш. и най - накрая ... инстинктът за бягство.

но е късно.

дъхът ти на водка попива в шията ми, а ръцете ти с привидно любопитство изследват многократно изминавания маршрут. момчетата с обиграни движения едновременно ме и привличат, и отблъскват. нараняваща е рутинността, с която се опитват да свалят дрехите ти. но пък магия е моментът, в който недодялано те целуват по бузата, като плашлив третокласник.

докато се усетя нехайно ме отвеждаш към някое тихо и обезлюдено кътче. докато стигнем дъното на коридора, движенията ни вече са станали нетърпеливи, а телата ни се събират и отделят на талази. като два магнита сме - така силно привлечени физически, а опашките на душите ни панически бягат от тази липса на емоционалност, която обрисуваме с целувките си.

отваряме вратата със залитане. разширените ми зеници се изпъстрят от смях, а твоят е така силен, че прехапвам език, за да не го прекъсна със саркастична забележка. придърпвам те самоуверено към себе си, за да спреш. толкова по - хубав си, когато мълчиш. толкова по - мистериозен. толкова повече се изменя образа ти, когато със затворени очи те опознавам с върха на езика си, толкова повече заприличваш на него ...

отдръпвам се рязко. стреснато ме питаш дали всичко е наред, а аз с дежурната си прелъстяваща усмивка лъжа в шепот, че те искам.

леглото е нашата сцена. моята роля е да те накарам да повярваш, че имам нужда от теб, а твоята - да изсценираш, че ми вярваш. телата ни се усукват като две змии, защото точно толкова са студени и сърцата ни. вкопчваме се един в друг, сякаш искаме напълно да се слеем. може би така ще престане да боли. може би така няма да сме сами в празнотата си. избягвам погледите ни да се срещат, затова заравям пръсти в косата ти и леко отклонявам главата ти наляво. не ме наричай по име, не го харесвам, а и той не ми викаше така. предпочитам да общуваме само чрез неточно дишане, него мога да оприлича на всяко друго. тихо стенание се откъсва от гърдите ми при спомена.

когато се употребим до последните си функции на заместители, когато изцедим и последната капка достойнство от телата си, когато успеем всяко докоснато от другия кътче да бележим с чувството на чуждост, което и водната струя на душа няма да успее да отмие ... просто ще полежим един до друг. ти с въздишка, предназначена за някоя друга. а аз с още една стъпка по - далеч от сърцето си. забравих го на площада в един морски град, в един влак, с който пътувах нелегално, на една беседка в парка насред късния следобед, зад сто стени от неконтролируемо разрушение.

и само съжалявам, че и тебе научих какво значи самота.

високосна година - вечният танц между слънцето и луната

Сиел е малко градче, потънало в спокоен сън насред една безкрайна долина.
едно от онези места, където времето сякаш е спряло и всеки път, когато ти се случи да попаднеш в него, те обзема за момент онова така преходно чувство, че всичко е наред. единственото събитие, което го разтърсва из основи, е един панаир, който се организира единствено на високосни години. тогава Сиел не прилича на себе си, обкичен с всички онези цветове, които продавачите и циркът донасят от места, които жителите на градчето надали някога ще посетят. омагьосваща е и панаирната глъчка до късно вечерта и този смях, който се свира в ъгълчетата на всяка, отрупана с павета, уличка.
Селена се събуди много рано сутринта. всеки атом от тялото й трептеше развълнувано, пробуден от онова прекрасно очакване да се случи нещо хубаво. но за разлика от повечето такива копнежи, които така и не се докосват до това, което желаят, мечтата на момичето щеше да бъде сбъдната едва след няколко часа. както ставаше на всяка високосна година.
ако помолите някой човек да опише Селена, независимо колко близък й е той, независимо от факта, че тя наистина беше от най – красивите момичета в града, първото, а понякога и последно нещо, което те биха ви обрисували са очите й – синьо, в което можеш да се удавиш, в което можеш да полетиш и в което можеш да видиш отражението на един по – различен, пречупен през зениците й, свят. съответно бихме могли да стигнем до заключението, че тя цялата беше очи. затова и родителите й й бяха дали името на гръцката богиня на луната. очите й бяха две изящни лунички, оцветени в синьо с водните боички на някое дете – мечтател.
няма нищо по – натрапчивото от часовете, предхождащи големи събития. сякаш всяка тяхна стотна се търкулва болезнено по цялото ви тяло и нарочно ви влиза под кожата, за да стигнете до точката на побъркване. но в крайна сметка така се случва, че винаги си заслужава мъченията. наградата на Селена е нейната любов, нейното персонално слънце, както тя го нарича. живели ли сте като в приказка за един – единствен ден ? един ден, който по някакъв странен начин е успял да побере в себе си всичко, което в този момент ви е било достатъчно, да ви постави в центъра на вихъра му, а вие да подгоните ветровете и после напълно да им се отдадете. защото Селена имаше два такива дни.
първият път, когато го срещна, бе едва на 13. първият път, когато я заведоха на цирк. там имаше едно момче, което поглъщаше огнени прътове и тя го посочи с пръст и извика “момчето – слънце !”.

- от коя планета си ? защото не може да си от тук. – я беше изненадал малко по – късно той, докато тя чакаше на опашката за захарен памук.
- името ми е селена. – гласът й смутено трепна.
той повтори посочването й с пръст от по – рано и закачливо извика:
- момичето – луна.

не мисля, че някой някога би могъл да даде обяснение на това явление – сърце в
замяна на една такава усмивка, която разцъфна на устните и на двамата. и така се роди една детска любов, една узряваща любов, една любов, държаща се в продължение на 3 години и 365 дни единствено на писма и картички и живееше в приказка, а на 366 – ия й се случваше чудо. той пътуваше с цирка из целия свят, помагаше на семейството си и й описваше невероятните си приключения. а тя гравираше всички дървета в градчето си с името му и си съчиняваше една паралелна вселена, в която той ежедневно да е до нея.
и ето го пак. панаирът. с палатките, които носят шарките на големи захарни близалки, с многото сергии, по които можеш да откриеш главно непотребни, но за сметка на това, заредени с голям емоционален заряд, предмети, с цялата палитра от хора и приятния им глъч.
някой хвана Селена за ръка и постави нещо на пръста й. пръстен на настроенията, така ги наричаха. сменящ цвета си според температурата на тялото на притежателя си.

- замини с мен. – каза слънчевото момче. и най – сетне прекъсна вечната
си гоненица с лунното момиче, за да не бъдат те никога повече самотни.

every me and every u.

ти.

ти си "вкъщи",
в събота следобед
или пък петък вечер,
когато слънцето се усмихва в прозорците
или аз спя.
в порой.
ти си малкото коте
с бебешките стъпки,
борещо стълбите.
"о, нека го вземем.",
мрънкам като малко момиченце.
ти си новата ми кислородна маска,
спаси ме от удавяне,
от горящата кула от карти,
в която се бях обесила,
предварително задушена от възглавницата.
ти си непредумишлено самоубийство
с внезапната си непланирана поява
и доживотни последици, които да влача
вместо окови за своя присъда.
като че са ме наказали митичните богове.
ти си бягство от "утре", от "вчера", от "някога",
защото е "сега" и аз съм до край будна
за думи, музика, чувства
и страхът, който тропа
на вратата на лявата ми сърдечна камера.
ти си мастилено сърце,
надраскано набързо на гърба
на тетрадката ми по физика,
пълна с всички закони за чужди привличания
и моето към теб, редом до тях.

аз.
аз съм чаша чай,
забравена на верандата
в студена английска сутрин,
някъде между четири и шест часа
от блуждаещата душа на някоя инсомния.
аз съм петстрофие без ритъм,
с много червено - кръвта на писателя,
потекла под жестоките драсканици
на своя безжалостен редактор,
който забрави да чувства още през лято 2009.
аз съм липсваща приказност,
пластмасови рицари по етажерките,
роклята ми за бала е къса,
много по - къса от нормите
и ще омагьоса всичките предразсъдъци.
аз съм бурен нелеп смях,
когато нишките на въздуха
са опънати от напрегнатост.
и плач, плач, плач,
когато ми е мило, безсилно или преходно.

ние.
ние сме всяко малко нещо в моя ден,
което просто трябва да узнаеш,
за да не съм единствената,
наслаждаваща се на красотата му,
защото просто вярвам, че ще разбереш.
ние сме страхотната нова песен,
която намерих толкова случайно
и трябва, трябва да чуеш.
цялата е текст,
а още повече - мелодия.
ние сме изгрев на нещо голямо,
много по - голямо от слънцето,
много по - сгряващо от инфрачервените му лъчи,
много по - красиво от палитрата му топли цветове,
случващо се веднъж на 99 години.
ние сме пеперудите в корема ми, които галя с ръка преди да заспя.
а после пак те има, в тъмното,
китките ти ухаят на любов,
а пръстите ти са магнити за душевните ми струни.
вечност сме.

***

само където ние реално не съществуваме.
и има само много ти, ти, ти.
и все така недостатъчното аз.