безтебие

[ и всичко в мене тъне във безтебие. ]

прокарах тънка линия през живота си
и кръстих двете половини -
смисъл именувах аз едната,
а другата - безтебие наричам.
и моливът ми честичко се чупеше,
следи остави лекото треперене.
и неведнъж, заобикайляйки забраните,
при теб се връщах. само до разсъмване.
очите си превързах с гордостта си,
слуха - с безумната самозаблуда,
изхвърлих водните боички с цветовете ти
и за поривите станах глуха.
животът ми живее от безсмислици,
от сънища, копнежи и диханието ти,
от самоубийствата, наричани завръщане
там, където нищо не оставихме.

the way that we feel might have to be sacrificed.

затворих вратата, за да не чувам какво се случва в съседните стаи.
изключих телевизора, за да не чувам как светът съществува.
затворих прозореца, за да не чувам как умират звездите.
изключих радиото, за да не чувам как треперят гласовете, когато пеят за любов.

загасих лампата, за да прибера грижливо сълзите си под кремавата възглавница. запалих внимателно онази свещ във формата на луничка и се загледах в трептенето на сенките. изрязах ни от хартия - малки и несъразмерни. поиграх си с нас, както направи и съдбата. а накрая не забравих и да си изгоря сърцето. размазах пепелта му върху един лист и той стана сив. като светът ми.

сенките са скучни. те са просто отражение на нещо истинско. като маските ми. като спомените ми. като мечтите ми. като чашата с вода, в която се оглеждат тефтерите ми и се чудят кога ще спра да ги давя в мъката си. като кутията с писма.

оставих свещта самотно да гасне в малкото й дадено пространство. беше закотвена там - в единия край на бюрото ми. нищо не я докосваше. беше самотна и недосегаема, самотна, но недосегаема, недосегаема, но самотна. кого го интересува къде искат да бъдат предметите ? аз я оставих там, защото ми харесват отблясъците върху светлото дърво. ръцете ми я направляват, а хората ги направляват житейските обрати.

хайде да поиграем на "трябва да" ! трябва да си мълча. за да не ме чуят съседите. да не ми чуят песните. и да не им научат текстове. за да не ме чуят близките ми по съседните стаи. и да не ми научат историите. за да не се чуя сама. и да науча истината.

когато остана напълно сама, ще имам достатъчно време за говорене.
сега притежавам единствено тишината ни.

Replay

нещо, написано от Биляна Тодорова [a.k.a. моята Блуп] и посветено на мен, което преобърна вътрешня ми свят и го разчувства до тайни усмивки.

…Всеки път, когато си отидеш.
Всеки път, когато спре света.
Всеки път, когато нямам сили.
Всеки път, когато продължа.
…Всеки път, когато оживея.
Всеки път, когато ме ранят.
Всеки път, когато в друг се влея.
Всеки път, когато пак горя.
…Всеки път, когато имам вяра.
Всеки път, когато ме е страх.
Всеки път, когато се предавам.
Всеки път, когато те предам.
…Всеки път – ти винаги се връщаш.
Всеки път. Ти винаги си там.
И всеки път след теб се преобръщам.
…И всеки път не мога да те спра.

nobody knows it but u've got a secret smile and u use it only for me.

пролет е.
пролет е в тихите уютни светли сутрини.
пролет е в топлите ветрове и внезапните дъждове.
пролет е в skittles - ите, които ям, говорейки с Яна по телефона, редувайки ги с хлипане.
пролет е в омекотителя ни за пране, който като че ли най - вече през март, април, май и юни е толкова натрапчиво цветен.
пролет е в маркера, с който Марти пише "мече" върху дясната ми ръка.
пролет е в Блуп, която се смее слънчогледово в телефонната слушалка.
пролет е в песента, която ми докарва пеперудки в корема.
пролет е в специалните разноцветни мартенички, които всички окачиха на лявата ми ръка.
пролет е в червено - бяло - кестенявата плитка, която Лили ми направи.
пролет е в мен. и в дните ми. и в малкия ми хаотичен свят.

p.s. разглези ме с присъствието си.