истината е, че косата ми никога не седи като хората и очите ми редовно се насълзяват от вятъра. ръцете ми винаги са студени и дори не съм си и мечтала някога да бъда "кралица на бала". истината е, че когато съм тъжна, съм много, много мълчалива, а когато съм щастлива, лакирам ноктите си. не мога да плача пред хора, но пък редовно ми се иска да поплача на нечие рамо. истината е, че съм зависима от околните и нищо не мога да върша сама, затова дори когато случайно ми се наложи да почакам някой автобус, карам някой да ми говори по телефона. и препрочитам редовно най - натъжаващите ме моменти от "Пяната на дните".
истината е, че съм едно най - обикновено момиче.
години мечтаех да бъда уникална за някого. да преобръщам светове. да спасявам. да променям. да вдъхвам живот. да влудявам.
и един ден, ей така, го осъзнах ... аз бях едно най - обикновено момиче, което изглежда по един най - обикновен начин и се интересува от своите най - обикновени неща.
и въпреки цялата ми посредственост, има един уличен музикант, който винаги ми обръща специално внимание.
обитава онази улица, която веднъж имах щастието да извървя, държейки ръката ти. всеки път, когато минавам покрай него, за да стигна до парка, той започва да свири на своята китара "Бягство" и на минутата печели онази моя специална усмивка и всички монети, които открия в задния джоб на панталона си.
един ден се престраших да го попитам защо за мен подбира точно тази песен, а той отвърна, че му приличам на момиче, с което или трябва истински да се сбогуваш или с което завинаги да останеш.
а аз помислих, че може би, някой ден, с малко повече късмет, някой щеше да ме направи необикновена. все пак грозните патенца стават лебеди, гъсениците - пеперуди, а жабите - принцове ... нали ?
и защо пък поне веднъж най - обикновеното момиче не срещне едно най - обикновено момче и те не направят от цялата тази обикновена реалност една необикновена приказка ?
сряда, 30 септември 2009 г.
четвъртък, 24 септември 2009 г.
i used to live alone before i knew u.
тъжно е.
тъжно е, че така и никой не ме поздрави с песен по радиото.
тъжно е, че правя страхотен масаж и с удоволствие бих изслушала как е минал денят ти, но хората с мен или говорят малко, или не говорят изобщо.
тъжно е, че напоследък мога да спя само без възглавница, тъй като така гонех кошмарите като малка.
тъжно ми е да пиша писма, които никога няма да изпратя.
тъжно е, че съм започнала да споря с телевизора, а всъщност така ми се говори с някого.
тъжно е, че думите ми се губят и ще се задуша в това мълчание ... затова ако отново ме изведеш, колкото да кажеш, че си се опитал да ме разведриш, моля те, разбери тишината помежду ни.
тъжно е, че отново само моето рамо изтръпна.
тъжно е.
хубаво е.
хубаво е, че те чух по телефона и наистина ти благодаря, че се върна.
хубаво е, че за момент всичко беше наред.
хубаво е, че си позволих отново да почувствам някого.
хубаво е, че все пак май мога да спасявам хората.
хубаво е да си грижовно мече с луничка на коремчето, която свети.
хубаво е.
...
да, понякога все още ми се иска да можех да споделям вселените си с някого.
тъжно е, че така и никой не ме поздрави с песен по радиото.
тъжно е, че правя страхотен масаж и с удоволствие бих изслушала как е минал денят ти, но хората с мен или говорят малко, или не говорят изобщо.
тъжно е, че напоследък мога да спя само без възглавница, тъй като така гонех кошмарите като малка.
тъжно ми е да пиша писма, които никога няма да изпратя.
тъжно е, че съм започнала да споря с телевизора, а всъщност така ми се говори с някого.
тъжно е, че думите ми се губят и ще се задуша в това мълчание ... затова ако отново ме изведеш, колкото да кажеш, че си се опитал да ме разведриш, моля те, разбери тишината помежду ни.
тъжно е, че отново само моето рамо изтръпна.
тъжно е.
хубаво е.
хубаво е, че те чух по телефона и наистина ти благодаря, че се върна.
хубаво е, че за момент всичко беше наред.
хубаво е, че си позволих отново да почувствам някого.
хубаво е, че все пак май мога да спасявам хората.
хубаво е да си грижовно мече с луничка на коремчето, която свети.
хубаво е.
...
да, понякога все още ми се иска да можех да споделям вселените си с някого.
сряда, 23 септември 2009 г.
вече трябваше сама да се справям с кошмарите си.
п р а з н а .
няма нищо по - тъжно от това да изгубиш искрата.
няма нищо по - тъжно от това да изгубиш искрата.
вторник, 22 септември 2009 г.
believe in the small things.
искате ли да ви издам едно чудо ?
всяка вечер преди да заспя наум изброявам имената на хората, които наистина обичам.
след това и на тези, които наистина ме обичат.
винаги заспивам усмихната.
всяка вечер преди да заспя наум изброявам имената на хората, които наистина обичам.
след това и на тези, които наистина ме обичат.
винаги заспивам усмихната.
неделя, 20 септември 2009 г.
we're chained.
хващам химикалката и мигновенно усещам колко нелепо седи тя в ръката ми. някога беше като нейно протежение, а сега безжизнено лежи в дланта ми и ми напомня, че вече не я притежавам.
думите винаги оставаха, след всеки. не можех да ви опиша колко ви обичам, защото ме беше страх да не се изсмеете, но когато никой не слушаше можех с часове да разказвам колко държа на вас и колко ми липсвате. и тогава идваха те ... думите - мой отдушник и утеха.
дори тях ми взе. наниза ги една по една и ги окачи на врата си, а дори не ти отиват. и аз не ти отивах, с моя писклив глас и противно розов поглед към сивото, което ме беше хванало за гушата.
сърцето ми не е сувенир, за да го държиш на рафта над леглото си и чието съществуване скоро след това да забравиш. а то да потъва в прах, докато някой не те попита "хей, а това откъде е ?" и с любопитен поглед да изследва двете му камери, а ти разсеяно да отвърнеш, че вече не помниш. а и наситено червеният му цвят изобщо не седи добре на фона на тапетите ти.
направи си от мечтите ми мини панаир на суетата. грижливо оформи всяка от тях като човече, изпълнено с комплекси, а после с противните си стрелички, напоени с реалност, уцели малките им телца право в сърцето.
чувах те как пееш моите песни, казваше на глас моите мисли, а смеха ми успя да сгънеш във вътрешния джоб на якето си.
толкова ли съм миниатюрна наистина, че успя да ме побереш цялата в кибритената кутийка на масата в кухнята ? изхвърли ме на боклука ! така или иначе съставните ми части са грижливо подредени около теб, като част от интериора, достатъчно близо, за да ги консумираш веднага, когато поискаш.
и, всъщност, задръж ги. така или иначе не открих в нито едно упътване инструкции как да накарам душата си отново да функционира.
думите винаги оставаха, след всеки. не можех да ви опиша колко ви обичам, защото ме беше страх да не се изсмеете, но когато никой не слушаше можех с часове да разказвам колко държа на вас и колко ми липсвате. и тогава идваха те ... думите - мой отдушник и утеха.
дори тях ми взе. наниза ги една по една и ги окачи на врата си, а дори не ти отиват. и аз не ти отивах, с моя писклив глас и противно розов поглед към сивото, което ме беше хванало за гушата.
сърцето ми не е сувенир, за да го държиш на рафта над леглото си и чието съществуване скоро след това да забравиш. а то да потъва в прах, докато някой не те попита "хей, а това откъде е ?" и с любопитен поглед да изследва двете му камери, а ти разсеяно да отвърнеш, че вече не помниш. а и наситено червеният му цвят изобщо не седи добре на фона на тапетите ти.
направи си от мечтите ми мини панаир на суетата. грижливо оформи всяка от тях като човече, изпълнено с комплекси, а после с противните си стрелички, напоени с реалност, уцели малките им телца право в сърцето.
чувах те как пееш моите песни, казваше на глас моите мисли, а смеха ми успя да сгънеш във вътрешния джоб на якето си.
толкова ли съм миниатюрна наистина, че успя да ме побереш цялата в кибритената кутийка на масата в кухнята ? изхвърли ме на боклука ! така или иначе съставните ми части са грижливо подредени около теб, като част от интериора, достатъчно близо, за да ги консумираш веднага, когато поискаш.
и, всъщност, задръж ги. така или иначе не открих в нито едно упътване инструкции как да накарам душата си отново да функционира.
събота, 19 септември 2009 г.
u will squeeze the life out of me.
не смятам, че едно "обичам те." би могло да бъде следвано от "не те обичам вече.".
за мен тези понятия взаимно се изключват ...
все при едното трябва да си излъгал, не мислиш ли ?
за мен тези понятия взаимно се изключват ...
все при едното трябва да си излъгал, не мислиш ли ?
понеделник, 14 септември 2009 г.
she acts like summer and walks like rain.
имам нужда да давам. имам толкова много идеи, толкова много истории, имам неща, които все още не съм споделяла с никого, има емоции, които искам да почувствам и имам любов ... имам толкова много любов.
имам нужда да се раздам до последния си атом, да разкривам вселени и да оцветявам светове. нека те накарам да се усмихваш, да се смееш и да вярваш. нека всичко бъде на игра с едно - единствено правило "Никого да не го боли.". нека нашата криеница всеки път да ни разкрива по нещо ново за другия. нека нашата гоненица никога да не прекрачва границите на забавлението. позволи ми да се науча на търпение, докато играя с теб на пръчки и ми покажи как да не се цупя когато ме победиш на "Не се сърди човече". знам, че съм много непохватна, но нека винаги сме в един отбор, когато играем на топка, а аз обещавам да се науча да правя палачинки в знак на благодарност, че при поредната ни загуба просто си ме целунал по челото.
позволи ми да съм плюшено мече и да заспивам в ръцете ти, ако трябва по цяла нощ ще ти разказвам приказки и ще се изправя срещу всяко чудовище, изскочило от под леглото.
позволи ми да се грижа за теб все едно си най - крехкото създание на света. знам, че и сам ще се справиш и знам, че нямаш нужда от помощ, но аз изпитвам необходимостта да те спасявам.
позволи ми да имам една любима приказка, в която ние сме главните герои. ще я запиша на някоя салфетка и ще ни нарисувам някак смешни отстрани. аз не мога да рисувам, а и ти си прекалено хубав, за да бъдеш пресъздаден, но искам да ни има някъде, заедно.
позволи ми да бъда глупава, досадна, ядосана, щастлива, нежна, топла, объркана, вярваща.
позволи ми да те направя моят Юг.
и ръцете ми винаги са толкова студени ...
подръж ги поне за няколко минути в своите.
тъжно е, че имам толкова много за даване, но може би просто не си заслужава взимането.
имам нужда да се раздам до последния си атом, да разкривам вселени и да оцветявам светове. нека те накарам да се усмихваш, да се смееш и да вярваш. нека всичко бъде на игра с едно - единствено правило "Никого да не го боли.". нека нашата криеница всеки път да ни разкрива по нещо ново за другия. нека нашата гоненица никога да не прекрачва границите на забавлението. позволи ми да се науча на търпение, докато играя с теб на пръчки и ми покажи как да не се цупя когато ме победиш на "Не се сърди човече". знам, че съм много непохватна, но нека винаги сме в един отбор, когато играем на топка, а аз обещавам да се науча да правя палачинки в знак на благодарност, че при поредната ни загуба просто си ме целунал по челото.
позволи ми да съм плюшено мече и да заспивам в ръцете ти, ако трябва по цяла нощ ще ти разказвам приказки и ще се изправя срещу всяко чудовище, изскочило от под леглото.
позволи ми да се грижа за теб все едно си най - крехкото създание на света. знам, че и сам ще се справиш и знам, че нямаш нужда от помощ, но аз изпитвам необходимостта да те спасявам.
позволи ми да имам една любима приказка, в която ние сме главните герои. ще я запиша на някоя салфетка и ще ни нарисувам някак смешни отстрани. аз не мога да рисувам, а и ти си прекалено хубав, за да бъдеш пресъздаден, но искам да ни има някъде, заедно.
позволи ми да бъда глупава, досадна, ядосана, щастлива, нежна, топла, объркана, вярваща.
позволи ми да те направя моят Юг.
и ръцете ми винаги са толкова студени ...
подръж ги поне за няколко минути в своите.
тъжно е, че имам толкова много за даване, но може би просто не си заслужава взимането.
сряда, 9 септември 2009 г.
and they lived happily ever after.
- нека ти разкажа някоя приказка. - погалих нежно златните й къдрици, които все едно извираха от зелената възглавничка като водна лилия. - знам толкова много, а и обожавам тази за седемте лебеда ... или пък за Нал и Дамайанти ?
- преди няколко месеца с мама се прибирахме от пазар. купи ми най - хубавите червени обувки, които да си отиват с новата ми рокля. по пътя на една тиха уличка беше премазано малко котенце. ако беше живо, щеше да се побере в едната ми ръка ! до него седеше малкото му братче и плачеше с цял глас. тогава разбрах, че не всяка приказка завършва щастливо и спрях да вярвам.
взех я в обятията си, беше толкова крехка, едва шестгодишна. какво можех да й кажа ? та и аз бях просто хлапе. все още вярвах в силата на вярата си, смятах, че когато приема нещо за моето собствено чудо, то ще бъде такова. смятах, че си имам хора, които ме съпътстват в живота и огряват тъмнината, от която ме беше страх, като слънчица. аз исках да правя фър и да ям захарен памук до насита. вярвах, че някой ден ще летя, независимо по какъв начин и карах колелото си изправена и със затворени очи по притихналите нощни улици на квартала ми. смятах, че любовта е въздишки, пеперуди и нечий напевен глас, който тихо ми рисуваше несъществуващи светове, докато се топях в невидимите му прегръдки. бях просто хлапе, което щеше да спаси света с армията си от гумени патета, с невероятната си суперсила да усмихва хората и с непобедимата си вяра в доброто. хлапе, което щеше да докаже на всички, че мечтите са там и единственото, което трябва да направиш е да притвориш очи и да се заслужаш в ритъма на нечие сърце, нечие сърце, което чака да стане център на вселената ти и по чиято орбита да подредиш всичките си спомени, желания и усмивки.
та аз бях просто хлапе ...
и един ден, ей така, по детски, те обикнах.
и в онзи момент, пред това толкова зряло шестгодишно момиченце, на мен ми се идеше да се разплача с глас и да изкрещя, че ми се ще да не бях губила тази игра.
май въпреки всичко все пак се промених ...
- преди няколко месеца с мама се прибирахме от пазар. купи ми най - хубавите червени обувки, които да си отиват с новата ми рокля. по пътя на една тиха уличка беше премазано малко котенце. ако беше живо, щеше да се побере в едната ми ръка ! до него седеше малкото му братче и плачеше с цял глас. тогава разбрах, че не всяка приказка завършва щастливо и спрях да вярвам.
взех я в обятията си, беше толкова крехка, едва шестгодишна. какво можех да й кажа ? та и аз бях просто хлапе. все още вярвах в силата на вярата си, смятах, че когато приема нещо за моето собствено чудо, то ще бъде такова. смятах, че си имам хора, които ме съпътстват в живота и огряват тъмнината, от която ме беше страх, като слънчица. аз исках да правя фър и да ям захарен памук до насита. вярвах, че някой ден ще летя, независимо по какъв начин и карах колелото си изправена и със затворени очи по притихналите нощни улици на квартала ми. смятах, че любовта е въздишки, пеперуди и нечий напевен глас, който тихо ми рисуваше несъществуващи светове, докато се топях в невидимите му прегръдки. бях просто хлапе, което щеше да спаси света с армията си от гумени патета, с невероятната си суперсила да усмихва хората и с непобедимата си вяра в доброто. хлапе, което щеше да докаже на всички, че мечтите са там и единственото, което трябва да направиш е да притвориш очи и да се заслужаш в ритъма на нечие сърце, нечие сърце, което чака да стане център на вселената ти и по чиято орбита да подредиш всичките си спомени, желания и усмивки.
та аз бях просто хлапе ...
и един ден, ей така, по детски, те обикнах.
и в онзи момент, пред това толкова зряло шестгодишно момиченце, на мен ми се идеше да се разплача с глас и да изкрещя, че ми се ще да не бях губила тази игра.
май въпреки всичко все пак се промених ...
but if u fall asleep in the snow, u don't feel death coming.
- гарите винаги са ме натъжавали, смятам, че са места, където хората се разделят. - започнах неуверено, а той като че ли все още не беше сигурен дали говоря на него. - виждаш ли онова момиче ето там ? - проследи ръката ми с поглед и кимна. - плаче, защото приятелят й се е преместил в друг град. цяло лято са се кълняли един на друг как ще се виждат често, ще си пишат и никога няма да се забравят, но ето, че в момента тя е сама на гарата, стиска медальона си от него и дави забравата си в сълзи.
- не можеш да си сигурна. - усмихна ми се.
- така е, но винаги съм обичала наум да изграждам историите на непознати хора.
- и какво измисли за мен ?
- имаш хубави тръпчинки, но рядко се усмихваш. всъщност не четеше книгата си, а слушаше песента по радиото, която ти напомни за нещо. пътуваш много, привикнал си с гарите и единственото, което напоследък искаш от хората, е да те оставят на мира. е ? - погледнах го самодоволно.
- печелиш шоколадче. - бръкна в джоба си и извади малко Своге от онези, които някога баща ми ми купуваше след работа, и ми го подхвърли.
без да се усетя започнах да му говоря за себе си. колко обичам числото 9 и как имам страх от тъмното още от малка. разказвах му за многобройните си приключения, продукт на ужасния ми късмет и как когато през лятото се прибирам късно вкъщи, минавам улицата ни със затворени очи. тръпчинките му съпровождаха всичките ми истории, дори онези, скучните, за любовта ми към зеленото, глухарчетата и самата любов.
той не вярваше в Съдбата, което ме накара да го прекъсна и да му разкажа една от смахнатите ми случки с безброй знаци в себе си. смяташе, че когато хората умрат, се превръщат в звезди и светят някъде горе, а аз бях доста нещастна, тъй като дори и през земния си живот, имах наглостта да се изживявам като луна. любимият му цвят беше синьото, защото някога е обичал момиче с небесни очи. а ако питате мен, все още го обичаше. песента по радиото е била първата, на която са танцували. били се скарали на път за вкъщи и тя му се сърдела, когато той я взел в обятията си и започнал да й я тананика.
неговият влак дойде и той бавно прибра книгата си и разроши косата ми за чао.
- виждаш ли ? казах ти, че гарите са места, където хората се разделят.
***
а аз винаги сънувам непознати.
неделя, 6 септември 2009 г.
always the summers are slipping away ...
не знам какво да правя с мислите си,
складирам ги грижливо в няколко кашона
и ги надписвам с печатни букви ...
чупливо ...
... като думите ми. разпиляха се по пода.
направи си от тях хвърчило,
което нехайно пробута на вятъра
в замяна на една усмивка.
не знам какво да правя с безсънието,
никакъв вид хапчета или молби
не могат да те прогонят
от сънищата ми ...
илюзия ...
... като приспивните песни, които използвам,
за да успокоя болката си
и да излъжа сълзите ми,
че са капки дъжд.
не знам какво да правя със спомените,
висят на простора и чакат да бъдат сгънати,
а аз все още не съм готова
да прибера в шкафа миналото си ...
страх ...
... като този отново да чувствам
след като вече чисто и просто
не остана нищо за чувстване.
не знам какво да правя със себе си,
пречиш ми да вдишвам страховете си
и да издрасквам с тях всяка една от стените
на многоъгълната ми любов ...
апатия ...
а лятото, през което всичко трябваше да бъде наред,
мина просто ей така ...
... за миг.
складирам ги грижливо в няколко кашона
и ги надписвам с печатни букви ...
чупливо ...
... като думите ми. разпиляха се по пода.
направи си от тях хвърчило,
което нехайно пробута на вятъра
в замяна на една усмивка.
не знам какво да правя с безсънието,
никакъв вид хапчета или молби
не могат да те прогонят
от сънищата ми ...
илюзия ...
... като приспивните песни, които използвам,
за да успокоя болката си
и да излъжа сълзите ми,
че са капки дъжд.
не знам какво да правя със спомените,
висят на простора и чакат да бъдат сгънати,
а аз все още не съм готова
да прибера в шкафа миналото си ...
страх ...
... като този отново да чувствам
след като вече чисто и просто
не остана нищо за чувстване.
не знам какво да правя със себе си,
пречиш ми да вдишвам страховете си
и да издрасквам с тях всяка една от стените
на многоъгълната ми любов ...
апатия ...
а лятото, през което всичко трябваше да бъде наред,
мина просто ей така ...
... за миг.
Абонамент за:
Публикации (Atom)