otherside.

отново се събудих трепереща,
стресната от топлината на ръцете ти.
отново във съня ми се разхождаш
и безнаказано крадеш подпорите
на дълго строената ми безчувственост.
наливам си чаша вода и паля цигара,
за да изчезне аромата ти от кожата ми
и да спре дъха ми да се накъсва
от предполагаемото ти съществуване.
през прозореца се виждат само очите ти,
от тавана на стаята е провесен единствено смехът ти,
а в цялата къща кънти един отдавна забравен глас ...
... викаш ли ме ?
отново те намерих във себе си,
вграден във всяка моя съставка, все едно, че не съм те пъдила.
отново чух сърцето си,
биенето му е станало толкова монотонно,
че понякога забравям, че някога е било
най – живият материал, от който съм изградена.
излизам на терасата, за да слея студа си
с този на въздуха и да изкрещя миналото си
на вятъра, който да го отнесе далече
и да го подари на някой бездомник за вдъхновение.
в мрака проблесна усмивката ти,
а някоя от песните ни се завъртя в главата ми
с онзи текст, който вече отдавна забравих, а пак си припявам.
... помниш ли ?
отново те открих в сърцето си
и за пореден път, стихнала в мрака,
те моля да си тръгнеш.
или пък да се върнеш.
кой знае ?
и може би пак ще вдигна телефонната слушалка,
за да бъда излъгана за шестнайсет минути,
че все пак една част от онова, което обичах,
все още е жива. и тъгува за мен.
а сърцето ми, което толкова пъти погуби,
напук продължава бавно да отброява
всяка секунда, в която
вече те няма.

we were made to fit together.

сетих се за онзи момент в City of angels, когато Никълъс Кейдж питаше душите, които отвежда, какво най - много им е харесало от живота им на земята ...
когато някой ден попитат мен, ще кажа, че е усмивката ти.

u just have to have faith.

има приказки, принцове, принцеси, раци, пингвини, щастливи краища, филми, Съдба, знаци, ванилия, лято, щастие, приятели, любов, завинаги, лилаво, залези, Мечо Пух, цветни кламери, помагач - отварачки, понита, малкият принц, глухарчета, падащи звезди, сбъднати желания, мармозетки, слънчогледи, изгреви, зелено, луна, слънце, плюшени мечета, желирани мечета, грижовни мечета, захарен памук, поезия, хъскита, зайчета, съвпадения, море, сънища, тръпки, сърца, души, усмивки, смях, музика, изненади, хаос, градинки, пътешествия, сапунени балони, шоколад, хора, природа, красота, театър, гари, влакове, мрън, пък, буф, гъдел, целувки, прегръдки, виенски колела, вятърни мелници, зима, спрайт, улични музиканти, доброта, пеперуди, есенни листа, снимки, песни, люляци, възглавнички, думи, картини, маргаритки, Beatles, сладолед, котета, планина ...
има. разбира се, че има.
винаги ще има какво да върне усмивката ти.
и там някъде има някой, който да я сподели. единственото, което трябва да направиш ... е да имаш вяра.

казват, че във взаимоотношенията между хората винаги единият обича повече ...
нека бъдем различни.
нека се обичаме по равно.
моля те.

i just wanted to be sure of u

защо хората спират да се обичат един друг ?

love is.

хубаво е всеки път, когато се връщаш от някъде, да има кой да те чака и да ти каже, че си му липсвал.

***

винаги съм била твърде зряла в отношенията си с хората и ужасно незряла в чувствата си към тях.
и ако това в корема ми са пеперуди, вероятно замахът на крилата им е виновен за силните ветрове в областта на сърцето и опустушителният ураган в главата ми, който често ме оставя безмълвна.

***

и тогава той се усмихна закачливо по онзи начин, който не знаеше, че ме оставя без дъх и прошепна:
- Опиши любовта с едно изречение.
аз се загледах в залеза и след секунда се сгуших в него:
- Любовта е моментът, в който осъзнавам, че колкото по - далеч съм, толкова по - ясно разбирам, че мястото ми е точно тук. - и се притиснах още по - силно към гърдите му.

ами ти как би описал любовта с едно - единствено изречение ?

друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи ...

бях забравила колко много обичам София през лятото.
може би именно тези топли три месеца са единственият период, през който се чувствам наистина привързана към този град.
и всяка година, когато юни приключи ... аз се влюбвам отново и отново.
първо се влюбвам във вечерите. когато въздухът ми мирише на захарен памук и ванилия и когато небето придобива онзи специфичен лилав оттенък, който шепне "лято". когато се прибирам във вкъщи, минавайки през онази вълшебна детска площадка, където редовно ме среща съдбата. когато хората се усмихват.
след това се влюбвам в мириса на въздуха. сутрин винаги е на кроасани. улиците са пусти, а на мен ми мирише на кроасани и мислено ги съчетавам с шоколад. по обяд мирише на сладолед с ягодов сироп. от машина. винаги когато усетя този аромат, на мен също ми се дояжда, но рядко си взимам. тъжно ми е да ям сладолед сама. а вечер - ванилията. тази ванилия, която предразполага към нежност и влюбване.
градинките. и най - вече Борисовата. с всяка скрита беседка, всяка пейка, за която хвърлям толкова усилия при преместването ... сухото езеро, което вече не е сухо и ми прилича на гората на Мечо Пух. слонът и онези люлки, на които веднъж Мечо ме завъртя и аз пищях и се смях едновременно, когато се разплитаха.
дните. всеки ден София е различна. веднъж - спокойна и сякаш забравена от останалия свят, всички са се изпокрили от жегата, магазините са затворили, защото са във ваканция, а ти обикаляш безцелно улиците и се надяваш да не срещнеш никого, защото ще развали момента. друг път - цели тълпи от хора. едни отиват на мач, други - на концерт, а трети са чули за онова изложение, на което случайно попаднахме. глъч. но от онзи, приятният ... когато имаш чувството, че сред тълпата има някой, за когото си струва да си изгубиш гласа от викане.
улиците в квартала ми. малките криволичещи улички, които задължително са излезли от някой любовен роман. спускат се нежно надолу и винаги ме отвеждат точно там, където искам да стигна. по тях няма как да се загубя ...
училището ми. 38 - мо. осъзнах, че съм влюбена в София именно когато за първи път прекрачих прага му вече като ученичка в 35 - то. сграда, която е способна да ме усмихва ... пожелавам на всеки да намери по една такава.
и просто всяка ... всяка част от София, която по някакъв начин носи в себе си един отдавна забравен приключенски дух.
бях забравила колко много обичам София през лятото. колко жалко, че то е към края си.

i'm hiding behind the words i speak.

имам две състояния, в които не мога да пиша - когато се влюбвам и когато разлюбвам.
каква ирония.
именно когато съм най - пълна с емоции, оставам безмълвна.

someday, somehow.

някой ден ще те забравя.
тази мисъл ме ужасява, но така е устроен светът ни.
има някои хора, които просто не може да напускат живота ни. а пиесата се върти ... една и съща. първоначално е отричането. мисля, че има някакво количество болка, което сърцето ни е способно да изтърпи наведнъж. и като че ли мозъкът ни сам решава какво да блокира. избирателна пропускливост ? първо е усещането за свобода. най - лъжливото усещане за свобода. когато по някакъв начин се привържеш към даден човек, ти му даряваш част от света си, от душата си, от денонощието си. и когато той си тръгне, се чувстваш като птица. с малката подробност, че си в кафеза на собствената си болка. а дори не го осъзнаваш. после идват моментните избухвания. о, тази песен колко напомня ... а пък тази снимка ... и точно това изречениe ... от свободна птичка се превръщаш в приземяващ се самолет, който от време на време попада в турболенция. от време на време сърцето ти ще се свива. и ще си спомняш. а последен, както обикновено, е моментът на пълното осъзнаване. винаги идва в някой най - обикновен ден, в който няма знаци, нито спомени, нито нищо особено. и там е проблемът ... в този ден вече го няма. усещането го няма. човекът го няма. болка, празнота, сивота, яд, разочарование, съжаление, ненавист ... чувства. палитра от чувства, а след тях - нищо. сякаш всичките ти усещания са притъпени. този миг от живота ти е приключил, човекът си е тръгнал, приказката е свършила, а ти още чакаш началните надписи ... колко глупаво.
а после другите хора. и другите случки. и другият Ти, когато минаваш през всичко това.
и онази болка си стои заключена някъде в лабиринта на спомените ти и само от време на време все по - вяло напомня, че е било там. и че е било истинско.

някой ден ще те забравя.
тъжно, но факт.

(без)крайност

"И всички срещи изплачи навън,
по - хубаво - завинаги раздяла,
отколкото един измамен сън,
отколкото сълза, на камък спряла.

Веднъж добър, отново после лош,
веднъж: смирение, веднъж: жарава,
о, изплачи ме ти през тая нощ,
о, изплачи ме ти като забрава.

След капките на твойте сълзи
жестоко многоточие остава ...

Евтим Евтимов"

нещо старо ...
... аз в проза и в мъжки род ...


видях я много преди тя самата да ме забележи. когато все пак го направи, тръгна към мен с такава предпазливост, все едно очакваше всеки момент да й сторя нещо. а аз определено вече имах нещо наум - исках да я държа в прегръдките си, което ме предизвика несъзнателно да направя няколко нетърпеливи крачки, и, по - важното, исках да ни разкарам от тази проклета гара. беше тъжно, че се срещахме на място, предназначено за раздели.
очите й говореха. трагичната трескавост, с която ме търсеха, вече се стопяваше в облекчение. когато плахо застана пред мен все едно с поглед ме попита „Красива ли съм ?”, а аз просто стоях и я гледах. тя помръкна, тълкувайки грешно езика на тялото ми и беше силно изненадана, когато я прегърнах и прошепнах в косата й „Остави ме без дъх.”. хванах ръката й и я поведох нанякъде. нямах идея накъде отиваме. не познавах този град, дори не го харесвах, но копнеех да останем сами и до край да се насладя на присъствието й.
тя не спираше да говори. беше загрижена дали съм пътувал добре и как вървят нещата при мен, разказваше ми със завиден ентусиазъм какво е преживяла през малкото часове, които бяха изминали от началото на деня. аз просто се наслаждавах на гласа й, който звучеше още по – сладък, ненарушаван от пращенето на телефонната слушалка.
разсмя се. спрях на място. сякаш всички стихии се събираха в смеха й и без да се усетя към него прибавих и моя. „Къде ме водиш ?” попита накрая. как можех да й обясня ? знам, че със сигурност исках да я заведа някъде. някъде, където можех да бъда себе си, където тя можеше да бъде себе и където, най – вече, можехме да бъдем заедно. където нямаше време, нямаше разстояния и нямаше край. нищо нямаше край.
„Някъде.” усмихнах се загадъчно. „Глупчо !” каза тя и смехът й отново ме обгърна. от този момент се оставих тя да води – посока, разговори, мисли. исках да запомня всичко. точно как вятърът развяваше косите й, колко сладка беше когато се нацупи и колко красива, когато широко отваряше очи от изненада и ме питаше „Ти май наистина ме обичаш ?”. а аз мълчах. парфюмът й миришеше на цветя. беше букет от всички сезони и растения, които познавах, а косите й миришеха на кокос. но по – сладък от всичко бе дъхът й, на когото, ако можех, щях да посветя цяла една вечност.
докосна леко бузата ми и прошепна в ухото ми „Мисля, че е време да тръгваш.”. „Гониш ли ме ?” попитах засегнато. тя се нацупи „Знаеш, че ако можех, бих целувала глупавата ти муцунка вечно.”.
изпрати ме, потънала в мълчание, но дори то по някакъв начин беше вълшебно. в него нямаше напрежение или очакване, а едно неизречено „Ще ми липсваш.”, което знаеше, че не трябва да ми казва, защото ще ме заболи.
разроших косата й и си помислих „И ти ще ми липсваш.”.
както всяко сбогуване и това беше наситено с тъга. очите й можеха и да плачат, но тя се усмихваше.
с усилие се качих в сивия влак, знаейки, че той пак ще ме отдели от нея. ще ме отведе някъде, където нямаше да мога да усещам аромата й или да търся себе си в чувствените й очи, в които отражението ми за първи път изглеждаше завършено.
„Обичам те !” изкрещях през прозореца, но стоновете на тъжните железници заглушиха думите ми.
някой ден щях да й го кажа. някой ден щях да бъда там. но този път – без сбогувания.