улавям безпричинните си усмивки и смутено си припомням да не се отделям от земята.
сякаш в мен се преплитат две личности. онази, обърканата и наранената, която обвиваше мислите ми със студено одеало, а сърцето ми държеше под похлупак, шепнейки ми, че е за мое добро ... и другата, чувстващата с всяка фибра от тялото си, която не спи нощем, а пее песни, чиито текстове принципно не знам. и както чувствам на пълни обороти, изведнъж трябва да спра, защото знам как свършва това. гледала съм тези филми и съм чела тези приказки - до последната завършват тъжно. твърдоглава е тази моя чувствителност, руша я, разбивам я на парчета, правя й дисекция и я разпердушинвам от критика, а тя все едно още по - ярко започва да свети с нейните любовни и мистериозни лъчи и да оцветява небето с онзи специален лилав оттенък, който виждам само през лятото.
странно е.
навън е зима, а в мен е лято. страх ме е, а съм по - смела от всякога. сълзите ми имат вкус на ванилия. часовникът не ме е заключил в безсмислените дни и месеци, когато времето сякаш не тече, а и тече ли то е само безумно пилеене на цифри и батерийки за ръчен часовник. времето препуска. и няма маски. нямам зад какво да се скрия. и не мога да повярвам, че е реалност, защото ... нали знаете? в живота такива неща не се случват. ^^
твърде хубаво.
театърът изгоря. костюмите излязоха от мода. сълзите изтриха грима. сценаристът промени репликите. декорът се сгромоляса. публиката освирка постановката.
и на разбитата сцена, окървавена с моята собствена кръв и изгорена от думите на околните, останах само аз. свалих маската, напоена със сълзите ми и я хвърлих в бездната на спомените.
коя съм аз? какво изпитвам? какво крия? от какво се страхувам? какво всъщност се опитвам да кажа? и какво да докажа?
привързвам се ужасно лесно. но никога не признавам чувствата си напълно.
момчетата ме харесват. но не се влюбват в мен.
разплаквам се много лесно. но никога пред хора.
хората ме обичат. но аз рядко им вярвам.
спомените ме нараняват. но аз никога не ги оставям зад себе си.
отблъсквам хората. но никога не ги пускам да си отидат.
не мога да се оставя да бъда обичана. но не мога да правя нищо освен да обичам хората.
ядосвам се ужасно лесно. но не мога да мразя.
обичам самотата. но не мога да съм сама.
някои думи оставят незаличима следа в мен и ги нося със себе си, където и да отида. но често не признавам на никого колко верни са те.
не разбирам света. но го чувствам.
не разбирам хората. но ги чувствам.
не разбирам любовта. но я чувствам.
това съм истинската аз. и ако можеш да ме обичаш такава, обичай ме.
можеш ли?
- наранявам хората, които ме обикнат.
- как?
- оставям ги.
- защо?
- защото ме е страх.
- от какво?
- да не ме изоставят те.
напоследък гледах твърде много истински филми. от тези, които те вдъхновяват и те карат да се вгледаш в себе си. от онези, след които се питаш какво правиш, защо го правиш и от тези, които нанасят фатален удар чрез спомените ти.
любов. не мога да я разбера. наистина ... не мога. колкото и пъти да слагам хората под един знаменател и да очаквам те да направят точно определено нещо ... не мога да ги разбера. не са еднакви. може би чувствата са единственото нещо, което толкова ясно ни отличава един от друг. някога Блуп ми беше казала, че винаги търся доброто в хората и непрестанно заобикалям отрицателни страни. заобикалям, заобикалям, заобикалям ... докато толкова не се оплета, че няма излизане. аз казвам, че мога да намеря единствено доброто в хората. другото не го разбирам. не мога да разбера как някой би искал умишлено да нарани друг, нито как изобщо може да не му пука как ... как с две думи е способен да разруши всичко.
и наистина се уморих да рушат всичко, което изграждам.
хилядите парченца, разпиляни из дните и месеците, които едвам успявам да събера в шепите си, за да ме побутне някой отново и аз пак да търся пъзелчетата, които ме градят. защото отдавна не съм се чувствала цяла. залепям всичко толкова некадърно, че сама трудно си вярвам, че нещата са такива, каквито трябва да бъдат.
ще успее ли просто някой да ми каже, че всичко ще бъде наред, така че да му повярвам? защото ... всичко винаги е наред, нали? просто понякога няма кой да ти го каже.
