synergy

Светът, светът ни кухо се задъха,
а сетне се оттегли в тишина...
Гледам как вечерята приготвя мама
и струва ми се толкоз крехка тя.
Като дълго да не гостуваш на родител
и после страшно да ти се привиди побелял.

Човек когато силно се страхува,
посреща бурята със смях.

Във гънките на своята усмивка
имам малко смисъл съхранен –

когато близостта ни не е допир,
просторно се открива между нас
безумната безмерната възможност
пак да се обичаме със глас

когато ни поставят на дистанция
е сякаш втренчване в среднощното небе –
най-божествената анотация
на кой какво защо къде

когато хванеш да претегляш колко имаш
в срещуположната чиния на своята везна
почни да трупаш колко имаш и да даваш,
балансирайки двете си блюда.

когато врагът ни се изправи с общо име
и върху исполинските си рамене
далеко отнесе какво делиме
все нещо има, дето да ни събере

Светът, светът ни кухо се задъха,
светът ни,
не свят мой и твой.
А сетне, сетне се оттегли сякаш
е скършен във зенита
ням прибой.

несподелено 01

отиваш си бавно и душно и пусто
отиваш си рано
отиваш си тихо

а нишката, дето с все сила ни свързваше,
тетивата на лък е, прежулен от свирене,
и песента ти е друга, за друга отнася се
прозявка в саксия
нашата пролет оказа се

гърбът ти следа е от чужда намеса
стъкло във окото на Кай е претекста
но виновна съм аз, и по род, и по име,
кармично те губя,
безучастно боли ме

вече нищо не ще е фатално и нужно,
напразно звездите ни пиха до дъно
неволна била е вселенската грешка,
само смъртните считат го
за съдбовна намеса

отиваш си бавно и душно и пусто
неотложно и кротко
лесно и чуждо