сряда, 11 ноември 2009 г.

that i can't ignore the way i feel.

редиш пасианс в задния двор на подсъзнанието ми. ще ми се да извикам полицията на здравия разум, но как да им обясня, че доброволно отключих вратата, макар че не исках да влизаш и че думите ти ме раняват по - смъртоносно и от отровен куршум.
и сърцето ми се е свило в дъното на препълненото ми с горчилка тяло и, дори да искам, не мога да възспра и последните му удари с въпроса "какво чакаш ?".
защото само от тона то ще разбере, че колкото и всеки цвят да е толкова примамливо реален, то отново ще заспи само.
като кома която сама си пожелах, за да мога да виждам лицето ти.
вече освен, че чувам ... и слушам. и освен че слушам ... разбирам. и освен че разбирам ... чувствам. подари ми ужасът, затворен като калинка в шепите ти ... цялата палитра от чувства, на които съм способна, но няма как да не се запитам този път ...
... в крайна сметка понякога паякът оплита ли се в собствената си мрежа ?

1 коментар:

Анонимен каза...

Може би, да, но на всеки се случва...