колко дълга е една минута ?

когато бях много малка и все още не познавах часа и нямах представа как точно се отброява времето, за мен една минута се равняваше на три изядени бонбона, разстоянието от нашия двор до този на най – добрата ми приятелка, петнайсет балончета от веро, едно нарисувано слънчице ... нямах никаква идея какво представлява тя, но знаех точно на колко е равна. и сега, години по – късно, се научих да запълвам моите минути с неща, които си струват отброяването.
всяка минута е от значение, винаги съм го знаела. сякаш несъзнателно бях направила онзи избор между живота без чудеса и този, в който приемаш всяко нещо за чудо, и в това превръщах моите шейсет секунди – шанс да ми се случи някое вълшебство.
минутите – вечности бяха точно преди да бие звънеца на последния ни час в училище, времето, което трябваше да мине преди да извадя термометъра, с който мама ми измерваше температурата, когато съм болна, чакането на автобуса през зимата или пък когато ме обхванеше меланхолията. сивите и дълги шейсет секунди, които ме деляха от нещо – от свобода, от човек, от цел. и колкото и упорито да се опитвах да препускам през тях, те пак се равняваха на наказанието да усещам как всяка стотна се търкулва по линията на търпението ми. време, което упорито трябва да пребориш и което услажда още повече това, което следва.
друг път тези сиви минути се равняваха на шейсет пъстроцветни секунди – първото потапяне в морската вода, първото блокче шоколад, първата целувка или пък когато някой си отиваше, точно преди влакът му да дойде. те са като един миг, изпълнен с усмивки, прегръдки и любов. миг, в който си се вкопчил с всички сили, защото той е като малка приказка, съчинена специално за теб, която не ти се ще да свършва никога. това бяха моите вълшебни минути – онези, които дори години след като са минали, аз все още преповтарях в главата си, стараейки да не забравям нищо и винаги ми се струваха ужасно недостатъчни за всички чувства и думи, с които исках да ги запълня. страдах, когато споменът за тях избледняваше и се чувствах като истинска късметлийка, когато успявах да прибавя към колекцията си по някоя такава, но в същото време всяка една беше специална и незаменима ... моите минутки, които съдържаха всички цветове, които познавах.
за мен най – голямата магия, на която съм способна, беше това да превръщам сивите минути в приказки, защото ако се замислиш, всичко зависи от теб. способен си ежеминутно да правиш себе си щастлив или околните, стига само да го поискаш. и за тези чудеса дори не се изискват някакви способности, магическата пръчка лесно може да бъде заменена с една усмивка, а пък заклинанията да бъдат опростени в няколко мили думи.
всеки знае, че една минута е равна на шейсет секунди ... но ако питаш мен, тя е точно толкова дълга, колкото ти сам я направиш.

u're loved.

нека ти издам една тайна ...
защото ме четеш и ме чувстваш, защото понякога ме разбираш, а друг път наистина ти се иска да ме разбереш, защото се натъжаваш от мъката ми и ми даваш да ти предам от щастието си, защото понякога наистина ти се иска всичко и при мен да се оправи, а друг път аз самата успявам да те усмихна, защото ме караш да вярвам и просто защото за момент си приятел, с когото споделям.
защото въпреки всичко, което си извършил, което правиш в момента или което планираш ... ти си като мен, като тях, като всички нас. и защото онова вляво има само едно име - "сърце".

ти си обичан/а.

so who's going to watch u die ?..

някъде под тежестта на спомените, на раните, на болката, на разочарованието, на отчаянието, на сивото, на грешките, на теб, на мен, на него, на нея, на нас, на тях, на всички, на никого ... на скришното място, изгубеното, несъществуващото, липсващото, твоето, чуждото ... никога, винаги, някога ... ще бъдеш намерен.
"love is watching someone die."
трябва да го убиеш в себе си. защото когато някой си отиде, винаги взима по нещо. мечтите ти остават наполовина изпълнени, сърцето ти не трепти, а тъжно се свива наполовина, изминалите дни са наполовина цветни, усмихваш се само с краищата на устните си, наполовина ... цялата безкрайност, заради която душата ти е преливала от тялото ти, е длъжна да се раздели наполовина. а нима безкрайността може да бъде разделена точно на две ?
затова винаги остава по нещо. за спомен. ти оставяш нещо, някъде. и някой оставя нещо, в теб.
и когато дойде денят, когато на спомените им е отредено място единствено в мислите ти, но не и в сърцето ти ... трябва да смелиш частичките на прах и да го пуснеш по вятъра.
и на ръба на вярата, или в пропастта на загубата й, из тъмните дебри на безсмислието или затрупан от най - жестокия смисъл, убивайки себе си и другият в теб, ще бъдеш намерен.
защото такъв е животът. трябва да умреш, за да позволиш на всяка твоя частица да бъде вдъхнат нов живот.
трябва да се оставиш да бъдеш намерен ...
... защото чух, че там, някъде, някак, някой те търси.

always love.

защото животът ни е побран в онези малки моменти, ...
... онези безумни пориви, ...
... онези тихи усмивки, ...
... онези първи целувки, ...
... онези споделени мигове, ...
... онези среднощни разговори, ...
... онези пеперудки, влезли с взлом, ...
... онези думи, които ни е трудно да изречем и ...
... онези думи, които имаме нужда да повтаряме всеки ден, ...
... онази ръка в твоята, ...
... онези приказни дни, ...
... онези два погледа, ...

... когато всичко е любов.

and everything seemed so easy, so simple, so free, so new, so unique.

сякаш валеше с месеци.
сезоните се бяха преплели в една цветна като есен, жива като пролет и нежна като лято зима.
и сред цялата вечност, която плавно очертаваха снежинките - същински падащи звезди, те лежаха на една поляна и изписваха с топлия си дъх думата "завършеност" на няколко пресечки от Малката мечка. тя се изправи, целуна го по клепачите и се облегна на ръката си, докато той топеше с ръка малките замръзнали капчици, попаднали в плен на косите й.
- нали знаеш, че това е невъзможно ?
- кое ? - разсеяно попита той.
- ние.
челото му се сбръчка, както правеше винаги когато му се налагаше да мисли за нещо неприятно.
- тогава какво правим в момента ?
- мечтаем.

***

ами ако любовта е просто състояние на духа и утре, когато се събудиш, не си в настроение да ме обичаш ?

that i can't ignore the way i feel.

редиш пасианс в задния двор на подсъзнанието ми. ще ми се да извикам полицията на здравия разум, но как да им обясня, че доброволно отключих вратата, макар че не исках да влизаш и че думите ти ме раняват по - смъртоносно и от отровен куршум.
и сърцето ми се е свило в дъното на препълненото ми с горчилка тяло и, дори да искам, не мога да възспра и последните му удари с въпроса "какво чакаш ?".
защото само от тона то ще разбере, че колкото и всеки цвят да е толкова примамливо реален, то отново ще заспи само.
като кома която сама си пожелах, за да мога да виждам лицето ти.
вече освен, че чувам ... и слушам. и освен че слушам ... разбирам. и освен че разбирам ... чувствам. подари ми ужасът, затворен като калинка в шепите ти ... цялата палитра от чувства, на които съм способна, но няма как да не се запитам този път ...
... в крайна сметка понякога паякът оплита ли се в собствената си мрежа ?

whatever doesn't kill me simply makes me ... stranger.

най - силната си обсебеност развиваме към нещата, които ни унищожават.
дали ще вредиш на белите си дробовете, зъбите, черния дроб или сърцето ... притежаваш абсолютната власт сам да избираш.
ако това, което не ни убива, ни прави по - силни, то това, което ни убива, ни прави по - живи, предполагам.
и колко по - силна трябва да стана, за да спреш да ме убиваш ?

the shorter story.

даже в кръстословиците те има.
"Краят" с шест букви.
сбогом.

what would u think of me now ? so lucky, so strong, so proud ...

за момент го почувствах. беше някъде между онази улица, на която се срещахме и другата, по която избягах. някъде точно по средата стоеше ... беше като безплатен 24 - часов филм на ужасите, който се прожектира единствено в твоята глава, беше като изтъркана от преразказване приказка без happy end, беше като онези проклети песни, които ти се забиват в главата и чиито текстове повтаряш ден след ден, а дори не си сигурен дали ги харесваш. беше като теб и мен, като теб и мен през ноември.
аз срещнах кошмара, спомена и мечтата си на ъгъла на лъжата и безумието, малко преди да стане девет часа на девети ноември. и тогава дойде студът, син на моята любима приятелка носталгия. той извря от мен и прокуди снега, който го смекчаваше.
беше началото на ноември. и в мен валя с дни.
лежах под снега и се чудех дали ще ме задуши. беше като незабележима смърт в разгара на лятото ...
... и в същия този момент кръстосах пръсти и си пожелах да съм по - малко себе си и повече феникс.