дълго време се чудех дали изобщо да се появявам тук и дали изобщо това има значение, докато една сутрин се събудих и осъзнах, че има достатъчно голямо значение за мен (: изчиствам си трите имейла, събиращи спам от три години ... но открих, че са събрали много повече спомени отколкото безсмислени съобщения. и те ми липсват. липсват ми и хората, които ми писаха тези писма. защо животът трябва да ни разделя непрестанно? и защо винаги някой се уморява ... и спира да се бори с препятствията? и защо колкото и голямо желание да имаш, колкото и да се стараеш, молиш и бориш ... ако един човек се променя, дори с цялата любов на света, не можеш да го спреш. защото я няма моята стара Анджи? и онзи не толкова обсебен от работата си мъж, който имаше време да ми изпраща картички? и защо вече толкова малко хора изразяват чувствата си в писма? та те са нещо толова хубаво, мило и лично. и няма нищо позьорско. защото нищо демонстративно не е истинско ... нека ако поне някой чете това и е обичал истински, да вдигне ръка и да осъзнае колко е хубаво ... и как най - нараняващото в това да обичаш истински е не болката, а това, че колкото повече болка поемаме, толкова по - силно се привързваме ... и ако след време трябва да изживеем всичко това наново, бихме го направили. с цялото му болка и разочарование. защото един кратък миг любов може да потуши болката в хиляди на мъка казват, че да обичаш истински означава да можеш да прощаваш повече отколкото хората заслужават. но понякога просто е толкова трудно. и нещата те заблуждават ... песните с техните съсипващи текстове. или сериалите с техните, преизпълнени с мъдрости серии. или просто животът ... който си няма друга работа освен да разделя хората. които дори намерили своя път, понякога се усъмняват в него. и това боли
this time its over, I'm keeping my heart, I'm going to be strong and not fall apart. it'll get better, I'll no longer cry. in a couple of weeks, I won't want to die. I won't want to go back, I'll be able to sleep, it won't hurt so bad, and it won't feel so deep ... you lost me
I'm back, I'm back ^^ и беше хубаво. понякога се чудя дали не живея цяла година само с надеждата лятото да зърна морето. по - хубаво място има ли? защото аз не мисля, че ще намеря държах се точно както когато ме заведоха за първи път [била съм на две годинки ... е, й? ;Р ] обикалях плажа, гребях с шепи пясъка и повтарях "И тук пясък! И тук пясък!" ^^ още по - приятно беше да се отделя от всички тези проблеми и неприятни случки, загнездили се в софийския въздух и се върнах като старата, обхваната от СНВ, Мими ('= открих нещо странно. че има някои неща, които просто не искам да знам. някои неща, които ме нараниха толкова силно и оставиха такава следа у мен, че ми се ще да не ги бях научавала. дали винаги истаната е правилният път? ами онова премълчаване, целящо да спести болка ... къде остана то? и защо вече трябва да съм достатъчно голяма за тези неща? с годините нещата се променят, а аз все още не съм готова да се променя. и не съм готова да спра да се радвам на хвърчилата и да суфлирам на рекламите. защото ми се вижда много по - лесно от наложителното "Кого обичаш повече - мама или татко?" и си опростих любовта. приех някои истини. приех, че е трудно човек да бъде гонен по летището. и че е много по - хубаво да получава sms-и за лека нощ. че ми стигат по - простите неща стига да са само и само мои ... а те са (: и времето е хубаво навън и вътре в мен <3
