посветено на човека, който счупи вратата на моята непокътнатост
чувствам релефа на зениците ти, когато докосна с пръсти земните си притежания. страхувам се от отзвука на всяко свое действие. стремя се да бъда сред хората, да се слея с цветовете им, да се обезлича и да замълча до степен на пълна белезникава еднообразност. не желая да бъда гледана, чувствам вина и погнуса от физическата си обвивка. нещатапоподанещатапопода, всички в чували, като някакви трупове. препълвам пералнята и натискам копчето отново и отново и отново. докато те измият. простирам и ги наблюдавам. чуждо ми е. опитвам се да пренеса спомените и кутиите се разпадат и аз нямам достатъчно ръце, за да обгърна всичко, да задържа неговата цялост, да го преведа по пътя към дома. какво е дом? чувствам се захвърлена на произвола на огромен билборд с последната колекция продуктово позициониране. и целият този гняв? къде да го дяна? когато гневът е писмо без адресат, рязко се обръща навътре. седя в районното. всичко е така овехтяло. прилича на най-голямата неудачница сред всички държавни администрации. диктуват ми какво да пиша. и аз пиша. разследващият дъвче дъвка. и диктува. и аз пиша. най-важната част идва - освобождавам ли МВР от отговорност? разбира се. отговорността си е само моя, подписвам се. 'знаете ли как да направите така, че повече да нямате подобни случки?' 'да, да не живея сама' 'ха, и това. но не живейте на първи етаж' 'живея на втори етаж' 'амбициозно' а м б и ц и о з н о . стоя на тревата зад блока. всичко изглежда непокътнато. помня, когато ходих няколко пъти на катерене и мислех, че ще съм тотален провал, но се оказа тъкмо обратното. 'но аз имам супер кекави ръце' 'да, ама то цялата работа идва от краката' сигурно имаш страшно здрави крака. и амбициозна пъргавост. взе красивото на летните нощи. взе красивото от лицата на хората. взе съня ми. взе апетита. така поне се смалявам. докато не стана мечтано прозрачна. и най-сетне невъзможна за откриване и достигане.
