Месецът е ноември – неделята на годината. Денят е неделя – погребението на седмицата. София смразена изтрезнява под юрганите. Докато аз с махмурлук, на антибиотик, току-що ударила бърза дрямка на пейките в метрото на Сердика, свила се в пуловер, три размера над моя, се мъча да не изпадна в кома на изтънчено литературно събитие в „Перото“. Какво правя тук? Хвърлям кос поглед надясно и срещам развълнуваните очи на моята Алекс, която с две-три остри реплики ме е извела в студа, за да обогатя душата си. Нали знаете онази плюшена играчка, най-живият спомен от детството ви, която сте кръстили на любимата си героиня от някой латиноамерикански сериал, който баба ви е гледала, и с която не сте се разделяли и за миг – чай сте пили заедно, на люлки сте се люляли и сте правили мръсотии на съседите. Е, моята Алекс е плюшената ми играчка от тийнейджърските години, моето друго аз, дето израстнахме ръка за ръка, текила след текила, разочарование след обожание и смях насред плач.
Брат й застава зад микрофона и изчервен разказва на публиката за каузата, която е породила идеята за това благотворително събитие. А аз с поглед меря колко педи над мен би трябвало вече да се извисява и колко ли съм остаряла след като го помня отпреди да му мутира гласът. Тъжно ми е. Не от носталгия. Не от вчерашно препиване. Не от инфекцията, заради която се дрогирам с лекарства. А просто цялостно, всеобхващащо, опусташаващо, от часове, дни и седмици. И все обяснявам, че очите ми сълзят от ноемврийските ветрове.
Но нещо трепва. На сцената се качва първият автор, който открива литературното четене, което ни е събрало в уюта на клуба. Става ми горещо. Бузите ми – вечни издайници на всяка по-силна емоция, която пробягва по тялото ми – пламват в цвета на корицата на книгата, от която чете. Чувам го как на глас изговаря мои собствени спомени, лични мисли, все едно се е ровил в библиотеката на възприятията ми и ги е конструирал в доста по-стегнати и искрени изречения, отколкото аз бих си позволила. И се усмихва хубаво, да го вземат дяволите. Става ми неудобно на стола. Намествам се периодично като на устен изпит за първи сертификат в AVO. Става ми неудобно в кожата ми, и ми стяга ластика на косата жестоко, и от изчопления лак на ноктите ми грейва неудобство, та чак до калните обувки се стича. Имам чувството, че всеки един човек в това помещение знае, че този симпатичен нищо не подозиращ за съществуването ми мъж, който с чаровно липсващо „р“ споделя написаното от себе си, отваря нов, пухкаво бял лист в съзнанието ми. Всички започват да ръкопляскат и аз също изпадам в диви овации, но се сепвам да не се издам, че сърцето ми препуска малко по-неадекватно от обикновено. Взимам се в ръце и пак надявам траурните одежди на тъгата си.
Събитието продължава. Алекс беше права – имах нужда от това. Брилянтни писатели ми подаряват по къшче емоция - ту разтеглям устата си в усмивка, ту ми смъдят очите от истини.
Винаги предупреждавам приятелите си от мъжки пол да не се заглеждат твърде задълго в някоя красива женска извивка, тъй като имаме уникалната способност да усещаме този поглед под формата на мистично затопляне, концентрирано в тази част от тялото. Ключицата ми ритмично и разгорещено започва добре познато да пулсира. Прокарвам поглед през лицата на хората и търся виновника когато забелязвам моя Писател с изумително усърдие рязко и трескаво да разглежда полицата с книги до себе си. Дали?..
„Внушаваш си, Мария.“ – безпощадно контрирам себе си.
В края на четенето след заслужени аплодисменти всички биваме агитирани да закупим по някоя-друга книга, чийто средства ще се влеят в каузата, около която се върти цялото събитие. И, без-да-е-особено-изненадващо, малко по-късно вече държа в ръка копие на моя Писател, с което нямам търпение да остана насаме по-късно същата вечер и да погълна от корица до корица. Братът на Алекс го забелязва в ръката ми:
- Искаш ли да ви запозная?
- В никакъв случай. – външно хлъднокръвно, но вътрешно панически отсичам.
- Много е сладък, един от най-милите хора ...
- Да, именно, сладък е.
И очаквам тази достатъчно рационална за мен, но очевидно непонятна за събеседника ми, причина да сложи край на този мъчителен разговор.
Оставаме още известно време в клуба. Аз хвърлям жадни погледи в тила на Писателя и от време на време преминавам някъде в близост – ей така, напук, да погъделичкам тръпките, които като полудели октоподи си правят drum’n’bass парти в стомаха ми.
С Алекс надяваме бойно снаряжение от якета и шалове и поемаме из нощна София. Правим бърз разбор на събитията от последните часове и доста скоро засягаме темата за Писателя ми и осветяваме със смеха си Попа:
- Аз сега вече го знам кой е и на всичките му събития ще ходя и ще го преследвам, докато не забележи, че ме вижда твърде често.
- Да, ще си като в онази песен на Мими Иванова – „Петнадесет лалета“, но ще седиш на първия ред на четенията му с петнайсет бройки от неговите книги.
- Да, защото изобщо не съм ненормална. И ще му обясня как вечер, тъй като не можем да заспиваме заедно, редя книгите във формата на тялото му и се гушкам.
Защото да, когато става въпрос за мъже, женските разговори могат да ескалират до по-брутални висини от клипче във vbox на Бичето.
Вечерта влизам във фейсбук и моя приятелка, с която разнищвахме живота по-рано през деня, ме пита как е минало събитието и аз, разбира се, разказвам за Писателя, защото той е моят гвоздей на програмата. А тя му изнамира профила и отрязва „слънчевият му знак е Стрелец и попада в твоя седми том (емотиконка със сърчице), niiice“. Което и аз до край не разбирам, но се надявам, преведено от астрологичен език и, разбира се, водена от емотикона, да означава, че ша са ‘земем и дълги години ша са любим. Вече спокойна, тъй като звездите са го предрекли, потъвам из страниците на новопридобитата си книга на бъдещия си съпруг. Телефонът ми дава знак за неотложно случване на нещо голямо в моя фейсбук, но аз го пренебрегвам и чак след два разказа му хвърлям половин око ... Сърцето ми. Спира. На място.
- Защо не ми даде да подпиша книгата ти? – в синьо свети новото ми съобщение.
Ама... Какво? Ама... Как така? Нали знаете, едно момиче просто има нужда от някой, за когото да си мисли. Да, тя може да ви разказва къде ще е точното местоположение на чудесния червен диван в хола на бъдещия й дом с бъдещия й съпруг, който е просто момче, което й се е усмихнало в автобуса. Но всичко това правим просто заради уюта на невидимото присъствие на някой, на когото сме способни да подарим цялото щастие на света, което сякаш ни подава приятелска ръка и ни тегли напред през дните. Защото надеждата може и да е отрова, но ние сме непресъхващо жадни за нея. И тя дори не е активна надежда, защото ние не вярваме, че пак ще видим момчето от автобуса, но пък вярваме, че пак ще обичаме и ще ни обичат.
За да ме обичат мен обаче ми се налагаше да отговоря на това съобщение. Google. Copy. Paste:
- “I felt suddenly shy. I was not used to shy. I was used to shame. Shyness is when you turn your head away from something you want. Shame is when you turn your head away from something you do not want.” – играя на сигурно с цитат от любима книга.
- Нека се видим! – с крайна удивителна полага Писателят нашето начало.
По дяволите... Тази аларма... Като пирон в ковчега ми... Всяка сутрин... Къдеепроклетияттелефон. Месецът е ноември – ураганът на годината. Денят е понеделник – възкръсването на седмицата. Чувствам врата си схванат, заради неудобната интимна поза, в която сме заспали с моята книга. Inbox-ът ми е празен. С едно трепване на миглите изпращам красивия си сън. Усмихвам се на липсващата ми тъга. Разбира се, че никакъв Писател не ме е открил. Но аз открих у него знанието, че всичко в мен е живо и пак е способно да затрепери.
