напоследък много си мисля колко ни е трудно все да се сбогуваме с лятото,
все се чудим как да го изпратим,
все се опитваме да задържим поне още мъничко пясък между шепите си, а то все така се изплъзва ... на пръсти, по зимни терлици. точно така си представям тръгването на лятото - връзва си растите на опашка, придобива строго изражение, обува терлиците и се изнизва докато спиш. и на сутринта летните ти океани са есенни порои.
за мен новата година, може би по стар ученически обичай, някак все започва есенно време. отварям очи, примигвам плахо, с летния си махмурлук, първоначално се муся на облаците, понапсувам дъжда, тропането му изтерзава опияненото главоболие и си сипвам в чашата равносметка наместо кафе.
тазгодишната ми равносметка включва главно закръглена до себеотричане признателност ...
... благодаря ти, лято. за смелостта. през тазгодишната пролет препусках като миниатюрно хартиено човече, прозирах от несигурност и страх. мисля, че трябва човек да си отдаде миг на абсолютно себепогубване, за да може да погуби у себе си и своята осакатена любов. връзките понякога се топят със скоростта на мартенски сняг. страшно е. черно е. болно е. но повярвай ми, страннико, ако имаш силите да се погребеш под този сняг, с изумление ще откриеш върху твърдата гола студена почва на душата си кокичета. не можеш да кажеш сбогом и да запазиш себе си. трябва да се възродиш наново. трябва нещо да се скъса там, вътре, за да метнеш корабни въжета и да направиш в последствие възел малко по-силен, малко по-суров, малко повече да устои на безметежната сила на времето.
лятото ме сепна с провокативни ириси. закрещя ми предизвикателства в лицето, като малко, обгоряло от слънцето, хитро хлапе. и аз не можах да му откажа съпричастността си. мяташ се в дълбокото и се молиш ... да не си забравил как се плува. мяташ се в дълбокото и се молиш първите смели глътки въздух от наскорошното ти рождение да са достатъчни, за да те изтласкат обратно на повърхността. последните три месеца с вежлива усмивка казвах "ДА" на плашещите възможности за ново, красота и щастие. защото всички те се крият зад една стена, която всички ние прилежно сме строили, тухла по тухла. стената си напредва, а ти се смаляваш зад нея. тя е знакът СТОП! пред светлината. и е изключително добър емоционален манипулатор, постоянно нашепвайки в лявото ти ухо, че всичко това се случва за твое добро, че всъщност те пази от лошото и от болезненото, че ти е най-добър приятел и най-трезвогледащ съветник. прати си стената по дяволите, страннико, прати я по дяволите сега веднага в точно тази секунда преди края на точно това изречение, защото
скривайки се от лошото,
се скриваш и от красивото
и изпускаш много, а пък ...
... време ...
... НЯМА .
